Слънцето беше в най-високата точка на небосвода. Беше горещо, прекалено горещо за май. И дори след вчерашния гергьовски дъжд, беше и задушно. Старите хора казваха, че при такива случаи градушката „няма да чака много, много”. Мурад бей махала обикновено по обед беше шумно местенце, тъй като хората се събираха около джамията и чакаха мюезинът да ги призове на молитва. В днешния горещ ден, обаче, всяко живо нещо търсеше сянка и прохлада. Майската жега можеше да се сравнява само с летните горещини и то съвсем заслужено. Много от жителите на селото успяха да хвърлят дългия ръкав и панталони и да го заменят с къси такива. Само не и мюсюлманите. Те стриктно си спазваха повелята да не влизат в джамията както „не може”. Шумната глъчка около площадчето на храма още повече увеличаваше жегата и беше трудно дори да се диша. Но религиозните задължения бяха на първо място. Особено за възрастните мюсюлмани. Макар да се опитваха да налеят на младите „мозък” в главите, то диванетата, не искаха да ходят дори на петъчната молитва. Въпреки заплахите, че сторват голям грях, ерата на интернет, технологиите и парите, беше много по-интересна, отколкото скучните четива и рецитали на имамите. Те бяха досадни, също както смятаха и християнските младежи за литургиите, но не можеше нищо да се направи по този въпрос. Възпитанието куцаше, религиозността още повече, а моралът беше останал някъде в дъното на всички тези позабравени термини.

-Аллааааху акбар, Аллаху акбааааар!

Гласът на мюезина прониза шумът на тълпата и всичко живо отправи поглед към храма. Хората замръзваха на място покосени от красотата, звученето и мелодичността на първия стих на езана. Възхваляването на Аллах, преклонението и признаването на неговата сила и мощ бяха на лице още с първите две повторения на „Аллах е велик”. Жадните за вяра погледи, прегорени от майското слънце бяха вперили поглед към островърхите минарета на джамията. Техните стъклени покриви отразяваха слънчевите лъчи, а в съчетание с гласа и с тишината в промеждутъците създаваха въображаеми образи, които дърпаха дълбоковярващите към храма за петъчния намаз.

-Ааааааааааааааааллааааху акбар, Аллаху акбааааар!

Тишината беше буквално разцепена от второто повторение на стиховете. Красивият глас и мелодичните извивки бяха всяка само по себе си уникални. Дори немюсюлманите, които в това време бяха в Мурад бей махала и можеха да чуят пеенето, се спираха удивени от мощта и силата на гласа. Сякаш беше програмиран да пее в странен алгоритъм. Алгоритъм диктуван от самия Пророк. Дори природата не оставаше без знаци. Дърветата не помръдваха, облаците като че ли бяха спрели на небето, а всяка жива твар беше наострила слух.

-Ешхеду ен ля илляхе илля-ллааааааааааааах, Ешхеду ен леееееееееееееея илляхе илля-ллааааааааааах…!

Ето от тези думи всички правоверни мюсюлмани като че ли настръхваха и изпадаха в лек транс. Също като когато отец Иларион запееше в началото на литургията. Макар това да бе само призив за молитва, той беше достатъчно силен, за да събуди чувствата и вярата в сърцето на мюсюлманина. Особено в Папаз дере, където мюсюлманите бяха дълбоко обвързали своите вярвания с душевния си мир.

-Ешхеду енне Мухаммеден расуууляллааааааааааах, Ешхеду енннеееее Мухаммеден расуляллаааааааааааааааааах!

При този стих вече можеше да се разбере, че от минаретата не пее един мюезин. На всяко от четирите на тераската изправен и с ръце към небето сладкогласните и мелодични гласове на исляма викаха хората да дойдат за намаз. Викаха ги, но и възхваляваха всевишния. Старите си повтаряха наизуст стиховете на езана. Така те достигаха до едно видимо блаженство, защото душата им пееше заедно с гласовете идващи от високите иглоподобни конструкции. Душата им не само пееше, тя се молеше за своето спасение. Молеше се без мисъл, разум и никакви чувства. Единствено дълбокото преклонение пред Всевишния и Пророка. Досущ като в християнски храм. Но тук пееше не духовника, а съзнанието, а самия храм беше душата.

