2 июл. 2008 г., 14:18
Два различни свята - една любов
11 мин за четене
Кери вървеше по пустите улици в един от крайните квартали на града, в който живееше – Ню Йорк. Минаваше до бездушните, сиви и мрачни сгради, надвесени над малките тесни улички. Вървеше с бавна крачка и наведена надолу глава. Ръцете й, както обикновено бяха в джобовете на широките й дънки. Със старите си кецове тя подритваше празни бирени кутийки, изхвърлени от някой прозорец на близката сграда. Кери мина покрай една от най-интересно изрисуваните с графити изоставена сграда в нейния скучен квартал. Зави зад игрището за баскетбол, на което играеха съседските момчета. Тя се спря за миг и погледа през телената ограда. Високи, симпатични и нахъсани момчета... но без бъдеще. Какво бъдеще в такъв квартал, в такава среда и с такива хора? Една топка се удари в мрежата на сантиметри от лицето й. Тя се стресна малко, но прикри това. Към нея идваше едно от момчетата да вземе топката. Той беше по-различен от другите. Имаше вид на човек, който е объркал мястото си. Носеше марков екип и лъскави, нови маратонки, дрехи, които се различаваха коренно от дрипавите дрехи на съотборниците му. Имаше доста позитивно излъчване и весело изражение на лицето. Личеше си, че не беше от този беден квартал. Безгрижието му беше изписана на лицето. На ръката му блестеше скъп часовник. Той само каза „Извинявай” и подхвърли топката към останалите на игрището, които чакаха да продължат играта.
Кери продължи. Отмина игрището, като обърна глава назад. На оградата стоеше онова странно момче и също гледаше след нея. Тя бързо обърна глава и продължи. След няколко крачки влезе в един мизерен вход на пет етажен блок. По навик надникна в пощенската кутия, в която намери само празен найлонов плик. „Ах, тези хлапета!” - си помисли тя. Качи се по стълбите до втория етаж. Още от входа се чуваха крясъци на разгневени мъж и жена. Тя отвори вратата и влезе. Хвърли ключовете на пода и тръгна към една от стаите. Там родителите й отново провеждаха редовния спор – за парите. Баща й често се връщаше пиян, харчеше всичко за бира и водка. Майка й пък почти не се прибираше вкъщи. Уж ходела на работа... обаче Кери добре знаеше каква „работа” има. Сутрин се прибираше полумъртва и лъхаше на алкохол, както баща й. Но разликата беше, че тя носеше някакви пари... независимо от това как ги е изкарала. Кери обаче не докосваше и цент от омърсените пари, които майка й носеше. Тя сама изкарваше хляба си, работеше в една бензиностанция в другия край на квартала. Там тя зареждаше колите с бензин, миеше стъклата им и от време на време й позволяваха да продаде някое и друго машинно масло като запазваше по 20 цента за себе си. Работата беше гадна, както тя сама казваше. Но имаше ли друг избор? Не... затова скоро щяха да станат четири години от назначаването й на тази... длъжност.
- Не смей да ми посягаш! – изкрещя Елън – майката на Кери.
- Ще правя каквото си искам! Мога да те удрям, колкото си поискам! Чуваш ли ме? Мога да правя каквото си поискам с теб! Както сигурно правят и клиентите ти.
Елън понечи да удари невзрачния мъж, който й се водеше за съпруг. Но той хвана ръката й и я бутна към стената. Тя се свлече на пода и започна да плаче. А той затвори вратата с трясък и излезе навън, отивайки към кварталната кръчма.
