Домът на ужасите (2-ра част)

                                           ужаси


                                             ***
    На четвърти май Красимир се заговори по Фейсбук с една позната - младата поетеса Мая Игнатова, която бе фенка на неговите книги. Оказа се, че тя живее в Слатина, в единия от двата високи блока отсреща. Разбраха се да се видят на по кафе в от заведенията в квартала.
    Мая беше много красиво двадесет и една годишно момиче. Беше се облякла в прелестна цветна рокля и това бе знак за действие от страна на Арнулски. През време на разговора тя призна, че има всичките му книги и че бе възхитена от него и начина му на писане.
    В последствие двамата се прегърнаха и разцелуваха, разговорите станаха все по-близки. Въпреки, че много хора го наричаха "бройкаджия", Краси бе нежен и съвестен с жените. Освен това Мая беше интелигентно момиче и с нея той можеше да говори по много теми.
    Когато й сподели къде се е преместил на квартира, тя смръщи вежди и каза:
    - Спомням си го дядо Стоян. Никой не го обичаше. Баба Данка не е лоша жена, но заради мъжа й също я мразеха. Майка ми ми е разказвала много страшни работи за къщата.
    Писателят не й спомена за кошмарите, които го бяха сполетели. Не искаше да разваля приятната среща, а и бе планирал тази нощ да я покани на вечеря.
    Девойката се съгласи с радост.

    - Каква е тая миризма? - попита Мая, когато бяха в къщата.  Доброто й настроение се помрачи веднага, щом прекрачи прага.
    - Още не мога да определя. Оставена ми е в наследство от баба Йорданка.
    - Нека вечеряме отвън - предложи тя.
    Красимир изкара масата и сложи продуктите, които бе купил - нарязани филета и луканки, салата, също така еднолитрова бутилка хубаво вино. По време на вечерята изкара лаптопа, пусна лека музика и показа на Мая романа. Тя гледаше с интерес, дори зачете малко. След вечеря решиха да се отдадат на любовните сладострастия в спалнята. Миризмата беше силна, но заради изпитото немалко количество вино, те успяха да я игнорират от съзнанията си и.
    Лека полека телата им се сляха под меките завивки...

                                           ***

    Красимир се събуди. Беше сам в леглото. Въпреки открехнатия прозорец, смрадта се усещаше осезаемо. Мая се бе събудила преди него и си бе тръгнала без да му се обади.
    Тъкмо реши да стане, когато телефонът звънна. Беше тя:
    - Извинявай, забравих си дамската чанта у вас. Можеш ли да ми я донесеш?
    - А ти не можеш ли да дойдеш да си я вземеш? - отвърна с въпрос той, ядосан от постъпката й.
    - Моля те, ела ти. Не искам да влизам повече там.
    Краси взе торбата, приготвена за собственичката Йорданка, след това дамската чанта на Мая и излезе. С момичето се срещнаха в същото кафене. 
    - Наистина ли ти харесва тая къща? - попита Мая, след като получи чантата.
    - Защо ми задаваш този въпрос? - Красимир я погледна въпросително.
    - Само питам.
    - Виж Мая, ако има нещо, кажи ми. Умолявам те.
    - Не знам... - тя отговори несигурно, без да го поглежда в очите.
    - Ако го направиш, ще ми помогнеш много - писателят хвана ръката й.
    - Не знам. Може би е била някоя тръба или... не знам. През нощта чух нещо като виене, мисля че се носеше във въздуха над нас. Ти спеше и не чу нищо. Много се уплаших и избягах, както си бях по нощница - гласът й трепереше. Ръката също. 
    Писателят, виждайки смущението й, реши да смени темата...

