Колкото повече търся някого, който да ме стопли и да ме обича така, както се нуждая, толкова по-самотна се чувствам,  сама... на целия свят... Единствена и неразбрана. Сигурно с  всички е  така. Причината е в самата мен... вероятно... не мога да се отпусна и да разкрия чувствителността си пред някого - да призная, че искам любов - пламенна, луда, безапелационна!

 Искам да остана сама... Уморих се от разочарования, от фалш, от лицемери и подлизурковци, от егоисти и комплексари. След всеки опит се чувствам все по-сама... на целия свят... и ако наистина бях сама на целия свят, сигурно щях да бъда по-щастлива, защото нищо нямаше да ми липсва. А сега не ми липсва някой определен човек (такъв, който да си заслужава липсата, не съм срещнала), но усещам болка и ми е тягостно от възможността да го срещна, ужасно е! Търся, а не го намирам, ако знаех, че няма такъв, ако бях СИГУРНА, че няма - нямаше да има за какво да се ядосвам  и щях да съм си щастлива - сама със съвършената си личност!

Но...  Ето че отново  си задавам същите въпроси и си давам същите отговори. Не мога да измисля нещо, което да задоволи цялото ми същество. А ако се примиря с някои от гореспоменатите особи, тялото ми ще е доволно. Секс -добре, все пак някакво удоволствие, но бедното ми достойнство и изобщо разумното същество не могат да приемат да общуват с "лицемери, подлизурковци, егоисти и комплексари" Съответно, тъй като достойнството и разума са ми доста силно развити - "просто секс" отпада като вариант. И пак стигаме до онова гадничко чувство, наречено "самота", и сърцето ми започва да пита разума: "Докога всички ще ти се виждат тъпи, олигофрени?... Аз искам някого, искам да обичам, студено ми е! Може и само секс, нали не съм сама, чувствам нечие друго сърце да бие близо до моето, харесва ми!!! Искам, искам!"

       И горкия ми разум му влиза в положението, и започвам да мисля: "Няма да съм толкова взискателна вече,този не беше лош, какво като ме  издразни, можеше да се понапъна и да го изтърпя, другия път ще съм по-търпелива, че горкото сърчице взе да се вкаменява..."

И бързам да срещна някой, на който да дам повече време и да съм по-търпелива... Обаче то не се търпи, братче!!! Пълно с тъпаци!!! И ето това е моята драма...  Смея си се сама на кахърната душичка, а ми се е** та ми се вие!!! Докога така, се питам?

Чудя се операция за смяна на пола ли да си направя или лоботомия! И  при двете се касае за намаляване на умствения багаж, защото съм останала с впечатление, че където има к*р, липсва мозък!А аз имам нужда от същество с мозък, ама и с жените не е лесно. И те, милите, са едни  *****   повечето. Но там поне се срещат изключения, аз лично познавам две-три. Струва ми се, че са по-обнадеждаващ вид, ама знам ли...

  При всичките му там  партньори, които се влачат по сексапилното  ми дупе, аз си се чувствам сама, а ако се поддам на изкушението и се поизчукам с някой, после се чувствам още по-сама, защото и той, разбира се, бърза да се прояви като въплъщение на някое от изброените по-горе прекрасни достойнства... и така нататък...