Точно преди гората на Папаз дере се намираше една изоставена дъскорезница. Постройката едва се крепеше на изгнилите дървени трупи и със заповед на кмета бе оградена с телена ограда и поставен надпис „Преминаването забранено”. Тъй като от години никой не се доближаваше до нея, селският управник вършеше своите нечисти сделки именно тук, в изоставената дъскорезница. Странното бе, че никой не се усъмняваше в дирите от автомобил до телената ограда.
Карагеоргиев едва слезе от колата, когато го наобиколиха няколко едри момчета и го повлякоха в полупропадналата сграда на дъскорезницата. Кметът беше нещо като полуизплашен и привидно озадачен какво се случва в момента. Черните костюми и слушалките в ушите им му подсказаха, че това са именно хората на англичанина. И в действителност, когато влязоха вътре, видя мазната му и усмихната физиономия, която се заличаваше от блестеното на килограмите злато под натрапчивата, едва мъждукаща слънчева светлина. Зад чужденеца стоеше Асен – и със сигурност нямаше онази ведра физиономия на честен, делови човек. Тръгна бавно към Карагеоргиев, а пистолетът му се мерна в погледа на уплашения селски управник, който изтръпна.
- Шефът ми не е доволен от изпълненето на проекта по строежа на църквата. Прекалено много спънки ни правят онези, дето живеят в гората. А и ти не правиш много по въпроса да ги озаптяваш, както беше договорът.
- А...а...а...ми, работя по въпроса, но е трудно... Нали знаете как е, трудно се държат мирно банда кучета, при това развързани. Мисля...
- Не съм те питал още какво мислиш по въпроса, сега само ще слушаш, а после и ще помислим как да уредим въпросите.
- Д-д-добре бе, няма проблем.
- Дадохме ти четири милиона лева не да ги харчиш ей така - за себе си, както виждаме да правиш. Подкупът беше с цел да ги накараш онези да си мълчат и да спрат да предявяват претенции за имотите.
- Е, нали...
- Млъквай бе, селянин, аз приказвам! Все още постъпват жалби в столицата за неправомерно иззети имоти в полза на общината. Защо? Декларациите, които подписаха, не са ли им достатъчни, за да мълчат. А и още няколко пенсионери сега имат претенции, че се строяло върху тяхна земя, без да познават и сантиметър от картата. За какво си сложен на оня скъсан фотьойл, цял ден да ми се наливаш със спирт?
- Момченце, аз да не съм ти марионетка бе, като не ви харесва, да ви връщам парите и се оправяйте както можете...
Асен взе едно счупено парче дърво и халоса по доста брутален начин кмета през кръста. Карагеоргиев се изви от парещата болка в бъбреците и падна на коленете си. Тежкият мъж едва не започна да реве. Чувстваше се сякаш имаше забита стрела в гръбнаха. Едва успяваше да се крепи на четирите си крайника и бе почти невъзможно да се изправи. Костюмираните го вдигнаха и го оставиха да седне на земята. Кметът си спомни за прочита на евангелието в неделя. За това, че князете ще бъдат роби и ще паднат на колене. Стана му някак тежко. Дали Господ го наказваше за всичките му грехове? Едва ли. Едва ли Асен и англичанчето бяха божии пратеници. Той ги погледна. В този момент и благодарение на острата болка по целия гръб на Карагеоргиев му се струваше, че тези господа са някакви демони и то пратени от самия Сварот. Та нали преди няколко вечери са го видели с дъщеря му да „пускат караконджули”. Когато кмета се свести леко, Асен отново го приближи, този път без дървото. Вдигна му главата за брадичката, така че да е на нивото на лицето му, свали си тъмните очила и впери зелените си очи в мътния кравешки поглед на селския управник. Сякаш си говореха без думи. В лицата им се четеше едновременно гняв и презрение един към друг. Но със сигурност дори битката на погледите бе неравностойна. Зелената ярост срещу една огромна безпомощност. Та какво можеше да направи дебелият чичко срещу огромния и корав мъж. Едва ли нещо смислено в този момент.
