Беше рано сутринта на уречния ден, в който воините от близките села и градът Толхаус, трябваше да се съберат на  поляните край Ивънфийлд. Грен стоеше сам в стаята си под погледа на любопитната птичка, която го навестяваше почти всяка сутрин, за да го събуди с чуруликане.  Войнът се подготвяше психически за скорошната битка и за неминуемата му среща с чудовището Макгорн и визуализираше от почти час, как стои с меча си в ръка, стъпил на безжизнения труп на огромния гущер и чувстваше с цялото си съзнание и тяло триумфа на победата си. На това го бе научил учителят му Глау още от малък в манастира Хилсейнт.

 Миналата вечер Грен бе казал, че иска да се обръсне и подстриже преди битката и Тамида му бе донесла вода, сапун, както и бръснач, ножица и огледало, които сега бяха на малката маса в стаята на госта. Мъжът знаеше, че след около час ще тръгне с бойците от Ивънуел към поляните, където бе срещата на приятелските армии и  реши, че е крайно време да се приведе в приличен вид. Стана, за да иде до масата, където бяха принадлежностите за бръснене и отново седна на единия стол в стаята си, като взе малкото сребърно огледалото, което Тамида бе оставила за него там. Мъжа се огледа  и видя тъмно-кафявите си очи, правия нос и гъстите  вежди на лицето си. Сравнително дългите му, неподдържани брада и коса, с тъмно кестеняв цвят, му придаваха доста заплашителен вид. В манастира Хилсейнт винаги ходеше спретнат, гладко обръснат и късо подстриган. Реши и сега да направи същото и се зае първо с буйната брадата, като за няколко минути се обръсна гладко. После атакува и доста дългата коса с ножицата. В манастира, съпругата му винаги го подстригваше, докато му повтаряше игриво, че е най-красивият мъж, който някога е срещала.Натъжи се от спомена и се сети  пак за зелените й, красиви  очи, които така бе обикнал. През целия му живот жените наистина го намираха за привлекателен, за което не го беше грижа особено... След няколко минути на работа, по своята нова прическа, воинът бе направил, каквото можеше, за да скъси косата си. Тя наистина бе къса и равна, но не беше произведение на изкуството и  може би Тамида със сръчните си ръце би свършила много по-добра работа. Грен обаче бе започнал да се притеснява да остава сам с нея. Тя се бе влюбила силно във воина и може би очакваше нещо да се случи между тях, въпреки че не бе успяла да му го признае все още. Гостът й също много харесваше момичето, но нямаше да може да и предложи това ,което тя така силно искаше. Пътят пред него бе опасен и ако преживееше битката днес, нямаше да се задържа още дълго в това малко село, защото трябваше да спечели надпреварата и не можеше да си позволи любима, с която да живее нормален, спокоен живот.

Грен изчисти космите от брадата и косата си от пода и реши че е време да се облича. Сложи лъскавата си, тежка броня и стегна нейните връзки , закачи големия си меч за колана си и се сети да направи още нещо важно…

Беше купил от една сергия в малкия пазар на селото дълго парче плат, с ярко зелен цвят, когато бе разбрал, че това е цветът на Ивънуел и реши по този начин да почете селяните, който го бяха обикнали.  Сега  стегна плата около дясната си ръка, където беше голямата златна гривна и я уви и покри добре. Дългото парче плат увиваше цялата му ръка чак до лакътя и той реши, че не е много подозрително. Грен бе решил да крие гривната от войниците от  града Толхаус, както и от техния командир, пръв приятел на главния управник там. Нямаше да допусне същата грешка като  Евъруел, който неусетно се бе издал, че е друг избран войн, благодарение на зоркия поглед на младия, птицевиден негов приятел, Гравин. Ако главният управник на града разбереше от воините си, че Грен е друг избран от Божеството боец като него, ситуацията можеше бързо да стане непредсказуема... Готов за важния ден Грен огледа скромната си  стая сякаш за последно и излезе през прага на дървената врата.

На площада в центъра на Ивънуел се беше събрал много народ. Заминаващите воини се разделяха със своите близки, които ги целуваха, потупваха и прегръщаха с любов. Бяха се мобилизирали не само част от селската стража, но и много смели доброволци, като много от тези същества за пръв път отиваха на война и Грен, който стоеше сред тях и ги оглеждаше, се запита дали имаха представа какво ги чака. Воинът бе участвал в повече битки от колкото можеше да преброи мислено и бе виждал многократно ужасите на войната, в родния си свят.

 Тази битка обаче, не можеше да води сам и бе доволен на всеки съмишленик, който се появяваше.

Воинът изведнъж забеляза Тамида и баща и сред тълпата.

-Брей, брей! – възкликна момичето, докато с Толбърн се приближаваха към него. –Не можах да те позная без брадата и с къса коса. И имаш цвета на Ивънуел на ръката си!

-Да! – рече Грен с усмивка и прокара пръсти по лицето и косата си. – Подстригах се за битката!

