Нощта в планината беше винаги студена. Тя носеше онова потръпване, което щипеше повърхността на ръцете и караше дори най-издръжливите на студ да се облекат малко повечко. Планинският вятър обичаше да си играе с хората, излезли през нощта из мерата на Папаз дере. Той ту се усилваше, ту намаляше, подканяше те да покажеш своите ръце навън от джобовете, и в следващия момент, духваше със студена нотка. Макар и селото да бе донякъде прикрито от най-тежките ветрове, то по пътя към клисурата, може да се усетят не едно и две върли течения. Те бяха погубили не е един човешки живот, особено зимата. Снежните преспи, които образуваха подлъгваха бедните души да вървят все по-усилено и ги запращаха в пропастта на клисурата. Дори лятото, топлия въздух от нагрятата почва се смесваше със студените планински течения и образуваше невероятни миражни картини. Точно те бяха страховити. Старите хора казваха, че хора са виждали село досущ като Папаз дере да свети от другата страна на ридовете. Някои му казваха „дяволска работа”, други виждаха в пътя към другото село, път към отвъдното, където душите на хората живееха своето нетленно битие. Казваха още, че миражите били път, към това отвъдно и донякъде бяха прави. Заблудените душици в опита си да достигнат „фалшивото” село, се оказваха отново на дъното на клисурата. Много легенди се носеха за нощите в Папаз дере. Но със сигурност фолклорът на село беше създаден повече, за да плаши децата, отколкото за плаши съзнанието.

Тази нощ определено беше тъмна и студена. Звездите едвам блестяха по небето, сякаш, че всеки момент ще угаснат. Те трептяха леко, ефирно, сякаш някой умишлено ги криеше с преграда от някакъв вид непрозрачен материал. Пълната луна вече бе дълбоко под хоризонта, забравила тъмнината на нощното небе и отправила се към търсенето на своето Слънце. Нейната светлина липсваше на нощта. Сякаш самата нощ беше посърнала, тъжна, умислена. Тревите и дърветата нервно поклащаха своите листенца под ударите на планинските течения. Самотно и пусто изглеждаше всяко едно кътче от местността на Папаз дере. Дори вълците и чакалите не виеха тази нощ. Те спяха загърнати в своите топли кожи, очакващи следващата пълнолунна феерия. Тогава те щяха да огласят с приказния си и призрачен вой гората над Картал махала. Но сега всеки вълк се бе сгушил на топло до своята вълчица. Природата беше притихнала. Тя сякаш чакаше нещо. Наближаването на Разпети петък си личеше. Всяка една жива твар, та дори и всяко камъче, знаеха, че преди двадесет столетия един месия беше дал живота си за да изкупи греховете на живите. Кой щеше да изкупи греховете на хората в Папаз дере? Никой не знаеше. Затова и природата мълчеше в очакване.

Ана вървеше в тъмната и студена нощ по пътя от Картал махала към селото. Беше се загърнала с дебел плетен от нея пуловер и почти не чувстваше студа. Не и студа на теченията. Но и беше студено на душата. Нейните огромни сълзи замръзваха под клепачите, но не ставаха на скреж. Бяха твърде солени. Те падаха като дъждовни капки върху младата и зелена трева, а тя усещайки студенината посърваше като лицето на младото и малко момиче. А то бе толкова нежно и невинно. Всяка една частица от него се страхуваше от нощта. Всеки един шум, всяка една стъпка, всяко едно пропукване на сухо листо или клечка, събуждаха въображението на Ана и тя изтръпваше и застиваше на място. Оставена сама, далеч от манастира, без закрилата дори на най-близкия и – дядо Пимен, тя се скиташе из дебрите на своето съзнание, без да осъзнаваше, че съдбата отново я подлага на поредното изпитание. Изпитание, което беше нужно, за да се кали малката и крехка девойка за предстоящото, което щеше да се случи. Старият игумен предусещаше това. Той много добре знаеше, че в Картал махала няма да допуснат християнско момиче и въпреки това я заведе там. Той искаше да удължи нейното пътуване, да я излекува от всичките и страхове. А този един километър от строежа на новата църква, до селото, определено беше страховито препятствие през нощта. Само северите не се страхува от нощта. За тях тя бе хладната благодат, която ги даряваше със свежестта на въздуха и с омайните аромати на нощните цветя и билки. Но никакви аромати и билки не можеше да засече точно в този момент съзнанието на Ана. Мъкнейки своя куфар, тя дори не можеше да бяга. Но дори да бягаше, къде щеше да отиде. Едничката и цел сега беше да се добере до селото. Да види светлинката на централната улица на Папаз дере, да усети светлия асфалт под краката си. Нямаше време за губене. С напредването на нощта ставаше все по-студено и все по-тъмно. Изгревът обаче не беше близо. Той беше другият спасителен пояс, който толкова много бяха изгубили търсейки вярната пътека за Папаз дере.

