Добрите човеци ги изяждат първи

  Приказка

Една история преживях... и със сигурност бях там.

Това е приказка, но не като други, а... една такава...

Живя човек... така, както  можеше... така, както животът го водеше...

И той от всичко най-обичаше  да е сред хората.

Дълго живя и все за другите, към другите, по другите... та не помнеше, какво е да искаш за себе си, какво е да мислиш за себе си и да търсиш  себе си.

Не беше нито лош, нито  добър... просто бе човек обикновен  и необикновен.

 Колко болки и тайни  бе научил... само той си знаеше. Всяка болка откъсваше по  парче  от него... а раните бяха с хиляди. Всички те не личаха, докато не погледнеш на лунна светлина. Хора със зов за помощ и протегнати ръце му се присънваха нощем.

Хора... хора... хорица окаяни, изтерзани, лъгани и обрани от живота...

Денем  очите им бяха тъжни и молещи,  и пълни с очакване...

Така се сипеха  годините... ден след ден  търчеше и помагаше  все на другите...

Това, разбира се, не го оставяше да  помисли и стори нещо за себе си.

Но... той вярваше...

Вярваше, че светът по-добър може да бъде.

Вярваше, че хората могат да бъдат добри.

Вярваше на ближния.

На непознатия дори.

Вярваше на всички

- на тези, които го лъжеха дори.

От вяра  и тичане... сърцето  си разби.

Докато една нощ... глас приглушен съня му спря.

- Ела... ела... време е.

Глас отникъде... на никой... го зовеше в тъмата...

- Къде  ме викаш? - той попита.

- Ела и виж... Те те чакат... всички...

В полусън прекрачи прага, а там хората протегнали ръце... с молещи слова в уста... пълзят и стенат.

Когато го  приближиха  ръцете в юмруци свиха... а после  всички 

отгоре му ги стовариха.

Молещите устни... остри зъби в него впиха. С хиляди... и хиляди.

Всичко трая само миг... не остана нищо от човека добролик.

Живя човек... така както  можеше... така както животът го водеше...

И той от всичко най-обичаше  да е сред хората.

Дълго живя и все за другите, към другите, по другите... та не помнеше, какво е да искаш за себе си, какво е да мислиш за себе си и да търсиш  себе си.

Видях  това... бях  там... само  не помня... дали това ги засити, или погнаха друг...

Вярваше на всички!

Не искаше да вярва на очите си.

За това какво сториха на ВЯРАТА.

Поуката каква е?

Има миг... и МИГ.

Хора и хора.

Вяра и вяра.

Стон и стон.

Но добрите  човеци ги изяждат първи.