Днес посетих дядо. Не се бяхме виждали от няколко месеца, премести се. Денят беше топъл, слънцето напичаше и пареше по кожата. В тревата наоколо чувах как шават всякакви малки животинки, а по камъните спокойно се припичаха гущери. Личеше си, че е краят на април. За последно бях идвала тук септември, когато мъглата се спускаше, а хладния въздух ме караше да изтръпвам. Баба извади една цигара и я остави, за да я изпуши той. Сипахме кафе. Аз мълчах. Нямаше какво да кажа. Само гледах с празен поглед. Баба и майка си говореха нещо. Не бях свикнала той така да мълчи, преди винаги говореше по много. Като бях малка, спомням си, ми разказваше приказки, учеше ме на разбойнически песни, беше и бабата и вълкът от „Червената шапчица“, а сега срещу мен имаше само мълчание. Изпих си кафето. Поогледах наоколо, защото не можех да си намеря място. В гърлото ми растеше бучка, а сълзите напираха в очите ми. Погледнах избуялата наоколо трева, която скоро щеше да задмине плочата. Опитвах да не мисля за това, но всичко, което виждах беше неговата снимка върху сивото парче гранит. Разплаках се. След толкова време още нямах сили да го виждам така – само на снимка. Знаех къде е – 2 метра под мен, а мисълта, че е толкова близо, но и толкова далеч, ме убиваше. Баба му говореше, но на мен душа не ми даваше да говоря на сухата пръст. Запалихме свещи, взехме остатъците от цигарата, която беше догоряла, а на нейно място стояха филтърът и малко пепел. На тръгване казах „чао“. Днес посетих дядо. Не го бях виждала от няколко месеца.