Драсканици

Деян Апостолов

„Писател съм!”

Колко често чувате някой да го казва?

На мен ми се е случва постоянно, защото самият аз съм и обичам да се хваля. Особено пред жени. Особено пред красиви...

Писател съм. Всъщност, по ирония на живота съм от този тип писатели, които печелят от това да пишат. Понякога си мисля, че само най-бездарните получаваме пари за това.

„Че то има ли друг тип?”

Да, има, повярвайте ми. Малцина са „щастливците”, като мен, които получават пари или, както приятелите ми казват, „грешни пари” за драсканиците си. Всъщност, ако бях се родил в друго време или в друга страна, или пък някъде, където посредствеността е на мода, можеше да съм богат, но...  и сега съм си доволен.

Като бях много малък, даже не помня на колко години, но е било след шест, защото вече можех да чета, седях, забил нос в някаква детска книжка. Не помня как се казваше, но си спомням, че на корицата имаше някакъв зле намацан лъв, а самата книжка беше голяма боза или поне моят минимум шестгодишен мозък (убийте ме, но не мога да се сетя, кога точно се случи) си направи такава преценка. Лъвът беше приятел с цяла дузина мили животинки, някаква антилопа, един жираф, един слон, нещо като чапла, някаква космато същество и една змия. Не зная защо, ама ми се видя страшно неправдоподобно. Сигурно, защото с баща ми много обичахме да гледаме „Animal Planet” (дори и сега пак ми е сред любимите занимания) и, повярвайте ми, там никога игрите между антилопа и лъв не завършват добре... за антилопата.

Както и да е, да не обръщам внимание толкова на въпросната книга – за мен си беше боза и толкова. Но, въпреки това, тя се оказа най-важната книга в моя живот. Защото, след като я прочетох (мисля, че накрая лъвът се ожени за въпросната антилопа и тогава доста се чудих дали децата им ще са "лъвтилопчета" или "анти-лъвове"), реших да почна да пиша – бях убеден, че ще се справя по-добре от въпросния автор, на въпросната книжка.

Написах един разказ за едно момиченце, което всеки ден ходило на една полянка, да гледа как една маргаритка расте. И с всеки ден цветето ставало все по-хубаво и момиченцето все повече му се радвало, докато един ден решило да го откъсне и да го занесе вкъщи... ала по пътя се замотало нанякъде (жени, иди ги разбери) и докато се прибрало, маргаритката била увехнала и така никой от семейството й не могъл да се нарадва на нейната красота. Момиченцето се скъсало от рев накрая. Спомням си, че доста по-добре се бях постарал с историята си тогава и бях я наблъскал с всичките епитети, който знаех.

Занесох разказа си на учителката ми, четири страници, наблъскани с думи, които бяха началото на моята кариера. Учителката ми – другарката Радева, взе с интерес листите. Ето това харесвам в учителите, не зная как го правят, но наистина изпитват удоволствие от работата си... аз не бих на тяхно място, но както и да е. Та другарката Радева почна да чете разказа ми още междучасието и аз можех да я наблюдавам, докато го прави. Усмихваше се весело на няколко пъти, а аз мислено четях с нея и се сещах кой момент й е харесал. След като свърши, затвори очи за няколко секунди, а за мен започна най-дългото чакане на света. Сякаш времето беше спряло, честно ви казвам, не зная защо, но ми се искаше да избягам тогава, за малко щях да се разплача. Тогава другарката Радева ме повика при себе си. Предадох се доброволно и, покорно изпълнен с чувство на вина, отидох до нея. Тя стана от стола си и се надвеси над мен. Беше ме страх, но само докато я погледнах – цялата сияеше, явно бе, че разказът й беше харесал, нямаше друг вариант. Тя ме прегърна много нежно, както майка ми правеше и ме погали по главата. „В теб с крие един голям писател и се радвам, че го открихме толкова рано” – каза ми тя. Аз бях се ухилил доволно и сърцето ми щеше да се пръсне от радост, ала не от думите й, а заради майчинската й прегръдка. Другарката ни рядко показваше близост към някой от нас и аз се чувствах специален. Тогава си помислих, че е много лесно да зарадваш хората – трябва само да им напишеш един разказ и готово...

Не, не бях глупак, просто бях дете...

След като прегръдката приключи, тя започна да ми говори, изпълнена с педагогическа строгост, какво точно й е харесало. Започна да ми обяснява, че историята ми имала силна символика, аз нищо не разбирах, честно казано, но се радвах на това, че бях специален в този момент, а още повече се радвах на това, че бях успял да натрия носа на онзи писател с анти-лъвовете „Водя те, братле, пък при това съм много по-малък от теб (поне на шест години)” – естествено тогава не знаех нищо за света на писането и се обзалагам, че въпросният автор на анти-лъвската книжка е по-малко бездарен от мен, но тогава не знаех нищо за света на парите, а те могат да те накарат да пишеш за доста по-скучни и безсмислени неща.

„Не трябва да искаш нещо красиво за себе си, дори да си полудял по него, то само трябва да дойде при теб, инак ще загубиш цялата му красота” – нещо такова била символиката в разказа ми. Така ми казаха, когато почнах кръжоците по литература и творческо писане и, честно ви казвам, ако е имало момент, който съм мразел да пиша... дори съм мразел да чета, са били именно петте години, в които „добрите” хора се опитваха да направят следващия велик писател – пълнейки главата ми с всевъзможни анализи и рецензии.

