Глава 8

            Приятелите на Димитър бяха четирима негови връстници, всичките с приповдигнато настроение и пиещи бира. Събрахме се на плажа и те устроиха голям лагерен огън, около който се настанихме.

            -Та, да ви представя прекрасната Анелия Йорданова, моята… ъъ... асистентка – каза Дими и аз се ръкувах с четиримата му приятели. Не можах веднага да запомня имената им.

            -Дими, няма ли и други дами наоколо? – попита единият от тях. Зачудих се дали всички са ергени, настроени да купонясват като деца. Но забелязах, че на десните ръце на двама от тях имаше пръстени, което означаваше, че тези двамата имат жени.

            -Да отида ли да привлека няколко? – попита Димитър.

            -Давай, брато.          

            Аз за момент се почувствах силно неловко, но нямаше какво да правя. Дими се отдалечи от огъня с танцувална стъпка, а четиримата мъже започнаха да говорят за футбол. Сетне обаче се усетиха, че си седя там сама и всички започнаха да ми обръщат внимание и да ме разпитват, от което се почувствах още по-неудобно. Не бях чак толкова общителна, но се надявах, че приятелите на Димитър няма да ми направят нищо тук, когато бяхме сами, вечерта, на плажа.

            Не след дълго Дими се завърна с цели шест, сравнително млади жени, всичките развълнувани. Настаниха се с нас и групичката започнаха весело да си говорят, докато аз, шокирана, се взирах във всеки и не знаех как да се държа. Не бях от хората, които много излизаха с големи компании, но явно Димитър се чувстваше напълно спокоен и в свои води. Той седна до мен пред огъня и ми се усмихна мило.

            -Изглеждаш уплашена – той наклони глава, оглеждайки лицето ми, и аз усетих, че кожата ми става гореща.

            -Просто ми е малко неловко.

            -Искаш ли уиски?

            -Не, Дими, ще се оправя – засмях се тихичко аз.

            -Нека те развеселя – каза той – Жоро, метни тая китара тука.

            Мъжът, който явно се казваше Жоро бе леко закръглен, но изглеждаше весел и с оплешивяваща глава. Всъщност, нито един от приятелите на Дими нямаше такава гъста коса като него.

            Жоро подаде китарата на Димитър и той, с дяволита усмивка, дрънна един акорд. Звънтенето на китарата накара сърцето ми да се разтупти. Сетне той засвири и започна да пее… шокирайки ме с прекрасния си глас. Китарата и гласът му бяха в перфектно съзвучие и всички спряха да говорят и започнаха да го слушат. Две от жените станаха да танцуват, сетне и други започнаха да се движат в ритъма. Моето сърце сякаш започна да бие в ритъма на песента на Дими, една българска песен, която не познавах, но най-вероятно бе на някоя група като БТР или ФСБ. Когато песента свърши, всички ръкопляскахме впечатлени, но Дими гледаше към мен за реакция. Осъзнах, че всъщност го гледам с широко отворени очи.

            -Браво, Дими – успях да кажа, все още шокирана от професионалното му звучене.

            -Искаш ли нещо по-бавно? – попита той, сетне без да изчака отговора ми, отново започна да свири, изпълвайки сърцето ми с медено усещане. Когато започна да пее куплета, веднага разпознах песента. Беше на Дейв от Depeche Mode и се казваше "Longest day". Аз обожавах тази песен, а начинът, по който пасваше на баритона на Димитър бе прекрасен. Осъзнах, че очите ми се насълзяват, още повече, че Димитър пееше с емоция и страст. Както може би правеше всичко. Чувахме само китарата и прекрасния му глас.

            На припева аз реших, че ще бъда смела и ще се включа. В оригинала на песента, на припевите имаше беквокали, които можех да изпея, затова просто започнах да пея с него и усмивката разцъфна на лицето му. Пеехме и за миг бяхме сякаш само двамата, неговите приятели или жените, които бе намерил за пет минути не съществуваха. Взирах се в сините очи, осветявани от проблясъците на огъня, взирах се в тях и потъвах в тях и песента. Забравих напълно къде се намирам. Музиката и усмихнатите очи на Дими ме обгърнаха и се превърнаха в единствената ми реалност. Не исках това преживяване никога да свършва.

