Грен и Гравин стояха седнали,  с вързани крайници отзад в неудобната каруца, която се подрусваше силно от време на време, докато пътуваха по широк, неравен път на изток, навътре в блатистите земи. Бяха заобиколени от мочурища и тръстика, до където стигаше погледа, като на някои от хълмовете, издигащи се на места сред плитката, кална вода имаше други селища заградени отново с дървени стени. Избраният войн издебна един момент и успя да прошепне, съвсем тихо на своя помощник:

-Мога да се освободя, когато реша, но ни водят към Евъруел! Бъди готов!

Птицевидното момче му кимна с лека усмивка и те бързо извърнаха погледи един от друг.

-Добре сте се подредили, а драги господа? -рече един от речните войни с отвратителна, заядлива усмивка. - Не ви чака нищо хубаво, щом управникът ви смята за врагове! Бъдещето ви е доживотен затвор, а по-вероятно мъчителна смърт!- после се изхили гръмогласно и много от приятелите му ревнаха с него.

Един друг от ескорта им  рече:

-Бая голям късмет извадихме, приятели мои! Не стига, че ни оставиха назад и няма да ни се налага да се бием с ходещи трупове, ами и сега ще ни наградят задето пипнахме тези двама негодници!

Последва нов гръмогласен, злобен смях в който се включиха всички войници пехота от Толхаус. После командира на коня най-отпред викна на своите хора:

-Стига глупости! След няколко часа ще се мръкне! Помните какво казаха блатните диваци... Мъртвите нападат главно щом се стъмни и през нощта! Не ми се иска да разбирам дали е истина, затова да забързаме темпото!

-На него му е лесно на коня! - промърмори раздразнен един войник, но всички забързаха, подтичвайки пеша след каруцата теглена от якса им и своя предводител, който единствен яздеше .

Слънцето бе започнало да залязва, когато в далечината Грен видя два  огромни хълма. На  първият , който беше по-близо до тях имаше селище в типичен блатен маниер. По-далечният беше приблизително на двадесет километра по на изток, навътре в блатата и беше масивен. Като малка планина, той се издигаше високо и  зеленееше, може би заради гъстата растителност по него.

-Почти стигнахме, господааааа! -викна доволен командира на коня. - Хайде, да не си разваляме добрия късмет днес! Последен напън! Бързо към селото!

“Значи  от този далечен хълм идваше всичко!” - помисли си Грен и се загледа натам продължително.

Слънцето, вече оранжево, залязваше бързо на източния хоризонт и обливаше всичко в светлина с топли нюанси. Групата с каруцата наближи на около двеста метра от дървената крепост, към която се стремяха и от там явно ги забелязаха, защото портата започна бавно да се отваря и напред тръгнаха няколко речни войника да ги посрещнат:

- Какъв  улов носите? - попита единия от тях ездача най-отпред шеговито.

- Две заблудени рибки! Пипнахме чуждоземеца и малкото му другарче! - отвърна той и всички се захилиха гръмогласно.

-Айде влизайте и да затваряме портата, че иде нощ!

Всички влязоха в селото, което не бе много по-различно на вид от предното, в което ги бяха пленили. То бе пълно с блатни хора и мъже от Толхаус, като по високите стени на дървената крепост имаше войници, които наблюдаваха околността от високо, готови да дадат сигнал ако се появеше нещо странно. Грен и Гравин бяха свалени от каруцата им по най-груб и  жесток начин и оставени под наблюдение до няколко кожени шатри.

-Запушете им устите! Не искам да говорят и да кроят някакви щуротии! - рече командира, докато слизаше от коня на избрания войн. Заповедта бе изпълнена и в устите на двамата другари бяха натъпкани парцали.

Минаха няколко часа на чакане в тъмнината на настъпилата нощ  и  двамата пленници лежаха кротко на своето място, охранявани от двама мъже от Толхаус. Около тях горяха огньове,  а много от враговете им бяха налягали да почиват и спят, някои на постели под звездното небе, някои в колибите и другите  постройки в блатното селище. Търпението на Грен започна да се изчерпва и той вече обмисляше план за действие, след като  отвържеше себе си и своя другар-птица. В миг обаче единият съгледвач на стената викна:

-Конници! Виждам конници от Толхаус! Само конницата, без пехота!

Единият от пазачите на двамата вързани приятели попита мъжа до себе:

-Какво по дяволите става? Защо се връщат без пехотата?