Кери слушаше плача на жената от другата стая, която тя презираше и не наричаше „майка”. Тази,която оставяше дъщеря си с дни сама, без храна и вода, когато бе още на пет. От тогава Кери се научи да се справя сама. Тя живееше в този апартамент, защото нямаше къде да отиде. Не беше казвала и думичка на майка си от близо две години, също като нея.. сякаш не се познаваха! Кери имаше каменно сърце, но не винаги.. някога то обичаше, мечтаеше и туптеше с надежда за светло бъдеще. Днес това сърце бе умело научено да живее без любов и мечти. Така беше по-добре... нямаше болка, нямаше разочарования и сълзи, всичко беше по-лесно. Някога тя се затваряше с дни в стаята си и лееше реки от сълзи, тъгуваше и проклинаше съдбата. Някога тя отиваше да успокоява майка си, след поредния побой, докато тя не си изкарваше всичко на нея – на собствената си дъщеря, удряше я и оставяше следи по лицето и тялото й за месеци напред. От тогава клетата дъщеря се бе научила да стои далеч от всичко това, да живее само и единствено за себе си. Че за кой друг?! За вечно пияните й родители, който не даваха пукната пара за нея ли? Не..Кери беше умно момиче, знаеше как да се справя с трудностите. Знаеше повече от който и да било на нейната крехка възраст – едва 17 години.
След малко Елън спря да плаче и излезе. Най-вероятно нямаше да се върне в следващите три-четири дни... „И по-добре!” помисли си Кери. В същото време на вратата се позвъня. „Сигурно пак си е забравила пиенето или пък цигарите”. Тя взе цигарите от пода, отвори вратата и понечи да ги хвърли на земята, но се спря. На вратата стоеше онова момче... от баскетболното игрище, богаташчето...
- Какво искаш? – попита с равен глас Кери.
- Всъщност.. нищо не искам. Просто исках да те поканя да се помотаем някъде заедно, ако искаш...
- Как ли пък не. Нямам време за подобни неща. Остави ме на мира.
Вратата се затвори под носа на Богаташчето. „Какво ли си мисли този? Аз и момче? Как ли пък не! Любовта е за слабаци, на кого му е притрябвала! Да не би от любовта да се печелят пари? Или да си вземеш нови родители... ха-ха. Глупаво момче, сигурно му е писнало да се размотава в огромната си богаташка къщичка и търси разнообразие в нещастието на другите”. Такива мисли се въртяха из главата на Кери, лишени от капчица човещина. Да, такива са хората- угрижени за живота си и бъдещето си, на които им липсват пари. Парите изместват всички други цели, парите са най-важни, защото с тях можеш да оцелееш! За какво са ти приятели, когато ти няма какво да хапнеш?... Какво пък да кажем за любовта?... Тя е напълно ненужна. Такива са вижданията и на Кери, не по-различни от тези на всички останали.
Тя отиде до хладилника в кухнята, отвори го – напълно празен. Само на последния рафт имаше празно бирено шише. За какво ли проверяваше въобще... Лош навик! Взе пари от скришното си място, където никой не можеше да ги докопа и най-вероятно да ги изпие, за да купи нещо за вечеря. Отвори външната врата, на нея все още стоеше богаташкото момче.
- Да дойда с теб?
- Ако мислиш, че ме интересува... жестоко се лъжеш.
- Добре, значи нямаш нищо против! Да вървим.
- Защо, по-добре не си отидеш в голямата къща и не излизаш от там!
- Защото не искам.
- Ау, богаташчето проявява неподчинение на заповедите на родителите си? И като ти омръзне да живееш сред нас бедните, какво? Ще се върнеш при мама и татко.
- Всъщност нямам родители.
Кери млъкна. Затвори вратата зад себе си и тръгна надолу по стълбите. Богаташчето я последва и каза:
- Аз съм Дани.
- Браво – едвам чуто каза Кери.
- Не си много дружелюбна май...
- Не.
- Обаче за сметка на това аз съм.
- Браво! Още една точка за богаташчето.
- Дани, казвам се Дани!
- Както и да е...
Двамата вървяха рамо до рамо. Кери се правеше, че Дани не съществува, но за сметка на това той не спираше да говори. Задаваше и много въпроси, на които тя само мълчеше.