            Но за жалост песента свърши и всички ръкопляскаха силно, даже подвикваха нещо, което не успях да разбера, тъй като все още бях сключила погледа си с този на Дими. Времето застина, а той бавно отмести китарата от скута си. Приближи се още малко към мен – щеше да ме целуне. Е, добре. Бавно затворих клепачи и оставих нежните устни на Димитър да се приближат до моите. Да усетя този дъх на ментова дъвка, която той много обичаше. Горещина пламна през цялото ми тяло, докато Димитър внимателно ме целуваше. След това той сложи ръце на кръста ми и ме придърпа към скута си. Не можех да се осъзная, омагьосана, чувах смътно, че другите нещо се смеят, нещо си говорят, но на света бяхме само аз и Димитър и всичко останало бе просто фон, тишина, без значение. Дими ме притискаше към себе си. Аз се притисках към него, изпаднала в умопомрачение. Той ме желаеше. Аз не можех изобщо да мисля…

            Накрая успях да събера сили и смелост да се отдалеча от него и седнах обратно на мястото си на пясъка, задъхана и с пламнала кръв във вените ми.

            -Благодаря ти – прошепна ми Дими и аз цялата се изчервих.

            -З-за нищо.

            -Но помисли за логопеда – кимна той и аз избухнах в неконтролиран, емоционален смях. Събираха ми се твърде много силни емоции на едно място.

            Дими посвири още малко, след това беше ред на Жоро да свири и той започна с приятни рок парчета. Мъжът имаше глас, който ми напомняше на Rag n Bone, и беше също много приятен, но разбира се, не можеше да се сравнява с необикновения, леко дрезгав тембър на Димитър.

            -Хайде, да танцуваме – каза Димитър и се изправи, след което ме дръпна за ръката. Започнах да се смея, когато той ме разхвърляше наляво надясно в някакъв Rock'n'roll танц, който не познавах и ми се видя малко от 80-тте. Въртеше ме, скачаше, и аз просто сякаш нямах контрол над тялото си.

            -Движи се от кръста – каза ми той по едно време и премести ръцете си на талията ми – да, точно така.

            Заливах се от смях, докато се опитвах да имитирам стъпките му и танцувах. Другите също танцуваха наоколо и във въздуха витаеше веселост. По едно време обаче Дими трябваше да спре да танцува, защото започна да не му стига въздуха и сетне се закашля. Този път бях подготвена и мигновено му подадох инхалатора преди нещата да са се влошили. Той се отпусна на пясъка, за да си навакса с дишането, докато другите продължиха да се забавляват, да припяват с Жоро и да танцуват.

            По някое време, вече ставаше доста късно през нощта, Дими си говореше с двама от приятелите си нещо и аз седях сама до огъня. До мен седна Жоро.

            -Откога си асистентка на Димитър? – попита ме той директно и аз усетих, че пламвам, спомняйки си, че го бях целунала пред всички.

            -Ъмм, от два дена – казах уклончиво.

            Жоро се засмя сърдечно.

            -Вече те е оплел в мрежите си – каза той – не знам как го прави, но има такъв ефект над жените.

            -Ъмм, сигурно.

            -Също като Сабинчето – продължи Жоро – навремето, Сабинка, всички ние бяхме влюбени в нея. Само че Дими успя да я открадне.

            -Ооо. – не ми харесваше, че Жоро ми говореше за някаква Сабина, явно бивша на Димитър.

            -Двамата щяха да се женят почти – каза ми Жоро – ама накрая тя явно му омръзна.

            -Ей, не говори глупости – до нас се беше изправил Дими, и седна – не ми беше омръзнала, просто не бяхме един за друг.

            -Да бе да, ти после веднага си намери оная другата, Радостина. Няма пауза за тебе, приятелче.

