“Аз отивам по пътя на целия свят.”    
                                                    Царе ІІІ 2:2                                                  

                                                     Глава първа
                                               ЕДИН ОБИКНОВЕН УИКЕНД

                                                         
    -  Добро утро!
    -  Добро утро, Марта!
    Марта е портиер на сградата, в която живея. Изключително симпатична жена, някъде над петдесетте, която проявява нескончаема загриженост и е доста склонна да се превъзнася в ролята си на пазител – като неин основен и свещен дълг. Готов съм да се обзаложа, че тя приема нещата точно така.
    - И да внимаваш, миличък! . . .
    Не чух останалото, но едно е сигурно – много щях да внимавам. Толкова, че да не взема да я разочаровам. Нейното “миличък”, с което тя удостоява всеки, така се е набило в главата ми, че когато и където да го чуя,  то в тоз час  извиква пред очите ми Мартиния сияен лик.
    Излязох на улицата, където от будката на ъгъла си купих вестник. В съботен ден като този, правя все едно и също – взимам си вестник или списание и поемам към парка. Правя всичко това машинално. Навярно защото познавам всеки метър, всяка крачка до там. Това е ритуал, от който не съм се отклонявал от години насам.
    След светофара тръгвам по колоездачната алея – сутрин винаги пуста – която ме отвежда до каменния мост – единственото място, от където можеш да влезеш в парка - остров, известен с факта, че необяснимо защо, но чайките го отбягват.
    Когато преминавам по него в мислите ми винаги възкръсва Ралф, моя ризеншнауцер. Първоначално това леко ме натъжаваше; продължава и сега. Усещането е като кафе без захар – първо горчи, но после ободрява, с което носи наслада.
    Имам Ралф от деня, в който станах гимназист, като подарък от майка ми, малко преди тя да изчезне безследно оставяйки ми голяма сума пари в наследство.
    Ризена почина от старост. Беше весело куче, голям досадник и както не веднъж го е доказвал тоя пес, дори по-умен от мен. Обичах го, а и все още го обичам – така и не си взех друго куче. Нямаше как – беше ми като роднина. А никога не си заменяме роднините с нови когато починат.
    С времето постепенно свикнах с този паралел, който съзнанието ми правеше между минало и действителност и така започнах да вярвам, че всяка събота, и неделя по време на разходките ми, Ралф ме чака в началото на моста, за да ме съпроводи до края му. Никога не продължи с мен навътре в парка. Никога. Дори не съм го подканял да го стори. В живота има неща, които предпочитам да останат непроменени. И това е едно от тях.
    Да се поразтъпчеш в компанията на призрак е добре прекарано време. Свеждам глава и го гледам докато вървим – понякога наистина го виждам. (Някои форми на тъга ми доставят невъобразимо удоволствие.)
     Седнах на пейката до голямата каменна беседка. Към десет и половина, от дясно, където е естрадата, ще започнат да  се разполагат музикантите от филхармоничния оркестър. Обичам тази част. Сега е осем и половина. Нямам любимо време от деня. Поглъщам всяка секунда. Храня се с изживявания.
    -  Здравей!
    -  Хей, здравей! Не те видях да идваш... от къде...
    -  Беше се замислил. За какво?
    -  Не знам... дори не си спомням.
    -  Или може би за момент си спрял да мислиш.
    - Най-вероятно. Изненадваш ме... виж, все още ми се струва невероятно, че идваш толкова рано тук.  Момичетата... не се разхождат сутрин в парка. Поне така си мисля. Не са ли поспалани? Или аз съм сбъркан?
    -  Ти винаги говориш много. Когато те гледам отстрани, изглеждаш толкова умислен и затворен… но само да ти се усмихне човек и си готов да говориш с него без край. Така че и ти ме изненадваш с много неща.
    -  Хората са пълни с изненади. Понякога си мисля, че в това е смисъла…
    -  Искаш ли кифлички?
    -  Да, благодаря! Знаеш ли за моето куче?
    -  Знам и то много.
    -  Странно! Само ти знаеш. Трябва да му разкажа за теб.
    Тя се разсмя. Това е най-хубавия смях, който съм чувал. Завладяващ е. Става ти хубаво и на теб. Соня е интригуващо момиче. Млада и прелестна. Още не знам защо някой от нас не притвори очи и не целуне другия. Чувствам се толкова освободен, когато съм с нея; а по всичко изглежда, че и на нея е приятно. Познавам я от два месеца, но я виждам само в съботите и неделите, когато се разхождам в парка. Делничните ми утрини са вечно забързани.
    -  Искаш ли да се поразходим?
    Съгласих се.
    -  Кога го четеш тоя вестник? – Тя посочи към ръката ми – държах го навит на цилиндър. – Винаги го носиш.