-Да, да… - чу познатия глас на Брънт зад себе си. – Преди битката ще има модно шоу между нашите войни и тези на таласъмите. – рече стария командир и се засмя гръмогласно. – Сигурен съм че нашият Грен ще ги шашне с новата си прическа хи-хи-хи-хи…

Грен бе свикнал вече със тези закачливи  шеги и само му хвърли широка усмивка през рамо.

-Не го слушай Грен! – рече Тамида, докато го гледаше възхитена. –Изглеждаш като истински рицар! Може ли да поговорим насаме преди да тръгнете?-попита го тихо тя и му кимна да отидат настрани.

Грен бе очаквал, че тя ще иска да сподели чувствата си преди битката. Почувства се виновен и притеснен, но й кимна, че е съгласен да говорят. Момичето се обърна и тръгна по една малка тъмна алея между две от каменните къщи около площада , а воинът я последва с бавна крачка. Когато стигнаха далеч от хорските очи и тя се увери че са сами, го загледа продължително с красивите си сини очи.

-Грен, аз трябва да ти кажа… - започна младата жена като го хвана за ръката.

-Мисля че знам какво ще ми кажеш…- каза й мъжът докато я гледаше вътрешно раздвоен. – ,но нека първо аз ти кажа нещо Тамида...-тя го погледна с развълнувано очакване, но се сепна когато той и каза.- Ако всичко мине по план и не ни избият днес аз ще трябва да замина.

Момичето го погледна съкрушено. –Ще заминеш? – попита го тя, а очите и започнаха да се насълзяват. –Къде ще заминеш?

- Ще разбера със сигурност ако победим в битката днес. – каза й Грен с тъга.

-Ти… ти да нямаш любима и семейство? Да не си си спомнил това в онази нощ с отварата? – попита Тамида, за което света сякаш се бе преобърнал.

-Не! – рече й Грен тъжно. – Семейството ми е мъртво!

-Аз, съжалявам… - разплака се младата жена и сведе глава, а воинът реши да я прегърне за да я утеши.

Тя притисна топлото си, стройно тяло към неговото докато ридаеше. След малко започна да се успокоява в силната му прегръдка и да подсмърча тихичко.

-Ти си прекрасна млада жена Тамида! – промълви Грен искрено. – И страхотна лечителка! Сигурен съм че ще намериш някой… Аз не мога да ти бъда мъж! Съжалявам! –довърши той докато сърцето му се разкъсваше.

-Грен искам да знаеш, че аз те обичам!-каза му най-накрая в очите Тамида.- Никога не съм срещала човек като тебе и никога няма да срещна друг! Щом се върнеш да празнуваме победата ви аз ще те чакам и ще говорим пак!-рече тя уверено.- Но не мога да те пусна без да пробвам нещо… - рече момичето  докато го гледаше с нескрита любов в очите. След секунда тя го целуна страстно, а Грен ядосан на себе си, не устоя и отвърна на целувката на топлите й меки устни. Целуваха се в тъмната алея едва половин минута, когато от площада се чу пронизителния звук от боен рог.  

-Сигнала за тръгване! – рече му Тамида, още в прегръдката на мъжа. – Върви! Знам че ще те видя жив отново! Ще те чакам, Грен и ще се моля на Боговете  да те върнат при мен невредим!

-Добре…-отвърна й той разкъсван от вина. – Ще говорим пак щом се върна!

Воина се обърна  и закрачи бързо към площада за да се присъедини към бойците на Ивънуел.

Трите впрегнати с яксове каруци, с провизии и оръжия бяха тръгнали към портата, а пред тях и зад тях маршируваха десетки същества, много от които по неволя бяха се превърнали във воини. Някои носеха кожени брони и оръжията им бяха от всякакъв сорт, а някои бяха въоръжени с брадви за цепени на дърва и вили. Грен се почувства гузен и погледна големия скъп меч, който Брънт му  беше дал като подарък. Толбърн стоеше на площада и се озърташе притеснено, хванал юздите на оседлано животно, страшно приличащо на кон. Единствените разлики, които война успя да види от конете в неговия роден свят, бяха в по-големия му размер и бляскавата дълга грива и опашка на животното, които искряха на слънчевата светлина. Те бяха от кристални, дълги косми, които отразяваха лъчите на слънцето и блестяха като диаманти. Тялото и краката на големия жребец бяха петнисто сиви на цвят и много красиви и мощни.

-Мистър Грен! Ето ви! Къде изчезнахте с Тамида… - каза Толбърн подозрително, като в следващия момент видя насълзеното лице на дъщеря си, която излизаше от  тясната алея , където се бяха целунали. Тя тръгна към портата заедно с близките на заминаващите бойци  и бършеше сълзите си с ръка. –Ама вие двамата какво…? – рече бащата на момичето и погледна Грен със съмнение.

-Ние говорихме по личен въпрос! – рече му Грен кратко. – Този жребец ваш ли е? –попита го война за да смени бързо темата, като не можа да скрие възхищението си от красивото животно.

