Докато се връщаше през тъмната гора към Ивънуел, Грен беше тревожен и замислен. След срещата му с другия избран от Божеството воин за надпреварата и тяхната среднощна битка, мъжа беше осъзнал много за това, пред какъв коварен враг е изправен и на какво е способен той за да спечели. Грен вече знаеше че воина гущер бе успял да подчини и контролира таласъмите благодарение на телепатия. Това обясняваше как комуникира с тях, понеже никой друг от разумните създания по тези земи не знаеше езика им. Макгорн беше зъл дълбоко в душата си и беше от онези същества които обичаха силата и властта повече от всичко. Защо Божеството бе избрало такова ужасно създание  за тази надпревара Грен не знаеше, но ако Макгорн спечелеше душите на всички воини и същества бяха в голяма опасност в ръцете на толкова жесток нов Бог. Сети се за преданието, което чу от Маггана в колибата й, че ще дойдат същества от различни светове, от най-добри и благородни, до такива които са безкрайно коварни и зли. Въпреки това, Грен имаше силната надежда, че Божеството знаеше какво прави и може би това бе част от по големия план, за който му бе споменало. Сега воина се молеше раненото чудовище да не отмъсти на отвлечените селяни заради него. Макгорн със сигурност щеше да ги нарани и изтезава, както и да прочете мислите и спомените им, но мъжът имаше чувството, че звяра щеше да ги остави живи като допълнителна гаранция, ако нещо се объркаше в пъкления му план и усетеше че губи битката. Дали нямаше да прати част от таласъмите си да се опитат да превземат селото и да си отмъсти? Грен реши ,че най-вероятно щеше да изчака и да се подготви за битка на своя територия. Макгорн бе зъл и коварен, но Грен беше видял,  че  е склонен към страх и съмнение.

Пред него дърветата на чудната гора започнаха да се разреждат и воинът видя светлини в далечината. Беше стигнал Ивънуел.

 Грен помаха с ръка на стража на кулата докато се приближаваше към селото.

-Мистър Грен се връща господа! Отворете! – извика боеца на своите хора.

Портата изскърца и се отвори и Грен влезе с бърза крачка и попита без да губи време:

-Къде е командир Брънт? Трябва спешно да го видя!

-На съвещание е в управлението! Бързо  се събра извънреден съвет след нападението! – отвърна му единият от мъжете също тъй кратко и ясно.

Грен му кимна и тръгна към управлението на стражите с бърза крачка. Трябваше веднага да докладва на Брънт какво се е случило и да го предупреди.

След две минути Грен се намираше пред каменната къща и без да чука на вратата влезе вътре. На познатата му маса до килията беше седнал Пенхоу, стражът с главата подобна на паяк. Война се обърна към него и рече:

-Търся командир Брънт!

-Командира е горе на съвещание, сър! Седнете с мен да го изчакате, ако искате! – каза с надежда стражът, явно жаден да разбере какво е станало в гората.

-Трябва спешно да се видя с командира! – отсече Грен и се обърна.

-Ама стаята горе е само за членове на съвета на селото, мистър Грен! – каза Пенхоу стреснат.

Грен не му отговори и тръгна бързо към стълбите. Пенхоу стана, но явно се разколеба и седна пак на стола си. Когато се качи до втория етаж, мъжът видя че веднага след дървените стълби следваше  голяма врата. Грен почука силно с юмрук и я бутна да влиза без да чака да го поканят. Вратата беше отключена и той влезе в широката стая , която заемаше целия втори етаж. В средата й имаше огромна, стара, правоъгълна маса с множество големи, удобни столове около нея. В отсрещната на вратата стена имаше камина, в която гореше силен огън и осветяваше насядалите хора. Те бяха около петнадесет и Грен ги огледа. Те също обърнаха глави към него изненадани. Сред тях воина видя лицата на Толбърн  и Брънт, докато другите странни същества не му бяха познати.

-Мистър Грен! Радвам се да ви видя жив и здрав! – каза Толбър.

-Сам ли се връщаш, момчето ми? – попита го Брънт с надежда.

-За съжаление да! – отвърна му Грен. – Таласъмите успяха да избягат със своите пленници! За сметка на това обаче, вече знам кой ги командва!

Всички в малката зала ахнаха почти едновременно.

-Ще мога ли да говоря с вас насаме, командире? – попита Грен докато оглеждаше останалите членове на селския съвет. – Неотложно е!

-Хм… ще може май! – рече Брънт. – Ние тъкмо приключвахме и само уточнявахме някои малки детайли… - продължи той и също огледа съвета, с поглед подканящ ги да стават.

-Обявявам съвещанието за приключило! – рече досетливо Толбърн и стана рязко на крака, а стола му изтропа.

Останалите същества от съвета започнаха да стават и да излизат един след друг, като някои от тях минаха покрай Грен и му стиснаха сърдечно ръка с малки поклони и светнали  от благодарност очи, докато казваха думи от сорта на: „-Благодарим ви ,мистър Грен!“ и „Успех, успех,сър!“.

Грен ги гледаше сериозно в очите и кимаше на всеки. Толбърн също мина, край своя приятел и го погледна готов да излиза, ала Грен му прошепна:

-Толбърн остани!

Управника го погледна радостно и се насочи обратно към Брънт, който бе седнал до огромната камината и се топлеше на огъня. След малко щом останаха сами старият командир каза на Грен с тревожен поглед:

-На вратата има резе ,момко! Иди ни заключи и ела да ни  разкажеш какво стана след като побегна в гората!

