Есенна утрин. Студена. Студена, но слънчева. Един лъч успя да се прокрадне през щорите на стаята и озари лицето ù. Пробуди я. Направи това, което правеше всяка сутрин. Но тази сутрин беше различна. Коренно различна от другите. Жената беше спала само два часа, въпреки че беше в това легло от цели десет. Прекара останалите осем в мислене, във въртене. Мислите ù вече бяха изнервени, болни, дотолкова, че се принудиха да утихнат, да спрат да бушуват, и да я оставят да заспи. Макар и за два часа. А тя нямаше сили да говори, нямаше сили да върви, не намираше сили дори да стане от леглото. Но се налагаше. Беше време за работа. А далеч не ù се работеше, искаше ù се да отиде до офиса му и да го попита къде е бил снощи. Но нямаше сили, не намираше смелост, не беше сигурна, че ще може да понесе отговора, дори липсата на такъв. По - скоро беше сигурна в точно обратното - че каквото и да се случи там, тя няма да го понесе. Седна на леглото и се загледа в една точка. Дори не знаеше какво да мисли. Бе ...