Стигнаха до кварталния магазин – малък, тесен и с носеща се странна миризма..
- Искам два резена хляб, едно мляко и... това е.
- Само толкова ли ще ядеш? – попита Дани.
- И ти ако имаше дребни монети в джоба си щеше да ядеш същото.
- Да ти дам ли на заем?
- Не приемам чужди пари.
- Както искаш, все пак предложих.
Кери излезе от магазина, без да изчака Дани, който подтичваше след нея.
- Добре, Богаташче! Не се ли измори вече?
- Не, няма от какво.
- Какво точно правиш в този гаден квартал?!
- Тук ми харесва!
- О, да... аз ти повярвах! Харесва ти да играеш с момчетата, защото те може да са бедни, но са много по-добри от вас... глезените мамини синчета!
- Слушай! Не ми говори така! Аз не съм мамино синче! Живея тук по собствено желание от няколко месеца. Обучавам и подготвям момчетата за истинска игра в истински отбор! Наесен ще ги включат в отборите, които ще се състезават за първото място. И мисля да спечелим!
Кери за пръв път от години се почувства малко виновна. Сърцето й сякаш отново се опитваше да й изиграе лоша шега, но тя се овладя и просто замълча... Дани си тръгна, без да каже нищо. Кери сложи ръце в джобовете си, както винаги. Там намери 20 долара, погледна ги и се усмихна. Усмихна се за пръв път от... от... не помнеше кога!
Кери отново се прибираше от поредния скучен работен ден. Минаваше по същите улици и макар да виждаше стената с графити за безброен път, тя спря и отново се загледа в нея. Рисунките и посланията бяха толкова много, че тя всеки ден намираше нещо ново. Сега тя забеляза нов – „Любовта е навсякъде”.
- Как ли пък не – измърмори тя.
След няколко минути се озова на баскетболното игрище и съвсем неволно погледна натам, като и се искаше да не го прави. Но все едно.. там нямаше никой. Малко разочарована тя се прибра в къщи. Изкачи същите стълби, както всеки ден и стигна до входната врата на едностайния, малък апартамент. На вратата стоеше Богаташчето и й се усмихваше лукаво.
- Да не би да си забравил, че тук живея аз и не искам да говоря с никой?
Дани замълча. Нямаше нужда от думи. Той само й подаде един сгънат лист хартия и слезе надолу по стълбите.
- Какво, по дяволите, е това? Не знаеш ли къде да си изхвърляш боклука? Да ти приличам на боклукчийска кофа?
Вратата на входа се затвори. Кери влезе в апартамента си и захвърли листчето на едно шкафче. Отиде до стаята си и легна на леглото. Беше много уморена и скоро заспа. Обикновено тя не сънуваше нищо или как родителите й се карат. Този път тя сънуваше нещо хубаво, защото се усмихваше на сън. Сънуваше Богаташчето. Сънуваше как двамата се разхождат по баскетболното игрище, но никой от тях не говореше. След това седнаха до оградата и се погледнаха. Той тъкмо щеше да я целуне, когато някой позвъни на вратата и Кери се събуди.
- По дяволите! – извика тя. – А.. не че ми пука за съня – каза си тя за успокоение – а просто ми се спеше.
С бавни крачки и без особен интерес тя отвори врата. Там стоеше един добре облечен човек, който явно идваше по работа...
- Евън Лейсън?
- Не, няма я. Аз съм... дъщеря й – каза едвам чуто Кери.
- Къде е г-жа Лейсън?
- Ами не знам, защо ме питате?
- Майка ви не е плащала наем за този апартамент от две години!
- Нищо чудно...
- Идвам да ви кажа, че трябва да се изнесете от апартамента до утре сутринта. Тогава ще дойдат новите наематели да го огледат. Уверете се, че апартаментът е в добро състояние. Лека вечер.
