Есенна утрин. Студена. Студена, но слънчева. Един лъч успя да се прокрадне през щорите на стаята и озари лицето ù. Пробуди я. Направи това, което правеше всяка сутрин. Но тази сутрин беше различна. Коренно различна от другите. Жената беше спала само два часа, въпреки че беше в това легло от цели десет. Прекара останалите осем в мислене, във въртене. Мислите ù вече бяха изнервени, болни, дотолкова, че се принудиха да утихнат, да спрат да бушуват, и да я оставят да заспи. Макар и за два часа. А тя нямаше сили да говори, нямаше сили да върви, не намираше сили дори да стане от леглото. Но се налагаше. Беше време за работа. А далеч не ù се работеше, искаше ù се да отиде до офиса му и да го попита къде е бил снощи. Но нямаше сили, не намираше смелост, не беше сигурна, че ще може да понесе отговора, дори липсата на такъв. По - скоро беше сигурна в точно обратното - че каквото и да се случи там, тя няма да го понесе. Седна на леглото и се загледа в една точка. Дори не знаеше какво да мисли. Беше ли възможно такова нещо? След 10 години... Беше забелязала, че е студен, че вече нищо не е същото, но си мислеше, че е заради работата. "Никога не съм го очаквала..." помисли си тя и една гореща сълза замъгли окото ù, след това падна и бавно започна да се движи по лицето ù.

   Младата жена се стресна, избърса бързо сълзата и скочи от леглото. Закъсняваше, а не ù трябваха и проблеми в работата. Когато отиде в кухнята, си направи кафе и закуска. Реши да излезе на терасата и да закуси там. През нощта беше валял дъжд, прозорците се бяха запотили. Изчисти единия прозорец с ръце и се загледа навън. Колата ù стоеше паркирана отпред - всъщност семейната кола. "Явно вече и шофьорка си имаш" помисли си тя и отново очите ù се наводниха със сълзи. Изпи кафето си и реши да отиде на работа с колата, а и така и така закъсняваше. Приготви се и тръгна. Не след дълго потегли и последната кола от паркинга - именно нейната, тоест... тяхната. Всички съседи вече бяха отишли на работа.

   По пътя, чакайки на светофара, сложи първата касета която видя, в касетофона. Започна тъжна песен "Zaboravi onog koga si ljubila, zaboravi ono sto si izgubila...". Жената не издържа, натисна силно педала на газта, скоростите се изредиха невероятно бързо и в един момент, след четвърта, нямаше накъде.

- Защо нямаш пета... - измрънка тя ядосано. Не след дълго си отговори сама - защото дори тази кола я пазеше повече от собствения ѝ съпруг...