Кръчмата в Папаз дере събираше всякакви характери. На много хора обаче не им правеше впечатление кой влиза и излиза, при положение, че бяха потънали дълбоко в своя разговор или питие. Да не говорим за постоянните игри на белот и табла, които дори развличаха по-голямата част от посетителите. И така цареше пълна хармония. Поне до първото сбиване за вечерта. Такива също съвсем не липсваха в този малък храм за опиянение на душата с алкохолна амброзия. Особено за „по-опиянените”. Но кръчмарят бай Цвятко и неговите деца – Велимира и Иван, твърде успешно се справяха с подобни гладиаторски сцени, досущ като императорското семейство. Особено вещ в това беше Иван, който не се притесняваше да нарами върху гърба си, колкото четирикрилен гардероб, по две пияндета и да ги остави вън на паветата или асфалта. А зимно време дори по снега. Неговите малки очички като на борец тежка категория изпълняваха активна роля вечер. Те трябваше да пазят бай Цвятко и Велимира, в случай, че не успеят да се справят със местните пиячи. Така селската кръчма процъфтяваше под търговския нюх на семейството. Те знаеха как да припечелват и макар да нямаха твърде много бяха доволни, че могат да си позволят това, което им е на душата.

Същото се отнасяше и за Никола. Русият левент тъкмо беше влязъл в салона, когато Данко Дърводелеца го извика „да си кажат една-две приказки”. Младият арендатор също като кръчмаря имаше добър търговски нюх и печелеше добре от горската кооперация и от земеделската фирма, която притежаваше. Също нямаше много. Но беше доволен, а това че не се лакомееше подобно на Сюлейман, можеше да се нарече добродетел. Но не можеше и да е силна конкуренция на бай Рамадан. Мюсюлманинът беше твърде „напред с материала” и имаше „още много баклава да се изяде”, както той казваше на по-младите. Но пък на Никола казваше „ашколсун”, задето не се отказва от това, което върши. А момчето наистина обичаше работата си. Полето и гората бяха като негов втори дом, в който намираше много повече утеха, отколко в което и да било друго нещо. Освен едно.

Тая вечер кръчмата отново беше пълна, дори се пръскаше по шевовете и то по простата причина, че днес арендаторите бяха пуснали рано всички механизатори и им оставиха свободен следобеда. Та вечерта всичко живо се беше насъбрало в кръчмата за да обсъди отдавнашните клюки, които не бяха разисквани. Масите бяха покрити с най-различни чашки, чашчици, юзчета, чинзачета, кани и купички, в които едвам смогващите бай Цвятко и Велимира, успяваха да заситят посетителите си. Правеше впечатление и нещо ново в кръчмата. Бай Цвятко беше наел Ана на работа. Така момичето се отплащаше за квартирката, която нае. Всъщност бе една стая от кръчмата, но за нея бе предостатъчно. Най-много от това беше доволна Велимира, тъй като за половината работа, която вършеше вече имаше, кой да и помага. Момичетата се разбираха добре, без караници, без препирни. Иван шеговито казваше, че кръчмата е започнала да става змиярник. Велимира го поглеждаше с отровен поглед, а той се подсмихваше леко и пускаше още някой друг майтап.

Ана носеше таблата с чашите към масата, където бяха седнали Мустафа и баща му Керим. Те бяха най-големите търговци на платове в Мурад бей махала и всяка вечер си позволяваха да отидат и да вечерят в кръчмата. Жената на Керим – Гюлшен си беше отишла отдавна от света на живите. Тая загуба Керим преживя много тежко, защото беше единственото смислено нещо, което е имал в живота си. Верно, Мустафа му беше утеха, но момчето беше доста буйно и на моменти избухливо и си навличаше често беля с многото си говорене. Керим и Мустафа обаче бяха изкусни в едно нещо – да продават. Дори устатото момче успяваше да продаде много платове и то на добри цени. Умееше пазарлъка. Двамата бяха научили тая работа от дядо им Юсуф. Не беше тайна за никого, че Юсуф Мустафа и синовете му имат добър търговски нюх. Само че имаше една малка подробност. Юсуф не обичаше едно от децата си и от рано го проводи да си дири сам късмета. За щастие Ведат Мустафа се оказа корав кокал и без нищо направи много и то на центъра на Папаз дере. Керим Мустафа получи магазина за платове и също направи „голяма работа”, но все още завиждаше на брат си за кафенето. Двамата бяха скарани от много години и редките им срещи не завършваха никак добре. Само Мустафа много обичаше чичо си. За нещастие Керим му беше забранил да говори с Ведат, което беше една от причините, заедно със смъртта на майка му да стане твърде „голяма уста”. Казваха че приличал на прадядо си Мустафа Берлербей – най-добрия приятел на Мурад бей.