Кери трясна врата с всичка сила и изруга... Тя събра багажа си – няколко дрешки и парите, които имаше. Взе и листчето хартия от Богаташчето. Не й се стоеше и миг повече в тази дупка. Излезе навън. Вечерта беше топла и тиха. Носейки малката чанта с нейните неща тя тръгна направо към игрището. Седна до оградата и се загледа в уличната лампа на метри от нея. Не се боеше, че някой може да й направи нещо, защото познаваше всички от квартала. Ставаше малко по-хладно, но Кери не се интересуваше от това. Чудеше се къде ли ще живее от тук нататък... Дали всяка вечер щеше да заспива тук и да се събужда тук... Дали всеки ден до края на живота си трябваше да ходи на онази ужасна работа? И изведнъж сред толкова много въпроси в главата й изскочи един съвсем неочакван въпрос: „Къде ли е той сега?”, но тя го прошептя на глас...
- Тук съм. – отговори Дани.
Кери се стресна и се изправи. Зад оградата точно до нея стоеше той. От няколко минути беше тук и я съзерцаваше тихо.
- Уплаши ме.
- Извинявай...
Дани прескочи оградата и се озова пред нея.
- Ела с мен.
- Защо? Тук си ми е добре... – прояви ината си Кери.
- Хайде... престани вече. Защо трябва да се правиш, че не те интересувам? Защо? Каква е ползата от това?
- Защото не ме интересуваш... – излъга доста несполучливо тя.
- Значи тогава не би ми позволила да те целуна?
Дани докосна лицето й, приближи се до нея и я целуна нежно. Тя не се дърпаше, а отвърна на целувката. За миг сякаш сърцето й отново се пробуди за живот от толкова години на забрава.. Тя осъзна, че без сърцето си е била едно голямо Нищо! А, сега.. една целувка разтопи леда сковал душата й, освободи я от всички мисли и проблеми. Тази целувка сякаш крещеше колко глупава е била, за да забрави да обича! Никой не трябваше да забравя да обича, никой! Любовта е над всичко, защото тя ти дава крила, за да полетиш, да постигнеш целите си и да изживееш живота си пълноценно...
Кери промълви:
- Дани, идвам с теб! – за първи път досега тя го наричаше с истинското му име.
Той я хвана за ръка и я поведе нанякъде. А тя попита:
- И все пак какво имаше на онова листче, което ми даде?
- Ако е още у теб... погледни сама!
Кери извади листчето и го разгърна. Там видя следното:
„Честит Рожден Ден”.
- Но... ти откъде знаеш?
- Има ли значение?
- Всъщност - не...
Дани извади една прелестна роза и я подари на Кери, като и каза:
- Вече всичко ще се оправи, защото аз съм до теб!
Кери продължи. Отмина игрището, като обърна глава назад. На оградата стоеше онова странно момче и също гледаше след нея. Тя бързо обърна глава и продължи. След няколко крачки влезе в един мизерен вход на пет етажен блок. По навик надникна в пощенската кутия, в която намери само празен найлонов плик. „Ах, тези хлапета!” - си помисли тя. Качи се по стълбите до втория етаж. Още от входа се чуваха крясъци на разгневени мъж и жена. Тя отвори вратата и влезе. Хвърли ключовете на пода и тръгна към една от стаите. Там родителите й отново провеждаха редовния спор – за парите. Баща й често се връщаше пиян, харчеше всичко за бира и водка. Майка й пък почти не се прибираше вкъщи. Уж ходела на работа... обаче Кери добре знаеше каква „работа” има. Сутрин се прибираше полумъртва и лъхаше на алкохол, както баща й. Но разликата беше, че тя носеше някакви пари... независимо от това как ги е изкарала. Кери обаче не докосваше и цент от омърсените пари, които майка й носеше. Тя сама изкарваше хляба си, работеше в една бензиностанция в другия край на квартала. Там тя зареждаше колите с бензин, миеше стъклата им и от време на време й позволяваха да продаде някое и друго машинно масло като запазваше по 20 цента за себе си. Работата беше гадна, както тя сама казваше. Но имаше ли друг избор? Не... затова скоро щяха да станат четири години от назначаването й на тази... длъжност.