    Вдигнах рамена наместо обяснение… Много е красива. Въобразява си, че аз говоря много, но истината, е че само жестикулирам и гримаснича.
    -  Понякога ги чета. Защо?
    -  Значи ги четеш.
    -  Ами – пак вдигнах рамена – май не. Навик. Сутрин винаги си купувам вестник, после го захвърлям някъде и забравям за него. Хубаво е, че ми заговори за това… Навикът е нещо мъртво в теб... И в същото време… всъщност живее чрез теб.
    -  Значи е мъртво, но живее?!!!
    -  Така го усещам. – Рамената ми не спираха  да подкачат нагоре-надолу. – Как мислиш? Хрумвало ли ти е подобно нещо?
    -  Много неща ми хрумват, след като ги чуя от теб. – Тя се разсмя. Обожавам този неин смях.
    Стигнахме до кея – един от трите – които е по-добре да бъдат съборени за да не пострада някой. По тях винаги има разхождащи се, въпреки че пред всеки един е поставена предупредителна табела: ВНИМАНИЕ! ОПАСНО.
- Искаш ли да се поразходим по кея?
     Чудесно хрумване от нейна страна.
- Не! Предпочитам разходката ни да продължи дълго.
- Страх ли те е?
- Разбира се, че не. Как ти хрумна? Само че вероятността да паднем е очевидно голяма, а така разходката ни ще приключва. А аз, точно това не искам.
     -   Хитро. Намирам повечето от отговорите ти за доста хитри. Не ти ли омръзна от моите въпроси?
- Защо, на теб омръзна ли ти?
- Никога. - Обичам смеха й.
     Последва малка пауза. Погледнах я.
      - Като заключени сме в тоя парк. . . Извън него, сякаш не съществуваме. Е аз съм си истински, но не съм сигурен за теб. - Тя ме гледаше заинтригувана, за това го казах: - Сигурно ще се разтвориш във въздухът, когато излезеш от парка. Честно, не ми е трудно да си го представя.
     Разбира се, че тя се усмихна. Но аз говорех сериозно, само че не бях сигурен дали тя го долавя в думите, по тона ми.                     
     -   И аз така си мисля за теб - каза тя.     
     Отговорът и бе наистина мил, но на мен ми се стори и някак си тайнствен. И все пак. . . Хубаво! Като си помисля,  това наистина е много хубаво. . .
     Вече е десет и половина, защото дочувам музикантите. Настройват инструментите си. Обикновено се изнасям от парка по това време. Кога ли ще дойда тук специално за някой от концертите им? Всяка събота и неделя слушам обедните концерти по телевизията и пия кафе. Съботно-неделното ми кафе. Сутрин  ставам, взимам душ, закусвам, разходка и чак след това пия кафе пред телевизора . Харесвам уикендите. Преди често пътувах извън града с колата си. Обичам да шофирам. Наслаждавам се на скоростта. Карам черен СААБ.
     Оставих Соня на алеята до кея. Тя сякаш живее тук. Веднъж и го казах и в отговор получих една свенлива усмивка. Повече не съм я питал.
     Излязох на булеварда. Мислите ми се блъскат пусто в главата, искат да я пробият, да излязат навън, да изхвръкнат. Изчаках два пъти червеното на пешеходния светофар, без каквато и да е видима реакция, че желая да пресека. Когато го сторих, човекът зад количката за хотдог ме гледаше втрещено. Погледнах го и се усмихнах. Намигна ми. Какво ли си е помислил? Няма значение. Добър човек. Продава хотдог. Колко смешно - май не си подреждам добре мислите. . .
- Как мина разходката, миличък? - Бях влязъл в блока. Марта знае всичко. Никога не разпитва, но е в течение.
- Чудесно време. . . - Отговорих без да мисля. - Обичам този парк.
- Всички го обичаме.
     Кога ли ходи тя там? По цял ден затворена в портиерната. Марта е призрак. Може би и аз съм.
     Живея на петият етаж. В просторен четиристаен апартамент с две бани и огромен балкон с изглед към парка и морето. Булевардът е прилично шумен, дори по-скоро тих.
     Заредих диск в уредбата и влязох в тоалетната с вестника. Захвърлих го на купчината от съботно-неделна преса натрупана там. Върнах се в хола. Чудя се, какво се случи на светофара. Никакъв спомен. Out of memory. Паднала ми е батерията. Пълен блокаж. Без чувства, без желания. Сякаш съм искал да се освободя. . . от себе си. Изоставяйки се да потърся друго място. Соня? Дали наистина тя е причината. Къде е тя? Сякаш се натъжавам без нея. Търся ли я? . . .