-Така, тука готвеното агнешко и бирата и печеното агнешко с йени-ракъ-то. Нали така беше?

-Тъй е, момиче, тъй е.

-Господин Керим, ако може, бай Цвятко иска сега да платите сметката, защото нали знаете по-късно какви панаири стават…

-Олду! Няма ядове. Да видим, двайсе лева давам, без да ми връщаш ресто. Добро момиче си тука, като сте две работата става бързо. Мустафа, виждаш ли, аз ти казвам още едно момче да вземем, хем да имаш с кого да приказваш, хем работата ще е по-спокойна…

-Не знам, буба. Тая работа не е много по вкус, щото то и заплата и да го наглеждаш, ако и почне да пипа в касата.

-Ти що ще си там, бе хаймана. Щял да пипа в касата. Май си намираш причина. Вай, вай. Сега да ядем, после ще приказваме.

Мустафа и Керим се отдадоха на ядене, но в мислите си усещаха някаква напрежение. Дали беше от глъчката в кръчмата, която тази вечер особено силна, или поради някаква друга причина не знаеха. Малко им беше трудно да се насладят на хубавите гозби, които се готвеха тука. Лицето на Керим беше доста зачервено от топлината в салона, но изведнъж пребледня и дори щеше да изтърве вилицата, като видя лицето на сянката, която беше застанала до него.

-Не искам да те притеснявам, обаче трябва да приказваме, много е важно и не търпи никакво отлагане, Керим!

-Ведат, един път, няма ли да ме оставиш намира и да си гледаш собствените проблеми… Аман, от твоите мрънкания. Чак тука дошъл да ми нарежда. Айде… Кач йордан!

-Керим, за батовчеда Сюлейман става дума…!

Очите на Керим придобиха окраска, която се дължеше на комбинация от гняв, ярост и може би страх. Сюлейман беше син на брата на Юсуф – Мурад. Мустафа Берлербей още навремето разделил търговията и бизнеса на двамата си братя. На Юсуф оставил платовете, а на Мурад – да блъска с мотиката. И така Сюлейман наследил земеделието като единствен син на Мурад. По тая причина искат или не, той се падаше братовчед на Ведат и Керим. Избухливият му нрав, често беше причина да ходят и да го укротяват, но тъй като той повече приказваше, често ядеше бой, отколкото да раздава. Керим и синът му Мустафа, не веднъж отърваваха братовчед си от „голям бой”. Този път обаче, щом Ведат беше дошъл явно имаше голям проблем.

-Вънка, Ведат, вънка ще говорим. Мустафа ти ще стоиш и ще ядеш агнето. А си мръднал, а съм та оставил да мреш от глад…

Двата братя, които никак не се спогаждаха излязоха от кръчмата и отидоха до една от по-тихите страни от към страната на голямата сграда на кметството, която по това време на вечерта беше почти пуста и тиха.

-Какво има сега. Може ли да ми обясняваш, защо ме изкарваш насред яденето ми. Че и сега онуй диване вътре има да ме пита…?

-Керим, млъкни и слушай! Следобед, на братовчеда нещо му е прищракало в главата и е набил Ялдъз…

-Ее, аз какво общо имам, нали си е негова, щом е за бой…

-Чакай, ааааа… Стой мирен бе! Тоз път не е било само един шамар и после тя да го набие с точилката. Четин-Ибрям като ги е намерил едвам е дишала. Бил я е с чепата гьостерица, кожата и е свалил. Откачил е тоя човек. Сега го търси полицая, първо при мене дойде да пита. Ама явно е избягал да се крие, щото Четин-Ибрям е подал жалба.