- Не смей да ми посягаш! – изкрещя Елън – майката на Кери.
- Ще правя каквото си искам! Мога да те удрям, колкото си поискам! Чуваш ли ме? Мога да правя каквото си поискам с теб! Както сигурно правят и клиентите ти.
Елън понечи да удари невзрачния мъж, който й се водеше за съпруг. Но той хвана ръката й и я бутна към стената. Тя се свлече на пода и започна да плаче. А той затвори вратата с трясък и излезе навън, отивайки към кварталната кръчма.
Кери слушаше плача на жената от другата стая, която тя презираше и не наричаше „майка”. Тази,която оставяше дъщеря си с дни сама, без храна и вода, когато бе още на пет. От тогава Кери се научи да се справя сама. Тя живееше в този апартамент, защото нямаше къде да отиде. Не беше казвала и думичка на майка си от близо две години, също като нея.. сякаш не се познаваха! Кери имаше каменно сърце, но не винаги.. някога то обичаше, мечтаеше и туптеше с надежда за светло бъдеще. Днес това сърце бе умело научено да живее без любов и мечти. Така беше по-добре... нямаше болка, нямаше разочарования и сълзи, всичко беше по-лесно. Някога тя се затваряше с дни в стаята си и лееше реки от сълзи, тъгуваше и проклинаше съдбата. Някога тя отиваше да успокоява майка си, след поредния побой, докато тя не си изкарваше всичко на нея – на собствената си дъщеря, удряше я и оставяше следи по лицето и тялото й за месеци напред. От тогава клетата дъщеря се бе научила да стои далеч от всичко това, да живее само и единствено за себе си. Че за кой друг?! За вечно пияните й родители, който не даваха пукната пара за нея ли? Не..Кери беше умно момиче, знаеше как да се справя с трудностите. Знаеше повече от който и да било на нейната крехка възраст – едва 17 години.
След малко Елън спря да плаче и излезе. Най-вероятно нямаше да се върне в следващите три-четири дни... „И по-добре!” помисли си Кери. В същото време на вратата се позвъня. „Сигурно пак си е забравила пиенето или пък цигарите”. Тя взе цигарите от пода, отвори вратата и понечи да ги хвърли на земята, но се спря. На вратата стоеше онова момче... от баскетболното игрище, богаташчето...
- Какво искаш? – попита с равен глас Кери.
- Всъщност.. нищо не искам. Просто исках да те поканя да се помотаем някъде заедно, ако искаш...
- Как ли пък не. Нямам време за подобни неща. Остави ме на мира.
Вратата се затвори под носа на Богаташчето. „Какво ли си мисли този? Аз и момче? Как ли пък не! Любовта е за слабаци, на кого му е притрябвала! Да не би от любовта да се печелят пари? Или да си вземеш нови родители... ха-ха. Глупаво момче, сигурно му е писнало да се размотава в огромната си богаташка къщичка и търси разнообразие в нещастието на другите”. Такива мисли се въртяха из главата на Кери, лишени от капчица човещина. Да, такива са хората- угрижени за живота си и бъдещето си, на които им липсват пари. Парите изместват всички други цели, парите са най-важни, защото с тях можеш да оцелееш! За какво са ти приятели, когато ти няма какво да хапнеш?... Какво пък да кажем за любовта?... Тя е напълно ненужна. Такива са вижданията и на Кери, не по-различни от тези на всички останали.
Тя отиде до хладилника в кухнята, отвори го – напълно празен. Само на последния рафт имаше празно бирено шише. За какво ли проверяваше въобще... Лош навик! Взе пари от скришното си място, където никой не можеше да ги докопа и най-вероятно да ги изпие, за да купи нещо за вечеря. Отвори външната врата, на нея все още стоеше богаташкото момче.
