12 мин за четене
Излезе забързано от колата и затръшна вратата зад себе си. Хвърли поглед към часовника си само за да се увери, че десет минути преди осем беше на точното място. Небето бе увиснало сиво и тъжно и издутите търбуси на тъмните облаци, натежали от дъжд, предвещаваха, че скоро ще завали. Погледна късо нагоре, после решително се насочи към широкия фронт на голямата красива сграда.
Тръгна праволинейно към главния вход на офиса, в който работеше. На влизане кимна на портиера, посрещнал го с ведра усмивка и зави край големия борд на охраната в посоката на асансьорите в дясно. Застана между няколкото човека, чакащи поредния асансьор за горните етажи. Погледна усмихнатото лице на младата жена, водеща оживен разговор с двама свои колеги. Беше я виждал и преди. Изглеждаше миловидна и странно уязвима. Сведе глава, влезна пръв покрай тях и без нищо да попита, натисна бутона за единадесетия етаж. Отстъпи и опря гръб в перилата на луксозната кабина. Почувства леко свиване в стомаха, когато бързият подемник ускори. Момичето му хвърли къс, пълен с любопитство поглед, на който той не обърна никакво внимание. Леко привел глава, остана потопен в мислите си, докато мелодичен звън не му напомни, че плъзгащите врати се отварят за неговия етаж.
Пристъпи напред. Отново кимна леко на секретарката във вестибюла и преди даже да и е останало време да го заговори, припряно влезна в просторния, разделен на няколко главни секции, офис-салон. Лекичко махна в отговор на поздравите на колегите си и без излишни въпроси се отправи към работното си място. Стройна жена със симпатично лице рязко се изправи и погледна въпросително към него.
- Кафе?
Учтиво се спря и благодари. Хубави сиви очи, боядисана в тъмночервено с няколко светли кичура коса, търсеш поглед върху красивото лице. Деликатно пристъпваща с чувствена фигура, облечена стилно, за да подчертава достойнствата и, нежен, почти гальовен глас. Хелга. Знаеше отдавна, че го харесва. Очакваше от него да я покани все някога, на обед или вечеря. Пое подадената му чаша с топла, ухаеща на утринно събуждане, течност и отново и благодари. Погледна я открито само за миг, но не с погледа, който би желала. Не го задържа достатъчно дълго за да види дребната искрица обида в очите и. Бързо сведе глава за да прекрати опита и за разговор. Нямаше какво да и предложи. Обърна се, направи няколко крачки и се отпусна пред монитора, наслаждавайки се на комфортната прегръдка на кожения стол и първата глъдка ароматно кафе. Изпи част от него и остави дебелата порцеланова чаша далеч от себе си върху елегантния борд на компютърната маса.
Отвори файла който му бе нужен и потъна в рутината на добре познатата му дейност. Не обръщаше внимание на веселите подвиквания на колегите си, на нескопосаните им опити за флирт с Хелга и останалите колежки. Времето полетя около него и редките моменти, в които прекъсваше потока на хода му с въпрос към някои от колегите си, го връщаха в затворения свят на офиса. Така и не усети кога настъпи време за обяд. Не беше гладен, но стана, метна якето си през рамо и излезе. Тръгна да подиша от чистия, майски, ухаещ на пълни с живот растения, въздух от парка.
Ръмеше. Бавно се заразхожда по алеята край малкото езеро, която харесваше толкова много. Малките камъчета с които беше покрита, меланхолично хрушяха под тежките му стъпки. Двойка патици направи полукръг и с плясък се приводни на огледалната повърхност. Тъжно ги проследи с поглед. Внезапно слухът му долови звъна на момичешки смях и той сепнато изправи глава. Стори му се, сякаш дочу нейния смях, долетял някъде отдалеч през дъжда. Беше първият му спомен за нея днес. Първия признак за тежкото бреме на празнотата, останало му след нея. Почувства как черната птица на самотата запърха в душата му с тъжните си криле. Отново усети, ясно до болка, онова познато придърпване в стомаха. Изпитваше го винаги, щом мислеше за нея. Обърна се и с бързи крачки решително напусна парка. Пресече улицата. Прекоси луксозния паркинг, притихнал и без никого да поглежда, потъна в гърлото на голямата сграда. Дори и не разбра как се намери в креслото си отново.
Часовете до края на работния ден се занизаха запъхтени и той с усилие на волята си се опита да задържи лепкавия спомен за красивото и лице, далеч от мисълта си.
Краят на деня отново го хвана неподготвен. Изправи се бавно, почти уморено и се огледа наоколо. Колегите му по офис ентусиазирано разменяха реплики за прекарването на вечерта. Вечерта! Започваше тежката част от двадесет и четири часовата му програма. Отрязъкът от време, в който липсата от присъствието и, отваряше широко портите на сърцето му пред потопа на самотата. Тежко тръгна по обратния път през обширния офис. Забави темп нарочно, за да остави основната група да хване първия асансьор. Този път надолу.
