Дядо Пенко отпи глътка от крушовата ракия, която му бе донесъл миналата година приятелят му Продан от съседното село и се замисли. Десетлитровата дамаджана с ракия бе пълна повече от половината, защото пиеше по капачка и то не всяка вечер. По принцип дядо Пенко рядко се замисляше, защото мисленето не бе като действието и го объркваше. Вкарваше го в едни съмнения и нерешителност, а това не му бе приятно. Цял живот бе пасал овцете, през най различни строеве и управления. Сега гледаше телевизора и се чудеше. Там някакъв глас му казваше, че през живота си човек бил срещал повече от осемдесет хиляди души! Това твърдение много го измъчваше. Седна да мисли. "Нашето село, през най добрите години не надминаваше петстотин души. Значи съм се срещнал с петстотин души. Добре, ходил съм и до няколко от околните села и там да е имало доле горе толкова и ще добавим и малко от мен, е стават пет хиляди! В градо съм ходил няколко пъти, да съм срещнал още две хиляди, въпреки, че е много, стават седем хиляди! Бреее лоша работа! Къде съм пропуснал другите шестдесет и кусур хиляди чиляка?! "
Отпи още глътка от ракийката и се загледа през старото изкривено от времето прозорче към двора. В това време една от овцете му Сийка изблея. Това значеше, че е жадна и че водата в коритото им е свършила. Всичките пет овчици и коча Кочо си имаха имена. Познаваше ги по гласа и дори по движенията им. Стана отиде наля кофа с вода и им напълни коритото. После се загледа в тях и си каза: "Бре сигурно тези като казват, че през живота си човек среща над осемдесет хиляди души, сигурно имат впредвид, души, като души на живи същества, а не само хора! Е в такъв случай може, даже и повече може да съм срещал. Колко Стада са минали през ръцете ми за осемдесет и осем години!"