Ана вървеше вече, бавно изнемогвайки. Крехката и ръчица се изпотяваше и едвам успяваше да задържи куфара здраво, без да падне и да се спъне в него. Въпреки студената нощ, на девойката и беше прекалено топло. От няколко минути насам тя чувстваше топлина от някъде, без да знае от къде. Страх я беше дори да се обърне, за да види какво я заобикаля наоколо. Зрението и беше втренчено само напред, само и единствено по пътя за селото. Вече всичко я болеше. Тя не беше свикнала да бъде сама толкова дълго време особено през нощта. Тази част на денонощието определено я плашеше. Дори вечер, в манастира, когато си лягаше, тя дълго време привикваше към тъмнината преди да заспи. Не и даваха мира различни мисли и спомени. Някои от тях бяха твърде мътни, нелогични и несвързани. Това караше девойката да си задава множество въпроси, които обикновено нямаха отговор. Тя ги споделяше с дядо Пимен, но той често отговаряше уклончиво или сменяше темата много бързо. Какво бе преживяла в детството се Ана, че така упорито старецът го криеше от нея. Това я глождеше. Дори в този момент. Мислите на крехката девойка бяха все така мътни и нелогични. Те се колебаеха между страха от непознатото и неочакваното по пътя към селото и това защо точно тя трябваше да бъде изгонена от манастира. Та какво „ по дяволите” беше толкова сторила на сърдития и безжалостен митрополит. Отговорът беше – нищо. Малката Ана не беше направила нищо, с което да разсърди когото и да било. Но както ставаше обикновено хората си го изкарваха на слабите и беззащитните. Никой не скачаше да коли и беси в неговата или по-висока категория. Всеки се опитваше да мачка по-низшия от него. Това беше нещото, което Ана не разбираше. Тя беше възпитана от отчетата, че не трябва да се бои от по-силните от нея, защото силните физически, са по-слаби духом от нея. И защото в тежки ситуации само силните духом ще имат куража да се изправят срещу несправедливостите. Тези мисли препускаха през главата на Ана и тя не успяваше да ги разбере напълно.

Изведнъж нещо мокро сякаш че близна Ана по ръката. Тя изтръпна и тялото и я закова веднага на място. Искаше и се да изпищи, но не знаеше какво можеше да предизвика с това. Усещаше само топлината идваща от зад нея. Въображението и пулсираше също толкова бързо колкото мъничкото и сърце и във всеки един момент и двете можеха да се пръснат. Но те бяха достатъчно силни, за да устоят на това. Просто девойчето не го съзнаваше. Усети повторно близване по ръката си. Ана се разплака. Тя не смееше дори да се обърне от страх. Всяка една брънка на тялото и беше под напрежение. Беше готова да тръгне да бяга, но не знаеше дали това нещо нямаше да я настигне и да стане по-лошо. Най- накрая реши да се обърне. Приготвяше се. Душата и вътрешно плачеше, от това какво може да види зад себе си. Дали не беше някаква игра на нощта или игра на съзнанието и със самата нея. Едва ли. Трето близване. Сякаш нещото я подканяше да се обърне. Искаше да се срещнат лице в лице. Ана събираше кураж, но сякаш една песъчинка не достигаше за да го направи. Най-накрая склони. Ана пусна куфара на земята и започна бавно да извърта тялото си. Беше затворила очи. Стискаше ги толкова силно, че можеха да счупят орехова черупка. Когато вече се бе напълно обърнала към нещото, девойката се спря, притаи дъх и отвори очи. Пред нея стоеше седнал на задните си крака, черния вълкодав. Той беше кротък, изплезил невинно език, гледащ тихо и спокойно със жълтите си огнени очи. Погледът му не носеше онази кървясала нотка на хищническия му глад и желанието да убива, да разкъсва. Ана изпищя. Тя хукна да бяга в тъмното оставяйки куфара и черното същество. Оставаха няколко метра до кръстовището на селото. Усещаше че черното същество, което тя не познаваше я застига. Тя се обръщаше да види през рамо и виждаше преследвача си. Когато звярът я застигна, той я събори на земята. Ана се беше свила и сложела ръцете си пред очите си. Тази нейна реакция не смущаваше черния вълкодав. Той се опитваше с огромната си лапа да разтвори клещовидната своепрегръдка на Ана и да я накара да го погледне. Но девойката не искаше да се предаде. Тя все още смяташе, че той искаше да я убие. Звярът седна до малкото момиче. Седна до главата и, и когато видя че момичето се поуспокоява започна да я ближе по ръцете. Чудовището бе толкова нежно, толкова внимателно. Грапавият му език едвам, едвам галеше повърхността на нежната кожа на девойката. Ана се успокояваше. Тя свали ръцете от очите си. Гледаха се очи в очи с вълкодава. Като че ли бе питомен. Но тя прекалено добре знаеше, че черни вълкодави няма. Какъв беше този, от къде беше. Историята на Лазар и трактористите, разказаното от Тервел и мълвата, дето разнасяше Хаджи Исмаил, и това което виждаше бяха коренно противоположни. Беше съгласна, че подобен вълкодав можеше да убие и разкъса човек, но как можеше да бъде толкова внимателен и нежен. Тя не знаеше. Единственото, което четеше в жълтия поглед на животното беше топлина и близост. Ана седна на земята, протегна се и прегърна животното. Усети меката му черна козина. Сякаш беше направена от кадифения пух във възглавницата и в манастира. Толкова беше приятно. Ана се унесе за миг и положи глава върху животното. То леко изскимтя и близна девойката по лицето. Така стояха повече от половин час. Малкото и крехко момиче, бе намерило своят спасител.