-Чакай, чакай, чакай сега. Ти луд ли си бе? Какви са тея дрънканици. Не вярвам аз. Четин-Ибрям, той не може да си обуе гащите правилно, ами само разправа разни работи. Какъв полицай и тебе те гони.

-Млъкни бе! Слушай като говоря. Ходих да видя Ялдъз в болницата. Милата едвам може да диша и само плаче. Не и се разбира, само вика „Сюлеймане не!”, „Сюлеймане не!”.

-Ваааай… То сериозно било. Е, хубаво сега, аз какво… Какво искаш от мене?

-Да го намерим!

-Кого да намерим бе? Четин-Ибрям ли?

-Не бе! Братовчеда Сюлейман. Така като е откачил, ще вземе да направи някаква беля, кой знае какво може… Ще вземе да подпали някоя черква има и нас да ни привикват после в полицията.

-Чакай, тогава да обадя на Мустафа, да си стои мирен и отиваме да го търсим. Не знам, ако е отишъл да направи нещо на Иззет или… Ай той Мехмед-Али корав, няма да му се остави, ама Иззетя малък. Вай, Аллах, пак ни наказа…

В кръчмата продължаваше да е същата такава глъчка. Никой не беше забелязал, че Ведат и Керим са излезли, а Мустафа продължава да стои над порцията си с агнешко, умислен и озадачен. Никола, тъкмо се беше откопчил от сладките приказки на Дърводелеца и се беше запътил да види поне за две секунди Велимира, когато Мустафа го извика.

-Бате Никола, ела да те питам нещо.

-Кажи бе, Мустафа, какво те мъчи? Къде е бай Керим, нали бяхте дошли двамата?

-Ми не знам, и аз това се чудя. Преди малко чичо Ведат дойде и го изкара навънка, каза, че за чичо Сюлейман ставало въпрос. Викам може да знаеш нещо за него. Нали сте там колеги, арендатори?

-Нищо не знам, Мустафа. Само знам, че неска като карах с „Нива”-та и го гледам пак викаше нещо на работниците, беше зачервен, запенен. Може да са го хванали дивите пак! Ако е така, чакай го след малко в кръчмата. Нали знаеш, че прави по туй време редовните панаири.

-Знам, ама, татко и чичо, се забавиха, да не е станала някоя беля? Напоследък само дивотии в туй загубеното село.

-Не бой се, брадчет, всичко ще е наред…

Никола стана и тръгна към бара, където вече беше ред да си каже няколко думи с момичето си. Той седна на един от високите столове и чакаше момичето да се появи от кухнята или от някъде в салона. Кръчмата беше толкова пълна, че беше почти невъзможно да локализираш някого сред всичкия смях и всички ръкомахащи образи.

Сюлейман ефенди, както винаги, влезе в кръчмата с гръм и трясък. Този път обаче си личеше, че нещо не е наред в главата му. Ризата и панталона му бяха целите в кръв, отдалече миришеше на пушек, на запалена плява. Освен това, така любимият му червен фес го нямаше. Ръкавите му бяха раздрани, а лицето му зачервено и опушено.

-Ще ви утрепя всичките в туй мизерно селоооо! Ще ви избия до едиииин! Ще ви запаля до един. Ще видите вий, пари през ибрик… Ще видите жито през ибрик. Рента няма да ви дам, неблагодарнициииии! Предателииии. Сърцата ви ще запаля, да не можете хляб една година да ядете… Ще ви…

Сюлейман се строполи на земята след удара с тежката метална табла, който отнесе от ръцете на Никола. Той беше видял Велимира в края на салона до вратата, която тъкмо посягаше да удря полуделия арендатор. Прекоси салона на един дъх, грабна таблата от ръцете на крехкото момиче и я стовари върху главата на Сюлейман. Той не искаше да го оставя да дрънка глупости и да плаши хората, както правеше обикновено.

-Бай Цвятко, я се обади на полицая да дойде, да го прибере тоя ненормалния, че разваля на хората вечерта.

-Ще се обадя, Никола, ще се обадя. То аман от него всяка седмица едно и също… Не и блазе на жена му, дето и в къщи трябва да го търпи. Щял да пали… Щял да беси… Тез работи, само Господ ги може…