    Когато трябваше да стават, той я попита:
    - Ще се видим ли пак?
    - Разбира се, само да не е у вас.
    - Права си. И на мен не ми се иска да се застоявам в тая къща.
    - Наистина ли има духове? - зададе въпрос тя.
    - Не съм напълно сигурен. Сънувах кошмари, чувах звуци, привиждаха ми се хора. Не зная как да си го обясня - отговорът му бе измъчен, едва изтръгнат.
    - О'кей. Ако искаш тази вечер да излезем някъде. Например, на дискотека или бар. Може и на ресторант.
    - Дадено мадам - усмихна се Краси и двамата се разделиха.
   
    Срещата с Владова не даде резултат. Старицата го убеди, че при нея всичко е било наред и го увери, че и с него нещата ще се оправят. Постройката била стара и скърцала, но бързо се свиквало. След като той й даде багажа, двамата се разделиха по живо по здраво.

    Преди да влезе в двора, Краси огледа внимателно къщата. Това е лошо място, казваше му съзнанието, място на кошмари и духове, място на негативизъм, на воня, на злоба. Пелена от мрак сякаш я обвиваше и тя изглеждаше по-черна от всичко в околността. Чий призрак витаеше тук, запита се Краси? Да, вътре витаеше призрак, той бе убеден в това, въпреки че никога не бе вярвал в подобни теории. Дали невидимият натрапник (или натрапници) му показваше, че тук има нерешена загадка? Или той бе просто злобна енергия от някогашно живо същество, решено да отмъсти на целия свят.
    Рязко пристъпи вътре и смрадта отново се появи - бе станала тотално нетърпима. Красимир изнесе лаптопа отвън на масата, която още не бе раздигана от миналата вечер. Започна да пише:
    "... Какво е тъмнината? Може би липса, недостатък, студ? Или е някаква граница между отделните реалности? Бен се чувстваше погълнат от тъмнината, тя покоряваше всяка клетка на тялото му. От както Ашли я нямаше, душата му стана пустиня. Имаше ли смисъл всичко, което вършеше? Имаше ли смисъл да я търси всред тази безкрайна бездна от тъмнина? Може би да, но чувството на обреченост все по-напористо се прокрадваше в ума му като орда злобни призраци..."
    Ах, колко добре се чувстваше, когато пишеше. Забравяше за всичко и за всички. Възможно ли бе духът или духовете, обитаващи къщата, да му помагат по някакъв начин, или просто искаха да го оставят на мира, за да довърши романа си. Сякаш лошата енергия и миризмата изчезваха, щом Красимир седнеше пред лаптопа.
    Той остави компютъра и отиде в килера. Още когато се нанасяше видя, че там складираха инструментите. Облече дрипава блуза и дочен панталон, измъкна една шпакла, махна ламарината и картона и клекна пред стената.
    Белият латекс бе покрит с ръждивокафява влага, която издаваше тази лоша миризма. Красимир започна да стърже боята с шпаклата, а изпод нея бавно се показваше варовата мазилка. Тя също бе пропита с ръждивокафявата влага, а вонята стана толкова убийствена, че писателят стисна ноздрите си, излезе на бегом от къщата и задиша дълбоко чист въздух. Дрехите му смърдяха, също както и тялото.
    В килера имаше валяче, грунд и няколко баки латекс в различни цветове. Той грундира стената, изчака малко и нанесе бял латекс. Успокои се, че скоро всичко ще бъде наред, макар и вътрешно да съзнаваше, че го чакат още тежки мигове на това прокълнато място.   
    Хвърли вонящите дрехи в пералнята, изкъпа се набързо и се приготви за излизане. В този момент на вратата се появиха майка му и баща му.

                                             ***

    - Къде се изгуби бе, Краси? Ни вест, ни кост от теб! Откак дойде тук, само веднъж се обади. Търсихме те няколко пъти , а ти не вдигаш. - Старите нямаха GSM-и, ползваха единствено стария си стационарен телефон.
    - Имам много работа и рядко си проверявам телефона. А след малко ще трябва да изляза, защото имам среща.
    - Каква е тая дупка? Това ли намери? - попита майка му.
    - Какво й е на "дупката", майко?
    - Много е невзрачна - жената смръщи лице.
    - Не е лошо, ама... смърди...  - несигурно добави баща му.
    - Ще ни поканиш ли на кафе? - подкани майката.
    - Хайде влезте, но имам малко време. Ако искате елате с мен. Ще изляза по квартала.
    - Така ще е най-добре - съгласиха се и двамата родители.