След около час, Ана, се отърси от унеса. Тя се сети, че не бива да стои навън в тъмната и студена нощ, въпреки че имаше кой да я пази. Тя жадуваше да се прибере в цивилизацията. Стана отиде да вземе куфара. Черния звяр я следваше неотлъчно. Той наистина сякаш я пазеше. Явно Всевишния си знаеше се работата. Черното животно не само отнемаше душите на тези, които не заслужаваха милостта на Бог. То също така беше пазител на невинните, на неопетнените, на крехките създания като Ана. Те бяха единствените, които не биваха да бъдат наказани. Трябваше да бъдат пазени.

Когато стигнаха до разклона за селото и се показа светлинката на първата лампа на централната улица на Папаз дере, вълкодавът започна да скимти. Той не можеше да последва Ана вътре в селото. Тя се наведе, прегърна голямото животно през врата и го целуна по челото.

- Ти си моят спасител, Вълчо! – Ана пусна вълкодава от леката си прегръдка и видя как той препусна отново в тъмнината. Силуетът на черното животно много скоро се изгуби в мрака на нощта и Ана отново остана сама.

Девойката забърза по улицата, а крачките ù кънтяха и отговаряха с ехо. Кръчмата на бай Цвятко беше на центъра, а точно натам се беше запътила. Знаеше, че там дават стаи под наем и няма да и откажат да пренощува. Беше почти зазоряване. Ана вдигна вече изморената си ръка и похлопа по залостената врата на кръчмата.

- Бай Цвятко, бай Цвятко!

- Кой вика и хлопа по това време, цяло Папаз дере, ще събудиш… Ииии, Ана, какво правиш тука посред нощите? – Велимира беше излязла види кой хлопа по вратата. В бързината си беше забравила да си наметне нещо върху нощничката и на лунната светлина си личеше колко великолепна е девойката. Нейните леко разрошени коси сепнаха Ана и тя прехлъцна няколко пъти, докато успее да формулира изречение.

- От Картал махала идвам… Изгониха ни с дядо Пимен от манастира, ама той остана при „страшния човек”, а мене изпрати към селото да си намеря подслон. И ей ме на, цяла нощ с тоя тежкия куфар, едвам стигнах до тука… Може ли чаша вода?

- Може, Ана, може!... Боже! Горкото, девойче! Хайде, не стой на вратата, влизай. Ела да ти дам вода!

Ана изпи жадно чашата с вода. Цялата тази вечер и беше дошла в повече. Велимира също не разбираше как може да изгонят девойчето от манастира, а още повече да го оставят да се скита по черните пътища през нощта. Когато Ана легна на леглото в стаята, която Вели ù показа, заспа на мига. Толкова беше уморена. Дъщерята на кръчмаря дълго време стоя на стола до нея. Чудеше се на хорската глупост.