- Друг път не се опитвай да ме заплашваш. Досега се опитвах да се държа спокойно, но трябва да знаеш колко лесно излизам от кожата си. А и на шефа не му пука особено какво правя, стига да знае какво става с парите му. Виж го. Погледни го. Смяташ ли че това може да е човек, който си прави някакъв елементарен майтап. Неее. След като веднъж си се съгласил, край. В кюпа си и няма мърдане. Слушай сега. След малко ще дойде изпълнителят на проекта. Ще подпишеш договор и декларация, че общината се задължава да изтегли всички имотни претенции на селяните, като ще ги обезщети с десеторния размер на земята, който ще изплатиш от онези пари. Как ще си оправаш счетоводството, нас не ни интересува. Кажи, че са от дарения. Сега си стой спокойно и кротувай. Шефът каза да не те бия повече, че трябва и на работа да ходиш.
Асен пусна брадичката му и кметската глава увисна. Макар че имаше и известен момент на симулация от страна на Карагеоргиев, неговото съзнание не искаше да се съвзема в този момент. Бе толкова беззащитен. Беше като една малка канцеларска хлебарка. В останалото време считаше всички останали за такива, а сега той се превръщаше в антилопата на брега на реката. Чакана от тридесет и двата остри зъба на крокодила. Онези мощните челюсти, които стискат само веднъж. И някак му олекна. Очевидно Асен не беше крокодилът, който ще го наказва. Тук беше само за предупреждение. Струваше му се, че всяка минута е повече от час. След известно време се изправи. Явно беше премислил добре ситуацията. А очевидно преди малко бе сбъркал. Не трябваше да заплашва. Набра сили:
- Може ли една цигара, младеж, ако имаш?
- Чефо, дай на кмета цигара от жабката на мерцедеса. Май има някакви там. Дай му, че да му дойде малко куража.
- Благодаря. Абе я ми кажи защо тука ще подписваме с евреина? Не може ли поне да е в кметството, там няма кой да...
Изведнъж се присети, че тройната карикатура – кардиналът, равинът и арменският поп, бяха усетили за далаверите при дъскорезницата. Някой им беше обадил, че бяха правили сделката с евреина предния път пак тука. Но се спря, не искаше да издаде, че някой знае за малките тайни на кмета. А и сега можеше да подслушват. Искаше му се да не е тук, а на удобното кметско кресло, където беше пълновластен господар. Там дори и иконите нямаха власт над него.
- Не! Не може! Прекалено е подозрително да ходим всички в кметството, пък и може да избягаш, полицая да извикаш и щеше да стане много сложна, поне за тебе. Нали зна'йш, че при нас не вървят тарикатлъци. Ей ся, като дойде, подписваш и си отивай.
- А парите?
- Парите? Какво за тях?
- Кога трябва да ги раздам на селянията? Нали каза, че ще ги обезщетяваме там, десетократно, за иззетата земя?
- Ти май нямаш много мозък, нали? Кога съм казвал да даваш пари на някого? Всичко ще направиш на книга бе мой човек. Нали си искаш четирите милиона за себе си? Мисли как да си остават твойте колкото се може повече.
- Добре де! Добре! Разбрах, разбрах!
- Браво на добрия кмет. Заслужаваш с тоя корумпиран манталитет да те направим областен управител. Ама тогава щеше да ядеш повече бой от такива като нас.