            Димитър се намръщи, явно думите на Жоро му дръпнаха някоя струна.

            -Глупости говориш, Жорка – каза той.

            -Ами ще видим колко са глупости, Митаче. Айде, аз мисля да се омитам, че утре съм шофьорът към Бургас.

            С него си отидоха и другите трима мъже, скоро и жените трябваше да се прибират по хотелите. Дими остана, седнал до мен, изпрати ги с благодарности за прекрасната вечер и сетне се обърна към мен.

            -Ние ще ходим ли да спим, или предпочиташ да се изкъпем на тъмно? – предложи той. Аз неволно плъзнах поглед по елечето му, което разкриваше стегнатите му гърди и корем. Но не. Анелия, няма да правиш простотии тази вечер, казах си.

            -Да се връщаме да поспим – казах и Дими ми се ухили.

            -Нека се изкъпем веднъж, моля те, моля те, моля те – и той направи милите очи отново.

            Въздъхнах и неспособна да устоя на погледа, се съгласих, но с уговорката, че ще седим максимално близо до брега и няма да влизаме навътре в морето. Приближихме се към брега, бяхме облечени с дрехите и вятърът бе малко хладен. Дими се обърна към мен и светлината от незагасения огън освети дясната половина на лицето му в приятна оранжева светлина. Очите му блещукаха, а шумът на морето изведнъж плъзна през тишината. Времето сякаш спря така, както бе спряло под луната сред дюните. Дими се усмихна палаво.

            -Наистина си красива, Анелия – каза той – извинявай, че днес поех инициативата да те целуна. Бях ти обещал, че няма да го правя.

            Не знаех какво да кажа, знаех само, че отново губя представа за реалността. Магическите очи на Дими проникваха навътре в душата ми. Той се закашля, за момент прекъсвайки очния контакт с мен. Сърцето ми блъскаше в гърдите ми. Пристъпът на кашлица обаче отмина от само себе си и Дими отново върна очите си върху моите.

            -Е, ще се къпем ли, мадам? – попита той и подаде ръката си към мен, за да я хвана. 

             Кимнах му, хванах ръката му и се затичахме към водата, като същевременно избухнах в смях. После си играхме сред вълните за известно време, и аз непрекъснато трябваше да си напомням да внимаваме да не влезем много навътре. Позволих на Дими да сме влезли до средата на бедрата ми, но въпреки това той се забавляваше като дете, гонеше ме, хвърляше се във водата, все така с дрехите.

            -Смехотерапията беше страхотна – каза ми Дими на път към хотела, когато студеният вятър ни брулеше през мокрите дрехи. Дими не изглеждаше, че го усеща, ходеше напред с големите си крачки и с изправен гръб. Той хвана ръката ми и сърцето ми подскочи. Сключихме очи.

            -Какво правиш с мен, Димитре… - прошепнах тихо.

            -Мм?

            -А, нищо – казах аз, но не пуснах топлата му ръка. Не исках все още да я пускам.

            Когато се прибрахме, вече беше един часа през нощта и дочувахме далечен тътен на гръмотевици. Може би тази вечер щеше да има буря. Димитър ме остави първа да си взема горещ душ и после влезе той, а докато той бе в банята, аз облякох тъмно лилавата си нощница и седнах на ръба на леглото, сплитайки косата си, тъй като бе все още мокра. До мен бях извадила вечерните хапчета, които Дими бе пропуснал да пие, за да го накарам да ги изпие преди да легне да спи. Отново седем различни лекарства. Осъзнавах, че болестта му е тежка и съзнанието ми не побираше как той, така успешно, успяваше да прави всичко, което му се иска. Той ми беше казал, че е свикнал с болката, но тялото си беше тяло и трябваше да има лимит на силите си. Не разбирах изобщо как се справя с всичко това, и през цялото време се смееше и веселеше. Възхищавах му се.