Ако мразя нещо, ама истински да мразя, е това, някой да ми казва какво да мисля и как да разбирам даден текст, който чета... естествено има и нещо още по-дразнещо –  да ми казва какво и как да пиша.

С часовете по писане... а, както учителите ми казваха, и с творческото си писане се разделих в девети клас, като напук на всички отидох да уча средното си образование в техническо училище. После продължих висшето си с компютърна специалност, ала дори тогава нямаше ден, който да не съм мислел за писането си… то седеше като заровено съкровище в двора ми… МОЕТО СЪКРОВИЩЕ.

Малко преди да завърша, ми хрумна идеята да съчетая двете неща – писането и компютрите. Направих сайт за „творческо писане”, но, ако трябва да съм коректен към учителите си, по-правилно е да кажа сайт за „личните ми драсканици”, сигурно сте чували за него - draskanici.com. Та там почнах да публикувам нещата си. Отначало всичко беше на шега. Шегата порасна и започнаха да идват кинти. Малко... достатъчно! Преориентирах се, започнах да пиша от името на няколко души едновременно. Получих творческа шизофрения, ако ми позволите така да се изразя. И нещата за малко да излязат от контрол.

Като администратор на сайта, получавах много е-мейли да не публикувам някои от авторите – били прекалено безсмислени драсканиците им, а сайтът да обърне внимание на други, защото те имали истински талант, а получавали малка изява.

Това обичам най-много у хората - винаги намират кусури във всичко и във всеки!

Отговорих на някои от писмата, че „по-талантливите” автори пишат по-бавно историите и ги уверих, че всеки един от тях е подкрепен на 100 % от сайта. Пак имаше недоволни - като развалени радиа повтаряха „драскачите – вън!”. Отначало се ядосах. Така и не можех да разбера кой текст си заслужава и кой -не... моята работа беше да пиша, не да оценявам. Затова постъпих импулсивно... дори глупаво... и, като всяко глупаво нещо, това ми донесе само големи ползи.

Спрях да пиша от името на всички автори, които се подвизаваха в сайта ми. И започнах да пиша само от името на един със страхотния псевдоним „Параход на заден ход”. Викам си „ей сега ви натрих носовете, разбирачи” и, за да е пълно отмъщението ми, започнах да пиша само еротични разкази – като ще е падение - да е (ако дотогава си мислех, че има нещо, което не мога да пиша, то това бе еротиката). Но не стана така, както си мислех. Сайтът стана много по-посещаван и парите набъбнаха на „доволно” количество.

Бях съсипан в началото. Не разбирах хората преди. Сега - още повече!

Кой текст е добър? Кой си заслужава? И защо е така, мамка му?

Мислех си да престана с еротичните разкази, дори спрях за около месец, но тогава получих толкова писма – някои злобни, други загрижени, но всички умоляващи да се върнат разказите на „Параход на заден ход”. Затова продължих.

Реших да продължа да експериментирам обаче. Започнах за пиша еротични разкази за лесбийки главно. Отново интересът нарасна, а с това и парите.

Отказах се да търся някакъв логичен отговор. Скоро из дъжда от писма все повече присъстваше въпроса – „Кой седи за прозвището „Параход на заден ход”? Имаше няколко предложения – всичките, че е някаква жена – нямало шанс да е мъж! Просто не съществувал толкова чувствителен и способен да разбере така добре жените мъж. Тук мислех да се намеся и да кажа, че са прави – по дяволите, не мога да разбера почти никоя жена, нито пък съм особено чувствителен... аз просто си пиша и толкова. Не отговорих на никое писмо обаче.

Приятелите ми се радваха особено на успеха ми или по-скоро на „грешните пари”, които печеля и споделям така лекомислено с тях. Даже ме „наградиха” с прозвището „Майстор на късия лесбийски разказ”. Не възразих, нито се разсърдих... просто продължих да пиша.

Най-близките ми хора станаха още по-хладни от преди и се отдръпнаха съвсем от мен. Всеки ме упрекваше, че потъпквам таланта си! Едно не мога да разбера - като потъпквам моя талант, тях какво ги е грижа, нали не е техен?! Искаше ми се да мога да ги върна при мен, но тогава осъзнах, че човек не може да угоди на никой, камо ли на всички!

Продължих да пиша историите си. Все още го правя, мисля да го върша до последния си дъх, дори или поне докато думите спрат да излизат подредени, като от някаква свръхестествена сила, изпод пръстите ми.

Мисля за таланта си често. Дали наистина го прахосвам? Но често се успокоявам, че талантът е като дълбоко заровено в земята съкровище. Днеска успявам да изровя няколко монети само, друг път нищо – само кал, но ще дойде денят, когато успея да извадя нещо наистина уникално, моят златен телец и тогава ще мога да си отдъхна. Може да ме сложат в учебниците по литература дори... да пишат рецензии и критика хората, които никога няма да разберат какво съм искал да кажа, защото не четат написаното, а търсят под патока пиле...

... но дотогава, докато търся истинската находка в моето съкровище, никога няма да спирам да пиша... обещавам. На себе си обещавам.

Искрено Ваш „Параход на заден ход” и още десетина други.