-Хайя аля саляаааааааааа, Хайя аля саляаааааааааааа… Хайя алель-фелааааааааааааях, Хайя алель-фелееееееееееееееееееееях…

Нагрятите камъни по улиците биха се пропукали, ако можеха да изразяват чувства, всеки ден, всеки път, когато мюезините запееха. Трудно можеше да се опише какво точно се случваше в сърцето на тези, които можеха да чуят. В едни извикваше дълбок страх, в други благоговение, в трети само частичка потрепваше. Но не съществуваше душа, която да бъде безразлична. Дори атеистите, дори тези, които считаха исляма за фанатична и отмъстителна религия. Защото все пак религията идваше от Господ. А всички те бяха човеци. Без значение от вярата, без значение на къде се кланяш и пред кого. Не случайно ислямът беше избрал за призив човешкия глас. Така можеше да се чуе индивидуализма, да се усети разказът, да се почувства човек във вътрешността на религията. Да повярва в нея. В този малък момент траещ не повече от пет минути като че ли вяра и религия се сливаха. Сякаш биеха камбаните на православните храмове. Но металния и сложен глас на камбаната говореше с гласа на Бог. Тук Аллах говореше чрез хората.  Затова много хора казваха, че християнството е религия на чистите и просветените, а исляма е религия на масите. Смисълът е същият, но как се поднасяше той… Всевишния знаеше най-добре.

-Аллаху акбар, Аллаху акбар, Ля илляхе илляллах!

Когато езана свърши мюсюлманите се отправиха към вътрешността на джамията. Те бяха спокойни, като че ли пречистени след лекото трансово състояние от призива за молитва. А и според корана и хадисите, те трябваше да спокойни. Дали в тази практика има някаква връзка със самия повик. Той ако не друго ги въвеждаше в храма с една чиста душа, която е способна единствено да приеме словото на молитвата и сам да отправи молитва към Всевишния. Не се изискваше много за това. Само да е останала душа, която се страхуваше от Него и Го почиташе.

Когато молитвата приключи и Джамията се поопразни двамата имами на Папаз дере излязоха навън пред пейката, за да си отдъхнат след изтощителното четене и след страшната пещ, която майската жега не искаше да отпуска. Тя държеше в своята адова хватка Папаз дере и повечето хора вече си мислеха, че или ще бие град или ще се върне сушата от преди няколко седмици. Ето защо те на ум се молеха. Молеха се на Всевишния да не ги наказва. Но греховете си казваха думата. Нито християнските молитви, нито ислямските намази, можеха да измолят хармония. Тя беше дело само и единствено на природата. А когато беше нарушена, обикновено хармонията се възстановяваше само след пълно пречистване.

-Молла, днес чете много хубаво на молитвата. Слушах корана и сякаш самия пророк ми говореше.

-Мустафа, не се говори така. Аз съм само имам…

-Не, молла, ти си…

-Тихо, Мустафа, тихо… Аллах знае най-добре!

-Хайде със здраве.

-Селим, право е момчето. Не бива да му скършваш хатъра да те похвали. Ей на, на стари години ако не може, кога.

-Ех, Решат млад си още, да разбереш. Пък и той е млад. Трябва да се научи на скромност, на преклонение. Ние изповядваме мирна религия.

-Мирна, мирна… Ти, Селим, май новини не гледаш. Не виждаш ли какви работи правят в другите държави. Мирна религия сме били. Тея работи май само на книга ги има и тука в Папаз дере. Макар, че ако си спомним като бях малък какъв беше предния имам… Малко не ми се вярва в туй дето го говориш.

-Тихо, Решат. Много ти е черна брадата още, има бая маслини да изядеш и да прочетеш много страници от корана. Пък и както казах на Мустафа, Аллах знае най-добре.

-Селим, абе вчера идва на Хаджи Исмаил сина, малкия Нурхан, дето замина да учи в столицата. И като ми вика, абе миналата седмица като правих намаз и се оказа, че не сме били към Кааба обърнати… Викам му, Селим, че не е било правилно…

-Тъй казва религията Решат, ама…

-Знам, знам, молла, Аллах знае най-добре.

-И като казах Хаджи Исмаил, той още ли не се е събудил, там в болницата, чувам само спял и на системи.

-Не е хубаво да се разправят клюки, Решат, ама не съм чул. То май при него никой не ходи, само сина му ако е отишъл вчера. Нали знаеш, че хаджията има благ нрав като става дума за другите, синовете му май не го обичат, диванета са те, затуй.

-На мене, ми каза Февзие, че видяла Четин-Ибрям да ходи при него. Защо точно той не знам, Селим.

-Нали като са го застреляли и на папаз Стамен му е казал на ухото, да извикат Четин-Ибрям. Ама той хаджията странна му мисълта. Нали знаеш на молитва дето като сбъркаш и поправя.

-Поправя, мене, щото не ме харесва. И той разправя на ляво и на дясно, дето ми била черна брадата.

-Не се кахъри, Решат. Млад си и на тебе ще ти дойде тежкия разум. Няма нужда от сега.

-Молла, ти кажи ми сега, знаеш ли Четин-Ибрям, защо може да му е притрябвал на хаджията. Нито са рода, нито са кой знае колко близки?

-Абе, едно време ми разправа Сюлейман, ефендито (той и той неска тръгна нещо да приказва по време на молитва), че като се родило момчето и Хаджи Исмаил много често е идвал да го гледа. Вика да зема да му го харизам, барем стига ми е висял в къщата.

-Странна работа ти казвам, Селим, странна. Пък на мене оня ден ме са стори, като приказвахте с бай Рамадан, че стария искал джамия да дига бре. Вярна ли е тая работа?

-Вай, Аллах… Решат! Грешно е да се подслушва, чужда приказка… Може ли такова нещо.

-Хайде, Селим, не си дръж устата затворена, Аллах гледа, и да се лъже е грешно. Ще те накажат…

-Ааааа, на старото акъл дава. Верно е, ама да не се разчува, щото виждаш покрай него какви панаири стават, ще стане пак някоя беля. Нищо чудно, че го гръмнаха, щото нали малко му кипнала баклавата, оня ден като ходил на мястото дето купил.

-Казвам, ти, Селим, тез храмове дето ще ги правят до Картал махала, хич не са на хубаво. Само кахъри, само кахъри. Какво тихо и мирно беше селото, сега всеки ден нещо става. Разсърди се Аллах, молла. Пък и нашата джамия си е хубава. Кой знае каква глупост ще направят…

-Сакън, Решат, такива думи… Стига сме говорили за туй… Аллах знае най-добре…

Двамата влязоха в джамията на сянка. Жегата продължаваше да мори селото по тези часове и не искаше да си отива. Дори като дойде време за молитвата преди залез, беше също толкова горещо. Камък и дърво се пукаха. Листата и тревите бяха свити, като че ли се бяха усукали в последен опит да пият от собствената си вода.

Мюезинът отново запя. Песента прорязваше жегата сякаш с горещ нож се режеше масло. Изведнъж песента спря точно по средата. Всички мюсюлмани очакваха четиригласовият езан да продължи, но никаква дума не се чуваше от минаретата. Вместо това стъклените им покриви един по един се счупваха и остри парчета падаха на земята. Не бяха обаче само от стъкло. Бяха примесени с лед. Градушката бе голяма колкото яйце. Всичко живо бягаше да се прибере от острия лед.

Продължи повече от тридесет минути. Прекалено дълга градушка. Когато Решат отиде да провери, защо мюезините са се прибрали и не довършиха езана, той намери само кървавите ледени парчета на тераската. Мюезините ги нямаше. Нямаше ги никъде. Бяха изчезнали. Гласът им замлъкна завинаги…