            Той се върна от банята не след дълго, увил около кръста си една бяла хавлия и показал стегнатото си тяло без нито едно косъмче. Косата му бе мокра и той я беше пригладил назад от лицето си, а от него лъхаше ухание на свежест. Сведох очи, за да спра да изпивам тялото му с погледа си.

            Без да каже нищо, отиде до лекарствата, които му бях приготвила, и ги пи всичките, докарвайки усмивка на лицето ми.

            -Значи наистина си послушен пациент – казах му.

            -Да, ти ми позволи да те целуна все пак – той сви рамене и застана пред мен с величествената си осанка. Вдигнах глава, за да го гледам в очите – как се чувстваш, Анелия? Дилемата в главата ти разчиства ли се вече?

            -Какво искаш от мен? – директно го попитах.

            -Оо – той сви рамене – мога да искам много неща.

            Стиснах челюст.

            -Не съм решила още какво да правя – уведомих го – така че можеш да си обличаш пижамата и да си лягаш.

            Той се усмихна нежно.

            -Никога не бих те нападнал, спокойно – смигна ми – все пак, не съм на 17. Въпреки че тази нощница…

            -Какво ми има на нощницата? – настръхнах аз, а Дими само се засмя и се насочи към леглото. Излегна се така с кърпата и въздъхна.

            -Така ли ще спиш? – попитах го, когато видях, че той вече затваря очи и се унася.

            -Преча ли ти? – тихо ме попита той – все пак, ще се завия.

            -Искам да кажа… ще спиш гол, само с хавлия на кръста?

            -Мислех да махна хавлията. Проклето топло е – каза той.

            -Дими! Няма да стане – сурово му отвърнах – ще спиш с пижама.

            Той се поизправи на лакти и ме изгледа инатливо.

            -Искам да ми е прохладно – настоятелно бавно ми съобщи той – така че не съм съгласен. Ще съм завит с чаршафа, обещавам. Няма да се разхождам тука както майка ме е родила, но смятам да спя така.

            Въздъхнах и се пъхнах в леглото, обръщайки гръб на Димитър. Опитах се да не си представям как си маха хавлията и как чаршафа нежно докосва… не, спри, Анелия, боже мой!

            -Лека нощ – казах на Дими и той ми отвърна, сетне се опитах да заспя, но думите на Жоро отново се връщаха в съзнанието ми.

            Не исках да знам как Димитър е сменял партньорките си, не исках да знам коя е Сабина или пък коя е Радостина или която и да е била друга. Гняв се породи в мен. Искаше ми се никога да не бях чула тези две имена.

            -Дими – прошепнах аз – спиш ли?

            -Ммм – гласеше отговорът.

            -Откога се познавате с Жоро и другите?

            -Жоро ми е приятел от детството, още навремето – сънено ми отвърна Дими – Марто и Боби са ми приятели от художествената академия, а Адриан, с него се запознах преди няколко години на един митинг.

            -Значи Жоро те познава най-добре – промълвих аз.

            -Не се впечатляваш заради Сабина, надявам се – каза Дими и чух как се мести в леглото си. Наистина ли си беше легнал гол? Не смеех да се обърна да погледна. Той въздъхна и се прокашля.

            -Аз, нее… - сетих се да отговоря – не се впечатлявам заради Сабина, Димитре, защо трябва да ми пука за нея? Аз съм в крайна сметка само твоята болног…

            -Еее – прекъсна ме той – стига вече с тези приказки. Ти не си решила какво си ми, все още, така че недей да хвърляш наляво-надясно тази досадна дума.

            Замълчах си, не знаейки какво да му кажа. След една-две минути той отново проговори с приятния си баритонов глас.

            -Очевидно е, че съм имал връзки преди – каза той – не трябва да се засягаш, като чуеш нещо такова от приятелите ми. Те ме мислеха за сваляч, всъщност всички ме мислеха за сваляч, но не съм бил точно това. Просто жените ме харесваха заради външността ми, или пък аурата ми. Сигурно аурата. Но така де, жените ме харесваха и още до ден днешен си имам обожателки. Не е нужно да се конкурираш с никоя, като харесвам една жена, си я харесвам и това е.

