Нощта в планината беше винаги студена. Тя носеше онова потръпване, което щипеше повърхността на ръцете и караше дори най-издръжливите на студ да се облекат малко повечко. Планинският вятър обичаше да си играе с хората, излезли през нощта из мерата на Папаз дере. Той ту се усилваше, ту намаляше, подканяше те да покажеш своите ръце навън от джобовете, и в следващия момент, духваше със студена нотка. Макар и селото да бе донякъде прикрито от най-тежките ветрове, то по пътя към клисурата, може да се усетят не едно и две върли течения. Те бяха погубили не е един човешки живот, особено зимата. Снежните преспи, които образуваха подлъгваха бедните души да вървят все по-усилено и ги запращаха в пропастта на клисурата. Дори лятото, топлия въздух от нагрятата почва се смесваше със студените планински течения и образуваше невероятни миражни картини. Точно те бяха страховити. Старите хора казваха, че хора са виждали село досущ като Папаз дере да свети от другата страна на ридовете. Някои му казваха ...