    Краси запозна Мая с родителите си и четиримата влязоха в един китайски ресторант в квартала. "Старите" бяха изключително любезни с момичето - разпитваха го за семейството, за плановете за бъдещето, за писането, даваха му съвети в живота, - но след тридесетина минути те си тръгнаха за Младост и оставиха двамата сами.
    - И чичо Богомил от долния етаж ми каза, че в твоята къща има духове. Старият Стоян е убивал клошарите по незнайно какъв начин и духовете им искат да си отмъстят.
    - Той нали е бил лекар? - попита Краси.
    - Да. И къщата беше клиника. Само че никой не искаше да се лекува в нея. Като бях малка, майка и татко все ми говореха да не доближавам "онова прокълнато свърталище", както го наричаха. Не че говореха, че е имало призраци, просто мястото било лошо.
    - Боядисах с латекс там, където мирише. Вече не би трябвало да има миризма.
    - Други хора казваха, че понякога от там се е носела страшна смрад. Това е било още когато Стоян бил жив.
    - Лошото е, че за момента нямам финансова възможност да търся друга квартира. Не и преди да пусна романа за отпечатване. Да се прибера в Младост, също не е вариант. Просто трябва да седя на онова ШИБАНО място и да чакам да ме връхлетят ураганите.
    - Само знай, че няма да си сам.
    - Какво значи това?
    - Ти май забравяш в какъв жанр са повечето ми стихотворения. Аз обичам ужасите и често пиша за призраци. Искам двамата заедно да разкрием тайната на зловещата къща!
    - Но ти бая се уплаши онази нощ.
    - Да, защото въпреки всичко не го очаквах. Макар да обожавам ужасите, никога не съм вярвала на нелепите слухове за тая къща. Нали знаеш за колко много места се казва, че са обитавани от духове? Ходила съм на някои от тях, но никога не съм виждала нещо странно. Онова, което чух при теб, беше... просто за пръв път почувствах толкова силен страх. Но сега вече съм решена да се изправя срещу него.
    - Сигурна ли си?
    - Напълно сигурна съм! Искам да прекарам още един или поне няколко дни при теб. Ще кажа на моите родители, че ще ходя на гости у приятелка. Нали си съгласен?
    - Съгласен съм, разбира се. Мая, мисля че лека полека започвам да се влюбвам в теб. Може да съм имал много заигравки, но за пръв път срещам толкова всеотдайно момиче, готово да помогне. А сме близки едва от два дена. Сега ли ще дойдеш с мен или по-късно?
    - Нека е утре. Тази вечер ще се подготвя психически, а и ще кажа на майка и татко.
    - О'кей Мая. Утре ще те чакам.

    Латексът бе помогнал - смрадта в къщата се усещаше значително по-слабо и вече се понасяше. Красимир отвори лаптопа, но написа само няколко изречения и спря.
    Днес писането не спореше. Други мисли изпълваха ума му.
    Хапна набързо вечерята, останала от китайския и реши да си легне. Чувстваше се много изморен.