Грен изпълни заръката, бързо дръпна металното резе и зае един от столовете до камината редом с Брънт и Толбърн. Воина веднага започна своя разказ:

-Опитах се да проследя таласъмите, но бе твърде тъмно... – започна Грен докато гледаше огъня и усещаше топлината му на лице си. – Озовах се на странно място навътре в гората и там го срещнах. Опита се да ме измами и убие! Огромен е, Брънт и много силен, но го е страх от мен! Много го е страх! Излъга ме че е ранен и слаб за да се приближа! Последва схватка, щом разбрах какво крои и го раних  в рамото...– Брънт се бе усмихнал за момент. -Меча който ми даде наистина върши добра работа, само дето не бе много ефективен срещу люспестата кожа на чудовището. Като видя че няма да може да ме подмами или убие  избяга. Той е телепат, командире! Така е покорил таласъмите и така ги организира и командва.

През цялото време чувах гласа му в главата си! Каза ми че не може да прочете мислите ми, докато ми предлагаше да се присъединя към него и мисля че не ме излъга за това и …

-Чакай, момко чакай! –прекъсна го Брънт, а Толбърн го гледаше в очите по-ужасен от всякога.

-Как изглеждаше това чудовище?-попита стария войн като го гледаше с недоумение.

-Като двукрак гущер! Огромен, с опашка и люспеста кожа! Светещи оранжеви очи! – каза му Грен кратко и го погледна.

-Неее..не…! И си сигурен? – попита го Брънт отново.

-Абсолютно сигурен! –каза Грен. Не му ли вярваха…

Отговора дойде от следващите думи на командира:

-Слушай ,момко! Изчел съм една камара книги! Обикалял съм на длъж и на шир из всички познати земи, като бях млад воин. Виждал съм всякакви създания, някой от които не преживяха срещата си с мене. –хи-хи-хи-хи… Някой пък оставиха белег в душата и сърцето ми завинаги.. – рече Брънт и показа многото белезите по ръцете и лицето си и потропа с протезата на отрязания си крак. –Казвам ти всичко това не само за да се похваля…-продължи той и смигна на Грен с лека усмивка.- Не съм виждал, нито чувал за чудовище като това, разбираш ли? Ако друг ми беше дал този разказ щях да го затворя в ареста да изтрезнее…

-Разбирам, но ви казвам истината! – рече Грен упорито.

Стария командир го погледна и се виждаше че още не бе сигурен.

-Има един вид същества подобни на гущери само че са сравнително малки и живеят в близост до вода. Не са опасни и враждебни освен ако упорито не ги дразниш… Знам и за няколкото останали дракона в света ни! Те имат твърда люспеста кожа, светещи очи и дълги опашки, но имат крила, десет метра в размах и не могат да говорят. Има и магове, които могат добре да разбират, когато някой ги лъже и имат видения за миналото на човек и това кара някой да мисля че могат да четат мисли… Но като твойто чудовище по тези земи няма, момчето ми! Не може да има…

-Но има! Той предвожда таласъмите и с него трябва да се преборим! – рече Грен докато гледаше Брънт в очите с упоритост, напълно уверен в това, което бе видял.

-Хммм… странни неща започват да се случват по света… - подхвана командира отново.- Истории за ходещи мъртъвци, всемогъщи магьосници и лечители и какво ли още не… А си мислех че ще си прекарам пенсията спокойно в това забравено от Бога село… -хи-хи-хи-хи! Вярвам ти момче! Вярвам ти и може да разчиташ на мен за всичко! Ще убием чудовището гущер! – каза Брънт и удари с огромния си юмрук по масата до него. Толбърн подскочи в стола си.

-Казва се Макгорн! Трябва те помоля за нещо Брънт… – рече му Грен накрая.

-Казвай синко, казвай… – рече командира, вече потънал в мислите си.

-Като дойде момента трябва аз да се изправя пред Макгорн! Всеки друг би бил неспособен да го победи! Моите мисли не може да вижда, по някаква причина и само аз мога да го убия… Обещай ми! – рече войнът и загледа Брънт с очакване.

-Добре! Обещавам! – рече му Брънт със сериозен поглед и го потупа по рамото.

Скоро след разговора, тримата слязоха мълчаливо в селото. То бе безлюдно и тихо. Явно селяните се бяха изпокрили по домовете си от страх, след като бяха изгасили пожара . Още миришеше на изгоряло във въздуха и Грен се сети за обора, който сигурно бе унищожен. Повървяха до площада в центъра на селото, с красивата статуя на жената с делвата и си пожелаха лека нощ. После Брънт се отправи накуцвайки към дома си , като същото направиха и Толбърн с неговия гост..Изведнъж видяха Тамида, която се бе отправила към тях устремено.

-Какво има , мила? – попита я Толбърн неспокойно.

-Тъкмо бях тръгнала към управлението да ви търся… казаха ми че сте там с Брънт.-отвърна Тамида. - Пратениците ни се върнаха, татко! Всички села ще пратят воини! С бойците от Толхаус ще се съберат към четиристотин меча. Таласъмите нямат никакъв шанс! – довърши Тамида с доволна усмивка, не подозираща за съществуването на  гущера воин, Макгорн. Грен се успокои. Макгорн едва ли щеше да нападне пак селото, ако наблизо имаше подкрепление от толкова много въоръжени бойци. Те щяха  да нападнат чудовището и ордата таласъми, но какъв щеше да е изходът от тази война...