- Да дойда с теб?
- Ако мислиш, че ме интересува... жестоко се лъжеш.
- Добре, значи нямаш нищо против! Да вървим.
- Защо, по-добре не си отидеш в голямата къща и не излизаш от там!
- Защото не искам.
- Ау, богаташчето проявява неподчинение на заповедите на родителите си? И като ти омръзне да живееш сред нас бедните, какво? Ще се върнеш при мама и татко.
- Всъщност нямам родители.
Кери млъкна. Затвори вратата зад себе си и тръгна надолу по стълбите. Богаташчето я последва и каза:
- Аз съм Дани.
- Браво – едвам чуто каза Кери.
- Не си много дружелюбна май...
- Не.
- Обаче за сметка на това аз съм.
- Браво! Още една точка за богаташчето.
- Дани, казвам се Дани!
- Както и да е...
Двамата вървяха рамо до рамо. Кери се правеше, че Дани не съществува, но за сметка на това той не спираше да говори. Задаваше и много въпроси, на които тя само мълчеше.
Стигнаха до кварталния магазин – малък, тесен и с носеща се странна миризма..
- Искам два резена хляб, едно мляко и... това е.
- Само толкова ли ще ядеш? – попита Дани.
- И ти ако имаше дребни монети в джоба си щеше да ядеш същото.
- Да ти дам ли на заем?
- Не приемам чужди пари.
- Както искаш, все пак предложих.
Кери излезе от магазина, без да изчака Дани, който подтичваше след нея.
- Добре, Богаташче! Не се ли измори вече?
- Не, няма от какво.
- Какво точно правиш в този гаден квартал?!
- Тук ми харесва!
- О, да... аз ти повярвах! Харесва ти да играеш с момчетата, защото те може да са бедни, но са много по-добри от вас... глезените мамини синчета!
- Слушай! Не ми говори така! Аз не съм мамино синче! Живея тук по собствено желание от няколко месеца. Обучавам и подготвям момчетата за истинска игра в истински отбор! Наесен ще ги включат в отборите, които ще се състезават за първото място. И мисля да спечелим!
Кери за пръв път от години се почувства малко виновна. Сърцето й сякаш отново се опитваше да й изиграе лоша шега, но тя се овладя и просто замълча... Дани си тръгна, без да каже нищо. Кери сложи ръце в джобовете си, както винаги. Там намери 20 долара, погледна ги и се усмихна. Усмихна се за пръв път от... от... не помнеше кога!
Кери отново се прибираше от поредния скучен работен ден. Минаваше по същите улици и макар да виждаше стената с графити за безброен път, тя спря и отново се загледа в нея. Рисунките и посланията бяха толкова много, че тя всеки ден намираше нещо ново. Сега тя забеляза нов – „Любовта е навсякъде”.
- Как ли пък не – измърмори тя.
След няколко минути се озова на баскетболното игрище и съвсем неволно погледна натам, като и се искаше да не го прави. Но все едно.. там нямаше никой. Малко разочарована тя се прибра в къщи. Изкачи същите стълби, както всеки ден и стигна до входната врата на едностайния, малък апартамент. На вратата стоеше Богаташчето и й се усмихваше лукаво.
- Да не би да си забравил, че тук живея аз и не искам да говоря с никой?
Дани замълча. Нямаше нужда от думи. Той само й подаде един сгънат лист хартия и слезе надолу по стълбите.
- Какво, по дяволите, е това? Не знаеш ли къде да си изхвърляш боклука? Да ти приличам на боклукчийска кофа?