    Събуди се от силни ЗВУЦИ! Отначало не осъзнаваше какво се случва, след това видя през прозореца голямата жълта луна, която сякаш му се присмиваше. Чуваха се силни удари - толкова силни, че тъпанчетата му вибрираха. Стаята беше празна, установи той, след като я огледа на лунната светлина.
    Краси светна лампата.
    Ударите идваха откъм пода!
    Зловонието отново бе силно, а пресният латекс се бе покрил с ръждивокафява течност. Точно от това място звуците се чуваха най-силно - все едно някой долу биеше с нечовешка сила, мъчейки се да излезе от смъртоносен капан.
    - Има ли някой? - попита писателят с плах, треперещ глас.
    Внезапно придошлият ужас накара Красимир да излезе от стаята, след това и от антрето. Навън духаше слаб ветрец.
    Отвътре редом с ударите се появиха звуци, наподобяващи човешки говор. Краси опита да отличи отделни думи, но говорът звучеше заваляно, неразбираемо. Изведнъж се извиси мощен РЕВ, който постепенно отслабна и се снижи до отчаяни хрипове! След малко и ударите и хриповете се изгубиха в тишината.
    Красимир реши тази нощ да не влиза в къщата. Чувстваше, че сърцето му няма да издържи повече ужас. Видя захвърлена до оградата черга, зави се с нея и клекна до външната врата на двора. Заспа бързо.

                                           ***

    - Изглеждаш променен - констатира Мая, след като двамата с Красимир вървяха по изоставената ЖП-линия, в посока къщата.
    - Искаш да кажеш "състарен"?
    - По-скоро "преуморен".
    - Ох. Снощи преживях силен ужас, Мая.
    - Какво се случи?
    Накратко, без излишни подробности, Краси й разказа за нощното събуждане. Говореше тихо, а гласът му трепереше. С лявата си ръка Мая хвана неговата дясна и той почувства топлината й - свежа, успокояваща, чиста. След това Краси, със свободната си ръка обхвана нежно главата й и я целуна по устните. Тя се отпусна и двамата се прегърнаха, сетне закрачиха сгушени по обраслите в треви траверси.
    Къщата излъчваше злост, която като че ли се материализираше в тъмна, прозираща завеса от движещи се пипала. Коварната смрад вече се надушваше и извън двора и писателят интуитивно си помисли, че точно тази е миризмата на отрицателната енергия - влажна, ръждива, кисела, задушлива. Мая спря пред входа - явно се колебаеше дали да влезе в кошмара, или да си тръгне и да се спаси. Красимир кротко я чакаше с наведена глава. Момичето пое дълбока глътка вонящ въздух и тръгна с голяма рязка крачка към прокълнатия двор.
    - В килера има млат, голям чук. Ще го взема и ще разбия стената и пода под нея. Може да станем свидетели на потресаващи гледки - подготви я той.
    - С теб съм, Бейби - бодро каза Мая.

    Тежкият чук удряше глухо по долната част на стената и по бетонния под, които лека полека се трошеха под силните напори. Мая стоеше зад Краси и наблюдаваше с уплаха действията му. Внезапно във въздуха около тях се появи слаб бръмчащ ЗВУК, наподобяващ жуженето на бръмбар. Той постепенно се усили и заприлича на  човешки глас. Красимир спря, обърна се назад и се заслуша. В този момент нещо БЛЪСНА Мая с такава сила, че тя се удари в стената и падна на пода! От устата й изригна силен писък.
    - Спри бе, майка ти мръсна! - извика писателят, след което се наведе над момичето и му помогна да стане. Когато я хвана, тя отново изпищя.
    - Спокойно мила, аз съм. Хайде стани...
.    Изведнъж... и той бе тласнат от незнайната сила! Удари се в стената, но запази равновесие и не падна.
    - МАХАЙ СЕ, БЕ! - говореше Арнулски. Бръмчащият порой от звуци кръжеше около тях, извиваше се грозно над главите им и сякаш ги обгръщаше с безброй лапи. Красимир и Мая се изправиха и се прегърнаха, девойката закри с ръце очите си...
    Внезапно мъжът се откъсна от прегръдката, взе чука и заудря свирепо по пода!
    - Не, моля те... то не иска това... - промълви момичето, но думите й не бяха чути. Красимир продължаваше да удря по влажната воняща стена и по здравия под.
    По някое време стената подаде и се строши, сетне и по пода се появиха множество неравни бразди. Ударите вече не се чуваха глухо - долу под бетона със сигурност имаше празно пространство. Бръмчащият звук отново се възнесе, а смрадта заизвира толкова непоносима, че накара мъжът с чука да спре и да се олюлее заради задушаването. Мая бе застанала неподвижна зад него, плувнала в невъобразим страх. Бръмченето пак ставаше по-силно, по-силно, вече се улавяха неясни думи. Двамата се обърнаха почти едновременно назад, и погледнаха към тавана, където...