            -Колко гаджета си имал? – изстрелях аз, и даже се поизправих в леглото и се обърнах да го погледна.

            Той се беше наместил като цар на възглавниците си и се бе завил до кръста с одеялото. На светлината на луната виждах развеселеното му изражение.     

            -Милион – отвърна той.

            Цъкнах с език.

            -С теб не може сериозно да се разговаря.

            -Защо да не разговарям сериозно? Искаш да съм ги броил ли, по дяволите? – попита ме той.

            Не ги бил броил. Явно е имал толкова много гаджета, че чак не ги е броил. Сърцето ми изръмжа с недоволство, но се опитах да го игнорирам.

            -Е, радвам се, че не си ги броил – отвърнах аз, а той ми се ухили широко – колко дълга смяташ да е почивката ти?

            -Докато ми писне – обяви той – мога да седя колкото си искам, не е като да съм ограничен от нещо.

            Той се закашля отново, което бе много неприятно за слушане, и след това въздъхна тежко и се отпусна назад на възглавниците.

            -Всъщност, в момента си на онази позиция… във фирмата на брат ти…

            -"Независим съветник по рисковите ситуации и Отговорник иновации" – каза той. – това е позиция, която сам си измислих, тъй като имаха нужда от такъв човек. Дефакто работата ми се състои в това да обикалям из офиса и да преча на другите да работят. Не е много трудно.

            -И имаш неограничено време на почивка?

            -Ама разбира се. Тази фирма по принцип ми принадлежи, нищо че на практика съм дал на брат ми да я управлява.

            -Ооо – вярно, че всъщност Димитър бе по-големият син. – наследил си я, значи?

            -Точно така.

            -И ти си собственика?

            -Мхм – потвърди той – баща ми, Бог да го прости, беше много консервативен човек. Чак изнервящо консервативен на моменти.

            Не знаех дали да го питам за баща му, затова продължих да мълча.

            -Та той държеше първородният му син да наследи компанията. Нищо че по-големият му син, тоест, моя милост, никога не се интересуваше толкова много от бизнес. Асен от самото начало беше по-подходящ, така че сега той е шефче, а аз съм нещо като… ъмм… как да го кажа? Нещо като обеца на ухото на фирмата.

            Разсмях се.

            -И освен това имам и издателство, както вече ти казах – продължи невъзмутимо той, сякаш не беше казал една от най-смешните и странни метафори, които бях чувала през живота си – организираме конкурси за млади писатели и подобни неща. Върви добре, българите са много талантливи и с малко финанси всичко се случва като по мед и масло.

            Димитър отново се закашля, сетне най-невъзмутимо си запали една цигара и пак се закашля. Не разбирах изобщо поведението му. Легнах си обратно на леглото с въздишка.

            -Имаш интересен живот – отбелязах накрая – чувствам се като бебе, което още не е проходило в сравнение с теб.

            Той изсумтя.

            -Не си никакво бебе, Анелия. Ти си изключително умна и чаровна млада жена. Просто си млада, това е. Аз съм по-възрастен, и освен това винаги съм бил притиснат в ъгъла от тази болест, някак ме тласкаше да правя всичко, което ми се иска, в секундата, в която ми се прииска. Разбираш ли, няма как да знам коя секунда ще ми е последна.

            -Някога… имал ли си чувството, че умираш? – попитах го.

            -Имал съм… няколко такива по-интензивни преживявания – тихо каза той и се прозя – където, иска ми се да кажа, съм надзъртал в очите на смъртта. Но това не е разказ за преди лягане, миличка, ще ти разкажа друг път.

            -Добре.

            -Хайде да спим вече, че не мога повече да говоря – каза той и въздъхна – съгласна?

            -Да, лека нощ, Дими.

            -Лека нощ, принцесо.

            Аз затворих очи, но с това бързо препускащо сърце ми беше ясно, че няма да заспя веднага.