     Излязъл съм на балкона вперил взор в парка. Ето къде са ме отвели мислите ми.
     Нещо ставаше с мен. Чувствах се разлюлян, като в балон, люшкащ се над изгубен свят, а на мен - млад изследовател-авантюрист - току-що е открил ново вълшебно кътче, ми се виеше свят. Хванах се за парапета. Поех дълбоко въздух - въздух от парка. Подейства като истински антипод. Време е да вляза вътре.
     Отидох в кухнята.
     Включвам котлона. Ще си направя кафе, после ще погледам телевизия. Любимите ми концерти. . . И силно кафе. Ето, вече се чувствам  по-добре.
- Соня. Звучи красиво.
     Говоря си на глас. Кафето е готово. Налях си, включих телевизора и седнах на канапето. Дванадесет без десет. Десет минути до началото на концерта.
     Звънецът в антрето ме изненада. Отидох до входната врата - не поглеждам през шпионката, защото Марта винаги се обажда по домофона, когато ме търсят - и отворих. Пред апартамента ми - ухилена до уши - стои Соня. Сияе. Не казва нищо, само се смее. Засмях се и аз.
     - Заповядай! - Тя прекрачи прага, прекоси антрето до края, където ефектно се завъртя с лице към мен.
- Не си много изненадан.
     -   Напротив. Нямам думи. Но не знам с кой от всички въпроси, които ми идват на ум да започна. Ти кой ще ми предложиш? 
- Ами, например: Какво прави след като си тръгнах?
- И какво прави след като си тръгнах?
- Не казвам.
- Тогава да опитам с някой друг? . . .  Може би. . .
- Опитай!
- Как ме намери? Тук не се влиза лесно.
     - Повървях след теб до края на парка. Видях те как пресече на светофара, усмихна се на продавача на хотдог и после влезе в тази сграда. Винаги ли изчакваш два пъти червеното на светофара?
     Как хубаво се усмихна.  В същност, откакто отворих вратата и я видях да стои там в коридора пред апартамента, тази усмивка е непрестанно пред очите ми. Леко залитнах напред.
     - А после ме последва и в сградата, така ли? Портиерката не беше ли там? . . . Марта! . . . по дяволите, трябваше да се сетя. Тя...
- Тя определено те харесва. Сега може ли да седна?
     Бяхме влезли в хола. Поканих я на канапето и тя побърза да се настани удобно.
- Нещо за пиене?
    Тя погледна чашата ми с кафе върху масичката.
- По това време си пия кафето. Съботното кафе. Искаш ли?
- Предпочитам ментовка с лед. Имаш ли?
     Не отговорих, а направо се запътих към шкафа с напитки. Ментовка с лед - думите и продължават да звучат в главата ми - ето го и ледът. Пъхнах ръка в малкия вграден  ледогенератор и изсипах няколко кубчета лед в чашата. Тогава се обърнах  към стаята. Соня беше станала от канапето и я разглеждаше. Останах на място за да я наблюдавам. Тя любопитно се взря в двата постера на едната стена. Не дълго. Отдели им точно толкова внимание, колкото заслужаваха. Застана пред всяка от четирите стени последователно. Не бързаше.
     Краката ми изтръпнаха.    
     - Да Ви помогна с нещо, госпожице? - Шегите все още ми идват лесно.
     Тя се обърна. Наведе леко глава настрани, сякаш това ще и помогне да ме види по-добре и въздъхна отегчено.      
     - Няма ли да налееш нещо и за себе си?
     - Рано ми е. А кафето ми май вече изстина. - Поднесох и чашата - Ментовка с лед.
     Соня се приближи и я пое.
     - Благодаря! - Продължи шегата  тя.
     - Бъдете мой гост! - И двамата се разсмяхме силно и  гърлено. Много силно и гърлено. 
 Затворих вратата на апартамента след нея. Тя си тръгна, а аз си стоя тук в антрето. Още е пред очите ми. Сега вече е време за питие. "Един бърбън, ако обичате!" Отидох до барчето и си налях. Без лед. "Заповядайте! Вашият бърбън." Отпих. "Мерси!" Стопля ме. Колко часа минаха? Три и тридесет и пет. Три часа и половина. Много ли са, малко ли са? Не мога да преценя.  Аз и Соня извън парка.  В моя апартамент.  Чашата ми беше празна, затова отидох до бара и си сипах още едно. Отидох до уредбата и си пуснах Чайкойвски. Върнах се назад във времето. Три часа и половина по-рано. Само, че с уиски в ръка вместо кафе. Concerto for piano and orchestra №1 . Станах и се запътих към терасата. Поех дълбоко въздух. Изгълтах на екс останалото уиски. Чудесно. Ще се поразходя с колата. Така ще се отпусна. Направих си още едно кафе, този път много силно и голямо. Подейства ми перфектно.