Асен прихна да се смее, а дори фалшифата усмивка на Карагеоргиев изчезна от физиономията му. Гърления глас на коравия мъж звучеше досущ като Луцифер, ако някой дори знаеше как звучи той. Въпреки това в змийския поглед се четеше отново онова презрение към дребната селска душица. Когато зеленоокият се наведе да си изтърси врата от изронения от прогнилите греди талаш, от пазвата му се показа сребърно разпятие. Карагеоргиев зяпна бижуто и остана потресен от факта. Чудеше се отново дали не е Господен пратеник. Но после разбра. Отново онази фалшива религиозност. А разпятието не беше сребърно, а платинено. Асен носеше разпятието единствено и само като моден аксесоар. Едва ли осъзнаваше каква тежест е за всеки човек да носи дори една малка частица от Христовия кръст върху собствената си шия. Едва ли би могъл да осъзнае какво е да мъкнеш тежкия дървен кръст през целия свой път на духовно осъзнаване. Не! По-скоро пистолетът, който беше под сакото му, даваше достатъчно власт, за да си мисли, че е равен по сила с Бог. Но това съвсем не бе така. Пистолетът можеше единствено да отнема живот. Даването на такъв бе непосилно за студения му стоманен механизъм. Изстрелът, който възпроизвеждаше оръжието, бе предназначен да превръща живото в неживо. Досущ като стоманата. Корава. Студена. Безчувствена. Мъртва. Да, Бог можеше и това, но неговата сила можеше да направи много повече. От студената земя да вдъхне живот на крехкото и малко семе. От студената пръст да произведе тежката пулсираща дървесина на боровете и дъбовете. От студената вода да вдъхне живот на сухотата. Та нали дъждът успя да измие прахта от душите на хората тук, в Папаз дере. Но всичко това бе непосилно за ума на кмета, за ума на Асен.
- А, ето евреинът дойде най-накрая. Как мразя да чакам изпълнители. Все нещо не са доволни, все нещо закъсняват, все парите им малко. Борко, иди го вкарай и гледай някой да не ви види, че има да разправат из селото после.
- Добър ден, господа! Изключително ми е приятно! – Евреинът погледна с делова усмивка към англичанина, а после и Асен. – С Вас не се познавам, казвам се Денчел Марам. Вероятно сте чували името от фирмата – Марам Строй АД. Добре че преди месец вашите хора се свързаха с мен. Доста съм заинтригуван от проекта. Със сигурност изграждането на подобен религиозен комплекс ще донесе много финансови средства на нас. И на селото разбира се, но кой го интересува селото.
- Ние с кмета Карагеоргиев се разбрахме за исковете и претенциите на селяните, че ще бъдат уредени. Носите бланка на декларацията и договора, надявам се? Шефът не обича да забравяме детайлите.
-Да! Жалко, че шефът Ви не разбира разговора, защото мисля, сме сериозни хора и няма място за глупости. Ние с кмета се бяхма разбрали по принцип по този въпрос преди една седмица, като идвах на предварителните замервания, горе на баира. Само че май не си е наплашил подчинените достатъчно. Няма страшно, сега ще уредим всичко. С подобна декларация нито една молба или претенция не може да мине вече направо в града. Трябва да има одобрение от кмета. А доколкото знаем, ще има съдействие, нали г-н Карагеоргиев?
- Разбира се, разбира се! Няма да има никакви проблеми от страна на кметството и общината...
- Чудесно! Подпишете ето тук и ето тук. Извинявайте, не Ви знам името, но нека мистър Чейс да удари и той по един параф ето тук. А, идеално. Чудесна работа. Чакам предварителен превод за първата част от изграждането до три дни, за да може да се започне работа.
- Но тая седмица е Великден, може ли баш по Възкресение да тръгнат разни машини из селото и тука из гората. Манастирът ще пропищи.
- Аз к`во ти казах, кмете, преди малко за мисленето. С манастира ще се управим. И без това трябва пак да ходим там, да можем да се срещнем с този неоткриваем игумен. А пък какъв празник било - много важно. Тука вършим работа за милиони левове, няма какви претенции да има селянията.
- Господа, от мен приятен ден! – Евреинът излезе и се чу как затваря вратата на колата си и тръгва към баира до Картал махала, към мястото на строежа.
- Абе, младеж, 'що ги пра'йте всички тез работи, бе. Срамота е. Черква уж ще строите?...
- Кмете, недей да се правиш на морален, като знаем, че не си. Остави хората да си вършат работата, нали ти плащаме, к`во искаш още.
Закараха Карагеоргиев до колата му. С последни сили и още болящ го гръб успя набързо да запали и да си тръгне. Със сигурност онези пари му излизаха през носа.
© Христо Стоянов Все права защищены
Поздравления и за тази част! Постепенно ще продължа да чета следващите, защото няколко дни не съм влизала в сайта и съм пропуснала много неща.