- Незнам! Става нещо странно! Ще разберем като дойдат... Дано не е станал някой гаф! Имам приятели, които тръгнаха с пехотинците към хълма... - отвърна той тревожен.

След няколко минути яздещата група отвън явно бе стигнала до дървената стена, защото от там се чуха много потропвания на копита, пръхтене на коне и говор.

-Командир Щърм съм! Отворете портата веднага! - чу се уверен мъжки глас.

-Тъй вярно сър ! Отворете портатаааааааа!-викна съгледвача.

Тежката врата започна да се вдига бавно и вътре през нея влязоха десетима тежко бронирани конника. Единият от тях бе в красива златна броня, със сини скъпоценни камъни по нея, както и дълго наметало в същия нюанс. Той бе доста възрастен, с къса бяла коса и брада във формата на катинарче и беше доста едър и як на вид. Никой от конниците не слезе от седлото си, което се стори странно на Грен. Един от войниците се обърна към възрастния мъж на чело с бялата коса:

-Командир Щърм! Простете но какво става...? Къде са другите? Къде е управник Евъруел?

Щърм го загледа презрително и отвърна:

-Повикайте вожда! Искам да говоря с него и трябва да направя кратко изявление! Нямам много време, така че действай бързо!

-Да ,сър!- рече подчиненият му притеснено и тръгна да търси предводителя на блатните хора в селото.

Старият командир огледа обстановката все още на своя кон и видя двамата пленници със запушени усти. По лицето му премина изражение на приятна изненада.

След минута вождът се дотътри бавно от една от колибите придружаван от няколко воина от неговият вид. Облеклото и украшенията по него не се различаваха много от тези на Роугу, но бе доста по-възрастен. Жабестият водач се спря пред новодошлите ездачи и подхвана на висок тон:

- Вие завърнали сър! Аз вождът Зеза, ви приветствам !Къде други войни мистър? Къде Евъруел? Управник избил мъртви, да? Ние хванахме чуждоземец и приятел птица негов...

Щърм вдигна ръка към Зеза да замълчи, после се прокашля шумно и викна:

-Съберете се всички! Съберете се и слушайте! Управник Евъруел е предател, убиец  и враг на нашия велик град! Загубихме много войни под некадърното му командване и той... - рече старият командир като преглътна шумно. -Той уби командир Дерек, мой син и приятел на много от вас! -чуха се много ахвания от почуда и изненада. - Ние ще се върнем в Толхаус по най-бързия начин за да съобщим за престъпленията на чудовището Евъруел! Ще взема двамата пленника под мой временен арест! Това мога да ви кажа за сега! Изпълнете веднага заповедта! Развържете тези мъже и им дайте коне!

- Но командир... За тях обещана награда на блатни хора! Кажете вие избили ли живите трупове мистър? В безопасност ли сме с моите воини?

- Ходещи мъртъвци няма да има вече по тези земи! Унищожени са! Все пак ще ви кажа да евакуирате това и всички други  села в блатата и околността! Управник Евъруел е чудовище вече знам! Не сте в безопасност!

- Ама мистър Щърм... - започна да пелтечи обърканият вожд. - Какво стана при  най-източен хълм? Моля кажете!

-Дайте му наградата! - викна командира. - Нямаме повече време за губене!

В това време Грен и Гравин бяха развързани, този път много внимателно и нежно. Те се изправиха и поеха юздите на два коня, след което ги яхнаха ловко и ги насочиха бавно към Щърм и неговите конници. Грен забеляза лицата на някои от градските бойци пехота , които изобщо не бяха доволни от чутото и това което се случваше.

Вождът Зеза получи една доста голяма торба със злато и все още объркан, но малко по-доволен заговори пак на Щърм:

-Сър, ние не може евакуира цяло село така бързо!

-Не отваряйте на Евъруел и пехотинците! Бъдете внимателни! Казах и ще го кажа пак! Управникът е чудовище! Не му се доверявайте! - рече му сериозно старият мъж и обърна коня си към портата:

- След мен! Към Толхаус! - викна той и препусна с конниците си, като Грен и Гравин направиха същото и ги последваха. Отвън имаше още тежко бронирани мъже на коне, като той успя да преброи около петдесет ездача. Щърм, който яздеше най- отпред се обърна и помаха кратко на избрания войн да го настигне. Щом се изравниха командирът го погледна със строги, студени сини очи и рече:

-Трябва сериозно да си поговорим, чуждоземецо!