Нали смесения магазин се води на мое име, трябва да правя ревизия от време на време. Знам, че не ме лъжат хората, обаче не е зле да хвърлям по едно око. Седнал съм на края на единствената маса в ъгъла на магазина и прелиствам търговския тефтер.

     – Стоянке – обръщам се към продавачката, – ти знаеш ли кога е измислено двойното счетоводство? – Тя не знае със сигурност, но днес ми се иска да я измъча. Сина ми купи наскоро една книга за живота на Ленардо да Винчи. Чета я и се изумявам как счетоводството е направило толкова хора богати през ХV век. Там така пише – дъра-бъра, покрай бума в развитието на изкуството и приложните занаяти, огромна роля за ренесансовия успех на търговците е изиграло двойното счетоводство. Ти да видиш! Аз не вярвам в това, обаче ми звучи интересно.  – Двойното счетоводство! – повтарям. – Кога е измислено?

     Стоянка е хубава жена на около петдесет, обаче си държи винаги косите зле завързани отзад и затова не я харесвам. Плюс това никога не се гримира. Иначе си слага хубав лак на ноктите, изобщо личи ѝ,  че се поддържа, но все не успявам да ѝ простя това, което прави с косата си.

     – Не зная... може би не си спомням – отговаря плахо, досещайки се, че вероятно ще чета конско, а този въпрос е само увертюра.

     – И аз доскоро не знаех – съобщавам, за да я успокоя. – Трябва да е било някъде през петнайсети мек. И хората отведнъж са станали богати с това двойно счетоводство. Разбираш ли?

     – Не – сърдечно признава хубавата жена.

     – И аз не разбирам – споделям откровено. – Обаче как звучи, а? Суперско. Яко. – Тия думи ги научих от сина.

     Тя вдига рамене и се отдалечава. Очевидно на нея никак не ѝ звучи – нито суперско, нито яко. Не можах да я заговоря. Домързя ме да засичам касовите бележки със записите в тефтера. Аз повече на тефтера имам вяра. Касовият апарат да си го гледат данъчните. Мен ме интересува оборота.

     Положението не изглеждаше никак розово. Вересиите се увеличаваха, всичко уж беше под контрол, обаче този контрол не вършеше никаква работа.

     – Стоянке! – викам я пак. – Ела, моля те. – Посочвам ѝ стола до мене. – Не се притеснявай, няма да ти се карам. То няма и защо. Но кажи ми, моля те, какво става? Нищо не ми харесват нещата. А?

     – Ами то е ясно – повдига рамене, сяда на стола и бърше влажните си ръце в престилката. – Хората немат пари. Всеки взема на вересия. Когато получат я пенсия, я некой превод от чужбина им дойде, или пък случайно им дадат некой аванс в цеха – плащат хората, макар и със закъснение.

     – Е, хубаво де, Стоянке, ама има да събираме цели триста осемедесет и три лева и двайсет и две стотинки. Това е много пара! И миналия месец беше така.

     Харесва ми как снишава глава и погледът ѝ се забива в земята. Имам чувството, че с годините по-хубава става. Иде ми да я помилвам и после... обаче в същия момент забелязвам косата и охладнявам.

     – Ще взема да ги дам за събиране тия пари на някоя мутра – заканвам се. Усещам как жената потреперва. – И без друго кой знае дали ще си върна доброволно толкова много вересии!

     – Не го прави, шефе – моли ме Стоянка. – Хората не са виновни. Нали ти казвам, всеки ще се издължи. Познаваме се лично. Пък и... има предложение.

     Аз всичко знам. Магазинчето ми, кокетно, малко и и смесено, обслужва целия горен квартал на нашето село. В долния квартал имах конкуренция, стар тенекиен павилион за закуски и хляб, обаче там останаха да живеят само трима старци и павилионът затвори кепенци. Сега съм нещо като фараон на Горен и Долен Египет – цели 47 човека в селото, толкова са всичко на всичко, на мене разчитат. А ето че петима от тях системно не се издължават.