    ... Множество призрачни образи се рееха над тях във фееричен хоровод, люлееха се, минаваха през стените, снижаваха се и се издигаха..., нямаха лица, носове, очи, а само усти - тъмни неравни ивици, разположени грубо, почти недодялано върху бели прозиращи мъглявини. Устите мърдаха - отваряха се и се затваряха, и от тях излизаха бръмченията. Красимир, без да отвръща поглед от "зрелището", притисна момичето до себе си, опитвайки да го предпази.
    Къщата започна да се тресе! Чашките от малката секция се раздрънчаха, някои паднаха на пода! Вратата на килера се отвори! Под разбитата стена строшеният под хлътна и образува крива дупка! Миризмата вече опияняваше, поглъщаше, превземаше и обладаваше. Мая надигна глава, погледна в дупката и изпищя тихо, безпомощно, сподавено. Краси също видя кошмара... - множество разложени, полуразложени и дори неразложени тела, покрити с ръждива на цвят слузеста течност, се валяха и мърдаха, хлъзгайки се едно в друго в отчаян опит да се изправят. Мъчителните звуци завзеха въздуха, сега те биваха примесени и с мучащи стонове, издавани от движещите се тела в дупката.
    Със сетни сили Красимир се отскубна от сковаността, повлече Мая със себе си и двамата тръгнаха към открехнатата врата... Невидими сили ги удряха по гърбовете, по главите, по краката... Те излязоха на двора и почти едновременно се проснаха на земята. Беше започнало да вали, а пръстта бе станала мокра. Бръмченето и мученето се чуваха над тях...

                                          ***

    - Приятел стани! Хайде - някаква ръка го хвана за рамото. Красимир вдигна глава. Беше Цветан, съседът - неугледният мъж, който го навести преди няколко дена. Мая също се надигна.
    - Чух, че нещо става и си помислих, че е дошло времето.
    - Времето...?
    - Хайде станете и ще ви разкажа.
    Двамата се изправиха. Бяха мокри, а дрехите им бяха покрити със ситни треволяци. Тримата излязоха от двора.
    - Това се случва с всеки наемател. Винаги се появяват "те".
    - Кои "те"?
    - Духовете. Доктор Стоян Владов е взимал скитниците от улицата, предлагайки им големи суми да "експериментира" с тях. Вътре ги е убивал, вземал е органите им и ги е заравял долу. Изградил си е престъпна мрежа със страни от третия свят. Ти си четвъртият наемател, който разби пода.
    - Йорданка знае ли какво се случва? - попита Красимир.
    - Разбира се. Знае и за духовете и опитва да печели от тях. Ти за шест месеца ли плати или за една година?
    - Шест месеца.
    - А издържа малко над един месец. Утре или други ден ще дойде синът й, ще оправи пода и после ще пуснат друга обява в агенцията. Знам им номерата, и те са част от "това". Цялото семейство е закърмено от "лошото" и се възползва от нещастието на другите. Така са свикнали.
    - Полицията не е ли осведомена ли за заровените тела?
    - Те не вярват или се правят че не вярват. Идвали са за обиск, но никога не са откривали нищо. Може би семейството има връзки.
    - А вие откъде сте запознат с всичко това? - намеси се Мая.
    Цветан се усмихна многозначително, а погледът му стана загадъчен. След това рязко се обърна и си тръгна, оставяйки двамата влюбени сами.

                                              ***
 
    Красимир си помисли, че някой ден трябва да дойде отново тук, за да влезе вътре и да си вземе лаптопа. Щяха да са нужни поне няколко дена, докато набере смелост.