Подкара колата направо към къщи. Спря на паркинга пред модерната сграда, излезе и заключи в движение. Закъсняваше. Напоследък утеха в самотните вечери намираше в залата по кик бокс наблизо. Усилието и болката го караха да се чувства едновременно жив и безчувствен. Влезе, преоблече се забързано и метна сака с екипировка на рамо. Излетя през вратите на асансьора и скочи в колата. Натисна газта и гумите изсвириха протяжено върху асфалта.
Няколко минути по-късно вече влизаше в залата. Пресрешна го миризмата на пот, късите викове и плющенето на ръкавици по чувалите за загряване. Влезна в съблекалнята и си сложи фланелка без ръкави и шорти за боксиране. Върна се обратно в залата, кимна на треньора и се запъти към сектора с чувалите. Разгря се късо и след това се пренесе върху големия червен чувал за удари и ритници. Започна да боксира. Сериите от удари бързо повишиха адреналина му. Кроше, десен, кик, дълъг падащ ляв и отново два кика, този път ниско. Пулсът глухо заблъска в тила му. С всяко издишване чувстваше, че става по-топъл, по-пъргав, по-жив. Сериите се сипеха от самосебе си. Подклаждани от вътрешеният му огън, следваха собствен ритъм и темп. Изпитваше невероятно удоволствие от всепоглъщащото напрежение. Дългите вадички пот се стичаха под фланелката по гърба му. Напрежението от силните удари караше коремната му преса да вибрира. Чувствуваше се странно потънал в забрава. Потънал в едно бездушевно двуизмерно състояние на цел и разстояние, в което нямаше място за нея. Нито за болката, която носеше със себе си.
Неочаквано чу високо да викат името му. Спря да блъска свирепо чувала и рязко се обърна. Треньорът им му махаше да се качи на ринга. В синия ъгъл чакаше екипиран с каска и загрят, трениращ от същия клуб. Противникът му беше снажен и атлетичен младеж. Познаваше това момче. Беше висок колкото него, бърз и техничен, с чудесно чувство за дистанция. Сухо преглътна и извади от сака си кутията с гума за уста. Потта влезе в едното му око и го накара да замижи за кратко. Провря се през въжетата на ринга. Треньорът му подаде предпазната каска, но той поклати глава с отвращение. Треньорът настоя усмихнат и той реши да я сложи. Докато чакаше единият асистент да му сложи ръкавиците, изслуша въпроса на треньора дали е съгласен да боксира тоя спаринг. Кимна утвърдително. Щеше да бъде учебен двубой. Нищо особено. Тръгна към средата на ринга. Вдигна гарда, докосна ръкавицата на противника си за поздрав и зачака сигнала за започване. Веднага след звъна тръгна решително напред. Оня го посрещна със силен ритник в бедрото, който го разтърси. Отговори. Веднага опита късо кроше, но в отговор получи нов, много силен шут от дясно... Рязко тръгна напред, още по-рязко се спря и ритна с левия си крак към главата на противника. Оня ловко се обърна и свирепо го изрита в гърдите с пета. Дъхът му рязко секна. Никак не приличаше на учебен спаринг. Нещо в дремещият му от самота свят започна да се разбужда. Треньорът се въртеше около тях, питаше с очи да спре ли боя или не. До този момент ударите на опонента му не бяха успели да го ядосат. Сега обаче, болката от тях се наложи. Безкомпромисно поиска внимание. Сля се с обидата в душата му. Беше ирационално, но в този момент думите и преди да си тръгне от живота му, изплуваха ясни и парещи като въглени. Усети оня дълбок пристъп на гняв, душащ разсъдъка му в агония. Беше го изпитал преди с нея, след подлудяващите неща, които бе наговорила. Удари, прикри се, после удари отново. Стъпка по стъпка, удар след удар, започна да се придвижва напред.В ударите му нямаше и следа от шега, контрол или компромис. Имаше само идещ на бесни пристъпи гняв. Никаква неувереност, никакво съмнение. Светът му се превърна в мишена. Постепенно го притисна към въжетата. Яростна серия леви крошета наля олово в главата на високия младеж. Ударите и ритниците му се сипеха инстиктивно и непрекъснато. Не чувстваше болка или умора, само гняв. Беше един от онези талази на ярост, които не можеха да бъдат контролирани. Вътрешен бяс. Чиста необуздана агресия. Вместо изтощение, почувства прилив на сили. Режещ ъперкът отхвърли главата на опонента му.Противникът му омекна и тежко се опря на въжетата. В този момент го ритна в бедрото с цялата си сила. Младежът късо изстена и увисна на въжетата, полуобърнат наляво. Не чу вика на треньора, но внезапно го видя пред себе си в усилие да го изблъска назад. Разбра, че мачът е свършил. Видя израза на лицето му, питащ " Какво по дяволите ти става, копеле такова...!?"
Обърна се, излезе през въжетата и изплю гумата от устата си. Захапа лепящото на дясната ръкавица, дръпна го със зъби и я отвори, за да бъде развързана. Две русокоси хлапета притичаха и му помогнаха да я свали. Гледаха го с грейнали очи. Кимна им в подобие на усмивка. Свали другата ръкавица и каската, душащата го до нетърпимост. Погледна към доскорошния си противник на ринга без омраза или съчувствие. Безразлично. Ръцете му все още потреперваха от адреналина и той, дишайки на пресекулки, грабна сака си и се запъти към съблекалнята. Горчилката вътре в него се смеси с тръпчивия вкус на кръвта, стекла се в устата му от разбитата му горна устна. Сърцето му диво блъскаше в съкрушаващ ритъм. Съблече се бързо, влезе под душа и пусна студената вода върху себе си. Остана дълго, много дълго, докато кожата по гърба и рамената му изтръпна от студените струи. Докато пулсът му смени полуделия си ритъм и спря да напомня за себе си.
Излезе изпод душа и изтри тялото си от водата. През лицето му като сянка премина гримаса. Алени петна по бялата му кожа бележеха местата на ударите, които бе понесъл. Облече се и излезе от сградата, понесъл сака за дългата презрамка. Продължаваше да вали. Зави по алеята, погледна пред себе си и ловко отскочи встрани. Изключително красиво русокосо момиче на колело летеше насреща му. Стори и път, тя му се усмихна в отговор и той забързано продължи към паркинга.
Бедрото го болеше, тялото му тръпнеше от доскорошните удари. Без да обръща внимание на болката бързаше да избяга от чувството, което го бе обзело в залата. Бързаше да избяга от себе си.
Изкара колата от мястото за паркиране и за втори път през този ден подкара към къщи. След няколко пресечки спря, извади мобилния си телефон и потърси номера и. Дълго го гледа в тишина, нарушавана само от стържещият звук на чистачките. Бавно затвори телефона и го пусна на седалката до себе си. С мъркащ звук колата се отлепи от бордюра и го поведе към дома.
Пристигна, спря, мушна телефона в джоба си и излезе. Спря се за миг, после се обърна, пресегна се и извади от жабката кутия Камел. Захапа една цигара, щракна със запалката и поднесе огънчето към нея. Вдиша дълбоко цигарения дим и почти веднага почувства с наслада замайване в главата си. Дребните капчици дъжд погалиха с освежаваща длан лицето му. Изведнъж осъзна колко дяволски изморен беше всъщност.
Облегна се на купето и погали мокрия калник с ръка. Допирът го пренесе някъде назад във времето.
В мислите му нахлуха неканени спомените за копринената кожа и топлото и тяло. За горещите нощи, пълни с думи на прошка и обещания... Тръсна глава, заключи колата и тръгна към входа. Захвърли цигарата настрани. По тротоара към него, прегърнати под единствен шарен чадър, бавно се разхождаха момче и момиче. От гледката му се прииска да извика. Подтисна с мъка безумното желание и се втурна през дъжда към вратата. Искаше да изчезне, да бъде изличен ведно със спомена за себе си от съзнанието на всички, които го познаваха.
Влезна в асансьора, трескаво натисна бутона за четвъртия етаж и се обърна към стенното огледало в кабината. Взря се в уморените си, зачервени, опасани с тъмни кръгове очи. Обратно на очакванията му, вместо да се избави от спомена за нея, го привлече още по-силен от преди. Помисли с ирония, колко хубаво би било, ако можеше да плаче. Уви, очите му оставаха все така сухи и недосегаеми за сълзите. Погледна часовника по навик. Стрелките сочеха осем без десет вечерта.
Излезе и бавно се запъти по коридора към боядисаната в топли кафяви тонове врата на апартамента. Към мястото, където му оставаше да прекара нови дванадесет часа самота. Отключи и влезе. Хвърли сака върху шкафа за обувки, събу се и отвори вратата на всекидневната. Извади мобилния телефон от джоба си и небрежно го плъзна върху кръглата маса. Пристъпи и се отпусна тежко в кожения фотьойл. Креслото уютно обгърна изнуреното му тяло. Представи си лъчезарните и, искрящи от обич, очи и безмълвно прокле себе си за всичко, което беше загубил. Безвъзвратно. Замисли се за дългите като векове, безсънни часове на нощта, в които духът му щеше да броди загубен във вселената от самота. Бавно, стискайки зъби от болка, се изправи, запъти се към кухнята, отвори вратата и посегна към хладилника. Открехна го и извади леденостудена кутия Гролш. Отвори с тихо шракване капачката и жадно отпи пенливите глътки. Смръщи лице в гримаса от парливата болка в подутите си устни. Погледна през големия прозорец към притъмнялото от пролетен гняв небе. Свечеряваше се. Ведно с падането на нощта го заливаше безпросветна душевна тъмнина. Внезапно, без никакво предупреждение, от мобилния му телефон се разнесе до болка позната мелодия. Слухът му я улови и съзнанието му изумено я разпозна. Очите му невярващо се втренчиха към затворената врата на всекидневната. После със скок, без да го съзнава, се намери до вратата, мощно я изблъска и с две крачки стигна до кръглата маса. Трескаво грабна телефона, взря се безумно в името, изписано на екрана и задъхан, натисна бутона за отговор.
- Ало...?!
Вратата към кухнята, направлявана от компенсиращото устройство, меко се затвори зад него...