     – За тия петимата ли говориш? – питам любопитен. – И какво е предложението? Да ги дам на съд ли?

     Стоянка пак потреперва. Странно, познава ме, знае, че се шегувам. Аз не мога да понасям съдилища. Пък и какъв е смисълът? На босия цървулите ли ще взема?

     – Не, предложенинето е да ги включим към нашата каса.

     Виж ти, бях забравил за това. Имаме си взаимооспомагателна каса. Тя е стара, никой не помни кога точно е създадена, почти не функционира, но чат-пат си помагаме чрез нея. Опаричи ли се случайно някой, дава на касата по десетина-двайсет лева като вноски и ние общо после гласуваме да ги заемем тия пари на най-закъсалите. Помагаме си, демек.

     – Че точно тия петимата как ще си платят встъпителните вноски в касата? Те нямат кьорава стотинка! – Не знаех, че още има хора в селото, дето не членуват в касата. Добавих строго: – Ти знаеш какви са правилата – за членство се иска вноска. Няма как иначе.

     – Знам, знам. Аз ще дам вноската вместо тях – изчервява се Стоянка. – На заплата. Ако не възразяваш, шефе.

     Как дискретно ми напомни само, че е време за заплата! Знам аз, обаче исках първо ревизията да приключа, да се накарам като всеки началник, да изразя недоволството си, да я посгълча един вид, па едва след това да дам възнаграждението – от мен да мине, дето се вика, да се знае какъв хубав човек съм.

     Реших обаче повече да не се правя на хубав човек, защото нещо днес не ми се получаваше. Преброих парите на масата и ги подадох на продавачката. Съжалих я нещо и казах:

     – Аз ще платя вноските на тия петимата. Ти откъде... с тая мизерна заплата. Кажи им, че ще платя встъпителните им вноски, пък ти ще уредиш другото. Да вземат заем от касата. Предпочитам да имам от касата да получавам пари, не от хората, дето всеки ден ги срещам на улицата.

     Нямаше смисъл повече да се правя на добър. Имах интерес тия да си платят вересиите. А нямаше откъде, ако не станат членове на взаимоспомагателната каса. Това беше положението – двама от тях взимаха най-мижавата европейска пенсия, която може да си представите, и парите им едва стигаха за лекарства. А другите трима, те пък вече хептен бяха взели-дали. Едва кретаха, влачеха нозете, а всичките им пари отиваха при някакъв частен съдебен изпълнител, защото покривали дългове на внуците. Поръчители били. Нещо такова. Имало някаква част от пенсиите, дето им оставала, ама... не е за разправяне.

     Сторих тая добрина и нещата внезапно се влошиха.

     Скоро след това, в един топъл есенен ден в скромния ми смесен магазин нахлуха агенти от ДАНС. Дойдоха с някакви скъпи джипове без обозначение. След тях пристигнаха маскирани жандармеристи с черни униформи и каубойски кърпи на лицето като фереджета. Наскачаха от бронираната камионетка, в която ги возеха, и обградиха целия район. Чу се шум на хеликоптер.

     Аз бях наблизо, говорех си по това време с един приятел, тъкмо ми обясняваше, че скоро щял на курбан да ме кани, кокошка щял да коли, взех да се облизвам и да си представям и в същото пред погледа ми като от небето се излива някаква суматоха и прахоляк, тичащи фигури се мяркат и изчезват пред магазина, обграждат го, камуфлажните комбинезони и маските на парашутистите са страховити, а шмайзерите и ножовете лъщят под слънчето, всичко виждам, но не вярвам на очите си. Стоянка ми звъни на мобилния и плаче. Едва я чувам.

     Пристигам тичешком и питам:

     – Какво има бе, момчета? – Обаче ми хрумва: ако са момчета, защо носят фереджета? Дали не ги обидих?

Никой не ми отговаря. Взеха цялата бумащина от магазина, касовия апарат, тефтера и предупредиха Стоянка да не напуска селото.