-Не! – рече Толбърн вече сияещ от радост. –Ваш е сър! Купих го вчера от един от търговците в селото, който ми е много добър приятел! Има само още два такива в Ивънуел, но този е най-бърз и силен.

Грен се приближи и стисна свободната ръка на Толбърн сърдечно, след което се протегна към жребеца. Животното подуши внимателно ръката на новия си стопанин и разклати леко блестящата си грива. Беше го харесал.

-Толбърн, ще си изхарчите всичките пари по мен! Благодаря ви сърдечно, но това е последният подарък, който приемам от вас! – усмихна му се мъжът благодарен и леко гузен, докато галеше жребеца.

-Добре сър! Добре... ще се въздържам от други скъпи подаръци! – отвърна грейнал управника.

Грен яхна ловко голямото животно, което се изправи на задните си крака и изцвили, леко уплашено. Седлото бе меко, удобно и здраво стегнато и за щастие воинът не падна от него.

-Спокойно приятелю! Спокойно! – зашепна нежно той в ухото на новия си кон. – С теб ще сме другари вече! Аз ще се грижа за теб а ти за мене, става ли?

Жребецът се успокои почти веднага и започна тихо да пръхти, а Грен го смушка леко с пети и животното тръгна бавно  напред. Воина усети как мощните му крака  удряха по каменния път и изпита силно удоволствие. Пак яздеше!След малко погледна назад към Толбърн с доволна усмивка и му махна за сбогом.

-Успех, мистър Грен! – викна управника, като го гледаше с огромно възхищение и радост.

Толбърн не бе воин и знаеше това добре, мислеше си Грен, докато яздеше. Мястото и силата му бяха другаде и той  уважаваше своя приятел, заради простия факт, че го съзнава и не се преструва на смел. Затова и управника оставаше на сигурно място  в селото  докато други щяха да умират на бойното поле, по негова заповед. В този свят, нещата все пак не бяха толкова различни, от родните му земи .

Война бързо настигна с новия си кон останалата бойна група, която вече минаваше през отворената порта под окуражителните викове на народа на Ивънуел. Грен пришпори жребеца си през портата и се насочи към предната част на малката армия, като усети вятъра в късата си  вече коса. Много от селяните му подвикваха възторжено ,а някои дори подсвирнаха с пръсти в устата.     Ездачът видя командир Брънт начело на колоната, яхнал един якс, който беше с нюанс на сиво досущ като неговия нов приятел-жребец. Грен се изравни с командира си след секунди и дръпна юздите да коня си силно назад и той  изправи величественото си тяло на своите яки задни крака и изцвили силно и пронизително.

-Я!-възкликна Брънт стреснат като го гледаше от ниско, яхнал якса си. –Сега ще ми се подиграваш ли  ,синко? –попита Брънт, силно впечатлен от животното, което беше яхнал Грен.-В каруците има и шлемове! Да наредя да ви дадат един да скрием новата ви прическа? Или не по-добре така си стойте, че да плашите таласъмите! – каза стария войн и ревна в проглушителен смях. Грен също гръмко се разсмя в отговор и за пръв път му се случи да отпусне душата си, откакто бе дошъл в този странен, но прекрасен свят и  осъзна, че той също много харесва стария Брънт.

-Искате ли да се състезаваме, Брънт! Десет монети за победителя! –каза му войнът закачливо, докато го гледаше от високо и яздеше от лявата му страна.

-Десет монети, които нямаш, момчето ми! Може да поискаш на заем от Толбърн! -отвъна на удара командирът.- Ама си залагам месечната пенсия че коня ти е по-скъп от десет якса! Управника бая ви глези! И с право , с право… - каза Брънт усмихнат. – Тези кончета са рядкост в бедните села наоколо, ама в Толхаус е пълно с тях! Тъй че не се чувствайте прекалено специален хи-хи-хи-хи! Скоро ще видите войните от града!-продължи той. - Красота е да ги гледа човек в битка! Яки са като вас и отлично обучени и снаръжени. Карат мойта стража да изглежда като банда бедни хлапаци с пръчки в ръцете…- и погледна назад към малката си слабо въоръжена армия.- Ще видите като стигнем полята…

-Вашите стражи и воини имат златни сърца мистър Брънт!-рече Грен сърдечно.- Бих предпочел да се  сражавам редом с тях, вместо с лъскавите градски войници, за които ми разказвате! 

Брънт го погледна и като видя, че не се шегува, удари по тежката  бронята на гърдите  си два пъти, там където сигурно бе сърцето му и ревна:

-За Ивънуеееееееееел!

Войните зад него започнаха да викат възторжено с цяло гърло в отговор и Грен не се сдържа и викна с тях. Докато яздеше до командира си, мъжът  се  почувства горд, че ще се бие редом  с тези благородни същества. Чакаше го поредната голяма битка и  усети познатото чувство на нетърпеливо вълнение, което го обхващаше всеки път преди война.