      Черният автомобил намали скоростта по главното шосе, мина в дясно и влезе в малка отбивка - тясно и виещо се  макадамово трасе с висок естествен плет отстрани. След двайсетина километра то го изведе до стара двуетажна хижа на брега на малко езеро. Гумите на автомобила изхвърлиха ситни камъчета във всички посоки, когато той описа кръг на площадка пред хижата и рязко закова спирачки. Двигателят замлъкна. Вратата на шофьора се отвори и млад мъж с червен пуловер и черни панталони излезе от вътре и спокойно огледа мястото, бавно завъртайки се в кръг. С леко движение бутна вратата на колата и влезе в хижата. Изминаха пет минути, когато от задната й страна, тази която е към езерото, се дочу тропот последван от плясък и ритмичен шум от греблата на лодка. Те плавно заглъхнаха, отнесени навътре в езерото, позволявайки на тишината отново да  възцари.
    Мястото бе пусто и рядко посещавано.  Красотата му забравена.  Хижата беше построена в тесен скален процеп. От задната и страна имаше голяма тераса с малък кей към езеро с издължена форма. Във водите му се отразяваха високите скали надвиснали отвсякъде над него. Хижата беше единственото място за достъп към езерото.
    Тесният път водещ до хижата се виеше като змия в гъстата гора. Първите няколко километра той преминаваше през хълмисти поляни преди да се скрие в гората. В страни от него - малко преди да свърши на пиацата пред хижата - навътре в гората се спотайваха две стари бунгала и беседка с каменно огнище. Мракът бе единствения господар тук. Дори денем светлината трудно проникваше през гъстите корони на дърветата. За това там, с височина, колкото човешки ръст, в две редици - подобно на древна колонада - стърчаха строго подредени стари гнезда за факли.  Това предаваше на цялото място онази окултна атмосфера, така добре пресъздадена от киноиндустрията - сцени, в които под прикритието на черната качулка, тайнствен сатанински жрец пие кръвта на бездиханна девственица, чийто бял - досущ като лунен - цвят на кожата, непреодолимо те зове да забиеш нокти и зъби в нея.
    Иззад хижата отново се разнесе плясък на гребла и в обратният ред - тропота, този път по-тромав, последван от по-леки стъпки. Някой влезе в хижата и отново настана тишина. Минаха пет минути и младият мъж излезе през предния вход и се качи в черната кола. Запали двигателя, потегли рязко отново разхвърляйки дребните остри камъчета във всички посоки, за да се скрие по пътя в гората.
    От идването му бе изтекъл час и половина.                 

                                                   ІІ
                                                                   
     Бях се успал. За първи път ми се случва. Е може би за първи път от години, и то от много години. Днес е неделя и в това, че се успах няма нищо фатално. И все пак изпуснах си разходката в парка. Изпускам си редовната среща със Соня. Тя е била там и се е чудила къде съм. А аз си бях в леглото и съм си спял сладко сладко. Просто е кофти, че това се случва точно днес - в денят, само ден, след деня, в който тя дойде в апартамента ми. Беше ме открила, проследила, или по какъвто и начин да го е направила - все едно ми е. До тук всичко се обърка достатъчно. Така е добре. Какво друго мога да кажа? Единственото известно ми място, на което мога да я срещна е парка, а повече от сигурно е, че тя не е там сега. За това пък Соня знае къде може да съм в неделя сутрин, когато не съм в парка. В апартамента си, естествено.  
     За това отивам в кухнята и зареждам кафеварката с двойна доза. Капките вода по нея изсъскват при допира и с вече загрелия котлон. Проверявам и барчето за ментовка, както и генератора за лед. Повече от естествено е, че е пълен, защото не е изключен и нищо чудно - никога не съм го правил. Все пак се суетя. 
     Така измина един час. Чашата ми за кафе е празна. Наближава времето за обедния концерт по  Канал 4. Ще стана да си  налея един скоч. Но ето, че застанал прав пред барчето, не мога да се реша дали пък - мисля си, защо не - да не си налея ментовка. Скочът  надделя. Все пак съм мъжко момче. Никога не съм се напивал по това време на деня. Пиян да гледам телевизия по обяд. Пресуших чашата на няколко глътки, станах и си налях още скоч. Отидох до кухнята, взех съд за лед и след като го напълних до горе се върнах с всичко това пред телевизора. Поставих бутилката на една ръка разстояние и се излегнах. Концертът започваше. Музикантите приключваха с настройката на инструментите си, докато затихващата зала издаваше нарастващото, трепетно очакване на публиката. Какъв копнеж се бе стаил в сърцата на тези хора. Всички чакахме диригента. