Да градиш камък върху камък бе изконна ценност на всеки един от жителите на Папаз дере. Така бяха възпитани от своите родители, така и възпитаваха децата си. Традицията беше това, което определяше дали ще си построиш къща, дали ще си имаш плевня и какви ще бъдат те. Да градиш, означаваше, че си пораснал, че можеш да се справиш с предизвикателствата на съдбата и на живота. Хората от селото смятаха, че когато някой съгражда, то той бива благословен от Господ. Не само заради самото съзидание от човешка ръка, а и заради труда, който си вложил, нещо, което се смяташе за безценно. Когато обаче ценностите останат на заден план и „да градиш” стане равностойно на „да имаш” и „да трупаш”, тогава няма нищо благословено. Всичко се прикрива от един фалш на ежедневното, който не може да бъде скрит, с каквато и маска да бива прикриван.

Централната улица на Папаз махала, криволичеше от началото на селото и свършваше там, където почваше пътят за Картал махала. Някога калдъръмената улица, а сега радваща се на асфалт, къде пропукан, къде кърпен, къде с дупки, беше оградена отвсякъде с дървета, чиито корони образуваха нещо като своеобразен тунел. Кичестите яворови дървета тъкмо се раззеленяваха и покриваха тежките клони със свежестта на настъпващите по-топли дни. Помежду тежките дървесни великани се спотайваха по-малки джанки, люляци и череши. И докато люляците все още омайваха с приказния си нощен аромат, то джанките и черешите наливаха вече в своите плодове живителните сокове, дар от мощните жилави корени. Хлапетата не чакаха джанките да узреят. Както казваше Хаджи Трендафил – „Мятат ги от грах, та ги свършват на ракия”. В действителност децата се опияняваха не толкова от горчивия привкус на все още едвам формираните плодове, колкото от „крастата” да ги събират в своите игри и да се целят с тях. Съвсем друго беше с черешите. Там се чакаше да придобият онази красива алена окраска и сладка и сочна хрупкава консистенция, на която своеобразните „козички”, нямаше как да устоят. И тъй като дърветата бяха общински, всяка година кметът събираше бригади, за да се берат черешите по главната улица. Общината даваше на хората хубави пари за брането, а и вземаше доста от продажбите. Въобще можеше да се каже, че по дърветата на централната улица винаги кипеше живот.

Покрай същите тези дървета, всяка сутрин Хаджи Исмаил слизаше до центъра на селото за да „удари едно кайве шекерлия”. Старият хаджия не беше от хората, дето се затваряше само в двора си и обичаше да чува „някой друга приказка” от време на време. А и ако хванеше сутрин Рамадан Февзидин отвънка на кафенето – „отиваше обед”. Сега се прибираше доволен, явно беше похортувал „както пишеше в дебелите книги”. Хаджи Исмаил гледаше старите яворови дървета и си спомняше времето като ги садиха. Те бяха с около 20 години по-млади от него, но вероятно носеха не по-малко мъдрост от стареца. Бяха се научили като него да се пазят от ветровете на живота, от жегите и от студовете. Докато вървеше чуваше глъчката на децата на комшиите, дето се бяха накачили от сутринта по джанките. Хаджи Исмаил живееше на края на Папаз махала, макар че беше мюсюлманин. На времето беше купил хубав имот в махалата и въпреки че го гледаха на криво комшиите, скоро разбраха, че е сериозен човек. Човек „дето не прави панаири”. Докато вървеше умислен, едно от децата, без да иска, уцели стария хаджия с недозряла джанка:

- Ей, диване, да се научиш по-право да фърляш, че ще начупиш на дядо си хаджия си кокалите. Вай, вай, вай! Ако с тюфек стреляше, най-много някой дърво да събориш.

- Няма повече, дядо Хаджи. Аз, такова, без да искам, отърва ми са от ръката иии…

- Дядо Хаджи, той Иван всичко „без да иска” прави! – останалите хлапенца се кикотеха по дървото.

Хаджи Исмаил се беше наумил да отиде преди обед да види дали са свършили работата хората дето беше пратил да оразмерят имота, дето беше купил с Рамадан, за да строят джамия. Пътят към мястото беше дълъг около километър, но старецът не се страхуваше да върви повечко. Казваше, че вървенето го поддържало млад. И вярно, всеки ден Хаджи Исмаил обикаляше доста големи разстояния и винаги беше жизнен. Не изоставаше с домашната си работа, всичко му беше подредено и свършено. Даже му се чудеха комшиите, как може да ходи толкова много и никой път да няма останала работа за другия ден. Вървеше бавно и понякога се поспираше за минутка, две, за да може да си поотдъхне. Сега някъде по средата на разстоянието между края на селото и имота, който беше купил, хаджията спря и се огледа. От двете му страни се белееха изоставените ниви на Сюлейман ефенди, с карабичим, които не гледал, защото имали много камъни. Истината беше, че го беше страх много да идва близо до Картал махала. Хаджи Исмаил се присети точно това и се усмихна леко под мустак. Но тай се беше спрял за друго. В далечината му се мерна някаква черна сянка. Тя прекосяваше изоставената нива с равномерно темпо. Старецът леко недовиждаше и не можеше да разбере кон ли е или вълкодав. Сянката се спускаше точно по едно дере към гората на Картал махала. Изведнъж спря, като че ли се извъртя и тръгна към Хаджи Исмаил. Изглежда животното беше забелязало стария хаджия. Измина около стотина метра и отново спря. Може би изследваше, може би преценяваше, но изглежда старецът не бе интересен за него и отново тръгна към гората. Това което Хаджи Исмаил обаче забеляза беше червеният отблясък, когато животното тръгна към него. Дали беше от очите му, дали погледът на стария човек го лъжеше, не се знаеше. Със сигурност обаче беше странно, точно през деня да се разхожда такова само голямо животно из нивите. Вълкодавите и конете обикновено не излизаха толкова далече от махалите, а вълците не напускаха гората през деня. Старият хаджия си помисли, че може да е мечка, но те бяха избити от християните преди 120 години. Какъв беше загадъчният звяр? Може би въображението на Хаджи Исмаил си играеше с него. Едва ли! Когато сянката влезе в гората старецът отново тръгна към имота.

Като приближи на около петдесетина метра, Хаджи Исмаил забеляза тарапана около неговото място. Чудеше се дали това не са работниците дето оразмеряваха мястото. Когато приближи обаче стана ясно, че са събрали хора, за да освещават строежа на новата черква. Тъй като двата имота бяха съседни, няколко коли бяха спрени в мястото на хаджията и той се подразни от този факт. Бяха понасъборили няколко от коловете, които ограждаха мястото и беше скъсано оградното въже. Определено двестата лева, дето хаджията беше дал на геодезиста и на работниците да забият колове, бяха меко казано хвърлени на вятъра. Хаджи Исмаил се приближи до една от спрените коли вътре в имота и като видя костюмираните шофьори се развика, нещо, което беше нетипично за него:

- Вай, Аллах! Каква е тая простотия, бе?! Маймун акъллъ! Тука сте в чужд парцел влезли… Не виждате ли коловете, бе? Айде колите махай! Чабук, чабук!

- Алоо! Дъртак! Я внимавай какво дрънкаш, да не видиш чабук по врата с палката. Заминавай си, докато не сме те овъргаляли тука.

Хаджи Исмаил се сепна от грубото отношение и в яда си тръгна си към строежа на черквата, за да дири шефовете на въпросните шофьорчета. Като отиде малко по-навътре видя около десетина костюмирани „дами и господа”, и изглежда че щяха да освещават строежа. Хаджията тръгна към тях, готов да се скара, но някой го дръпна за ръката и издърпа на една страна. Като се обърна видя Тервел и Боил.

- Добра среща, Хаджи! Ела по-настрани да не правим панаири, че виждаш ли ги онези с пистолетите…

- Тервеле, Тервеле! Виж ги хайлазите, бе! Двеста лева оня ден дадах да ми забият колчетата, пък виж ги какво са направели! Ах, пусти… А вие тука какво прайте бе, аркадашлар?

- Знаем, знаем! Ние тука ни извика кметът, че трябвало да се дръпне някаква голяма талпа, пък тежка машина знаеш тука едвам може да влезе. И с кончетата я дръпнахме за десетина минути и чакаме сега кметът да плати, ама вика да свършело освещаването… Тъй кат гледам обаче, пари няма да видим!

- Тервеле, много приказваш. Хаджи. я кажи. ти да не идваш и ти по работа? Гледам скица в ръката носиш.

- Идвах аз имота да видя, дето го купих, ама тез магарета ми дигнаха кръвното. Не ги е срам. Кога ще свърши освещаване ли, какво е, че да приказвам с началниците?

- А, то още попа чакат, мотаел се нещо, тъй че ще почакаш. Ама да ти кажа, недей много-много им напира, щото може и бой да ядеш. По-хубаво дай още двеста лева и тури каменни колове и камъни отпред да видим другия път как ще спират.

- Абе то хубаво, чоджум, ама те парите не никнат по карабичима, пък пенсията не е голяма.

- Хаджи, ти само кажи, аз за сто лева ще домъкна камъняка. Нямаш грижа, още утре имаш четири-пет големи блока, до края на седмицата тука отпреде ще ги наредя десетина, да не може да се спира, пък коловете, ако кажеш, и тях може да направя!

- Тервелеее, казах ти, много приказваш! Хаджи, не го слушай! Без пари за тебе ще я направим тая работа! И без туй сега не излиза много работа за кончетата, и аз ще дойда.

- Ааашколсун, аркадашлар! Вай!... Ама как без пари, бе! Аааааа, хаджията ще обидите, бре! Не, не! Плащам аз, само свършете работата! Хаджи Исмаил бен Ибрахим-Ялдъзлар, само с „мерси” не плаща. Тъй да знайте!

Колата на митрополит Дамаскин се появи от облака прах, от края на селото. Ръмженето на двигателя показваше ясно, че автомобилът се мъчи по черния път. И в действителност черният Мерцедес не беше направен да се движи по тази от пътната мрежа. Като спря точно до строежа, шофьорът на автомобила слезе, отвори вратата и отвътре излезе гротескното отче, с видимо кисела физиономия.

- Пламене, да знаеш, на тея ще им взема най-малко две хиляди за това освещаване. Все пак митрополит на крак им идва. После кой ще плаща спа-процедурите, дето трябва да се възстановя след друсането по тея селянски чукари.

- Добър ден, отче! Хайде насам, гостите Ви очакват! – Един човек от охраната поведе митрополита към вътрешността на строежа.

След няколко минути от другата страна на основите, които бяха вече положени, се чуваха песнопенията на владиката. И за разлика от красивия и дълбок тембър на отец Иларион, фалшивите напеви на митрополит Дамаскин по-скоро дразнеха човешкия слух, отколкото извикваха някаква благодат у вярващите. Гостите на освещаването се споглеждаха един друг и се подхилкваха на това, че отчето дори обърка молитвата и караше съвсем друго нещо, но нали все пак беше митрополит, той знаеше по-добре.

- Тоз, дето не може да пее, кой е, бе? За първи път го виждам, не е от манастирските попове!

- Тервеле, пак много приказваш, особено днеска не могат да те спрат! Ей, сега оня маймуняк ще те чуе, какви ги дрънкаш и ще ни изгони и пари няма да видим!

- Брате ми Боиле, стига се кахъри излишно! Ето, кажи му, Хаджи, че няма нужда да са впряга толкова… Ама кажете тоя грозния поп, отде го докараха, досега не съм го виждал!?

- Туй е май от града от по-главните попове! Рамадан сабалян ми каза, че вчера дошъл в манастира, уж на проверка, ама тъй кат гледам някой махмудия да лапне по-скоро. Пък и нали дядо Пимен на тез хайлази им отказа да ги освещава, че и бой яде…

- Хаджи, Хаджи! У нашто село какво ли вече не може да се види! Манастирския игумен набит; Грозен поп пее за пари на недовършена черква; Хаджи Исмаил ядосан…

- Много приказваш, Тервеле, много!...