След безсмислената ми неделя настъпи затишие, но все още не знаех това затишие дали предвещаваше буря или просто оставяше натрапчиво усещане в душата, което на свой ред държеше съзнанието прекалено будно.
След войната, която се проведе "в безсмислието на неделята ми" душата ми определено си търсеше тялото.
Разхвърляните ми мисли и чувства лежаха безпомощни, и ранени насред нищото, докато нежното ми Аз се опитваше да събере всяка една частичка, която успееше да намери.
Нищото... Онова мое "нищо", което ме докарваше до ръба на лудостта и със засилка ме хвърляше в бездната на отчаянието, и самотата. Безкрайна празнота, която водеше единствено до загуба на цялата ми човечност.
Състояние, което убиваше всичко положително в мен и което отключваше всичко онова, в което червенокосата кучка искаше да се превърна...
Борбата беше безмилостна и толкова жестока. Борба, след която душата ми не просто си търсеше тялото, ами беше в разрив с всички чувства и емпции, които винаги водеха до нещо апокалип ...