Вратата на входа се затвори. Кери влезе в апартамента си и захвърли листчето на едно шкафче. Отиде до стаята си и легна на леглото. Беше много уморена и скоро заспа. Обикновено тя не сънуваше нищо или как родителите й се карат. Този път тя сънуваше нещо хубаво, защото се усмихваше на сън. Сънуваше Богаташчето. Сънуваше как двамата се разхождат по баскетболното игрище, но никой от тях не говореше. След това седнаха до оградата и се погледнаха. Той тъкмо щеше да я целуне, когато някой позвъни на вратата и Кери се събуди.
- По дяволите! – извика тя. – А.. не че ми пука за съня – каза си тя за успокоение – а просто ми се спеше.
С бавни крачки и без особен интерес тя отвори врата. Там стоеше един добре облечен човек, който явно идваше по работа...
- Евън Лейсън?
- Не, няма я. Аз съм... дъщеря й – каза едвам чуто Кери.
- Къде е г-жа Лейсън?
- Ами не знам, защо ме питате?
- Майка ви не е плащала наем за този апартамент от две години!
- Нищо чудно...
- Идвам да ви кажа, че трябва да се изнесете от апартамента до утре сутринта. Тогава ще дойдат новите наематели да го огледат. Уверете се, че апартаментът е в добро състояние. Лека вечер.
Кери трясна врата с всичка сила и изруга... Тя събра багажа си – няколко дрешки и парите, които имаше. Взе и листчето хартия от Богаташчето. Не й се стоеше и миг повече в тази дупка. Излезе навън. Вечерта беше топла и тиха. Носейки малката чанта с нейните неща тя тръгна направо към игрището. Седна до оградата и се загледа в уличната лампа на метри от нея. Не се боеше, че някой може да й направи нещо, защото познаваше всички от квартала. Ставаше малко по-хладно, но Кери не се интересуваше от това. Чудеше се къде ли ще живее от тук нататък... Дали всяка вечер щеше да заспива тук и да се събужда тук... Дали всеки ден до края на живота си трябваше да ходи на онази ужасна работа? И изведнъж сред толкова много въпроси в главата й изскочи един съвсем неочакван въпрос: „Къде ли е той сега?”, но тя го прошептя на глас...
- Тук съм. – отговори Дани.
Кери се стресна и се изправи. Зад оградата точно до нея стоеше той. От няколко минути беше тук и я съзерцаваше тихо.
- Уплаши ме.
- Извинявай...
Дани прескочи оградата и се озова пред нея.
- Ела с мен.
- Защо? Тук си ми е добре... – прояви ината си Кери.
- Хайде... престани вече. Защо трябва да се правиш, че не те интересувам? Защо? Каква е ползата от това?
- Защото не ме интересуваш... – излъга доста несполучливо тя.
- Значи тогава не би ми позволила да те целуна?
Дани докосна лицето й, приближи се до нея и я целуна нежно. Тя не се дърпаше, а отвърна на целувката. За миг сякаш сърцето й отново се пробуди за живот от толкова години на забрава.. Тя осъзна, че без сърцето си е била едно голямо Нищо! А, сега.. една целувка разтопи леда сковал душата й, освободи я от всички мисли и проблеми. Тази целувка сякаш крещеше колко глупава е била, за да забрави да обича! Никой не трябваше да забравя да обича, никой! Любовта е над всичко, защото тя ти дава крила, за да полетиш, да постигнеш целите си и да изживееш живота си пълноценно...
Кери промълви:
- Дани, идвам с теб! – за първи път досега тя го наричаше с истинското му име.
Той я хвана за ръка и я поведе нанякъде. А тя попита:
- И все пак какво имаше на онова листче, което ми даде?
- Ако е още у теб... погледни сама!
Кери извади листчето и го разгърна. Там видя следното:
„Честит Рожден Ден”.
- Но... ти откъде знаеш?
- Има ли значение?
- Всъщност - не...
Дани извади една прелестна роза и я подари на Кери, като и каза:
- Вече всичко ще се оправи, защото аз съм до теб!
© ПростоАз Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