     На мен ми казаха, че имам право на адвокат, задържан съм и всичко казано от мен можело да се използва. Че какво имам аз за казване? Пари за адвокат нямам. И реших да мълча, щом ще ми използват казваницата. Само слушах съобщенията по радиостанциите им, докато ме караха към града; след час ме разтовариха и направо ме натикаха в районното за разпит.

     И там мълчах. Но слушах:

     – Знаеш ли защо си тук? Не ми се прави на отворко, мангизлийо двуличен! – крещи ми в лицето и в звателна форма служителят на реда. – Да си чувал за пране на пари? Да знаеш случайно, че всяка фирма, към която има взаимоспомагателна каса, трябва да прилага задължителни мерки срещу изпирането на пари? Задължителни! А ти?

     Нищо такова не знаех. Може би щеше да е добре да го обясня, обаче тоя нямаше да ми повярва.

     – Предстои да направим пълна проверка на магазина ти, ще обърнем целия оборот с хастара навън и – както често се случва, ще изискаме още документи, ако са необходими. Ще изземем и счетоводната документация на взаимоспомагателната каса. Няма как да не изникне нещо. Във всеки случай ти специално, тиии – посочи ме с показалеца си,  –  ти вече си вътре с двата крака.

     Погледнах краката си. Но пак нищо не казах.

     – Ще те глобим, задето не се изготвил план за обучение на служителите за мерките срещу изпирането на пари. Срокът отдавна изтече. Направихме служебна проверка. Нарушил си закона. Имаме информирано и обосновано предположение, че това не е случайно. Няма как да е иначе. Работиш в отдалечено място, а си задължено лице по смисъла на закона. Цяла нелегална взаимоспомагателна каса си организирал...

     Тая каса я има откакто се помня. И не съм я организирал. Обаче си мълча.

     – ... и целта може да е само една – да преперете някой и друго милионче през оборота на магазина. Всичко ще лъсне. Но пък виждам, от друга страна, че не си ревнал да търсиш адвокати. Може би не си чак толкова лош, колкото ще покаже проверката. Ще проявя снизходителност: няма да те задържам 24 часа, въпреки че имам това право. Но глобата ще си платиш, ясно ли е? Иначе...

     Униформеният ми показа юмрука си. Моят беше по-голям.

     Когато се върнах в селото, направо в магазина отидох. Той беше запечатан с някакви специални ленти. Обадих се на Стоянка, трябваше да поговоря с някого.

     – Съжалявам, шефе – каза ми хубавата жена, – не ми плащаш чак толкова много, че да ме арестуват и да ми забранявават да излизам от селото, като да съм некоя гювендия. Чумава при това. Дочух нещо за пране на пари да говорят, а шефе? Аз се чудех за какво двойно счетоводство ми говориш напоследък така отвеяно, па то ето какво било. Не издържам вече. Напускам. Не ме търси повече.

     Докато ми казваше това, си представих как ли би изглеждала тази забележителна жена, ако разпуснеше косата си. И после си я представих как снове из къщи, пере пари, пардон, пере дрехите на мъжа си и ги глади, готви и наглежда стопанството и бостана. Това ще прави, какво друго. В селото няма работа, тоя цех, дето открай време е със затихващи функции, и него сигурно щяха да затворят и запечатат. Взаимоспомагателната каса и към него се числеше, цялото село беше взаимна каса, на това беше замязало. Замислих се. Щом е така, значи и в този цех перат пари, няма как да е иначе: перат, та пара се вдига. А не вярвам да имат план за обучение на служителите срещу изпирането на пари. Значи перат, без да са обучени за това, нямат инструктаж за безопасност и здравословни условия на труда. Кой знае каква белина използват. Така ги разбирам нещата.

     Дали ако докладвам тоя факт пред органите, ще се приеме за смекчаващо вината ми обстоятелство? Може пък да ми опростят глобата, а? Поне това, щото магазина изобщо не мисля да го отварям. Дори да го разпечатат ония с фереджетата. И на мене като на Стоянка не ми се занимава повече.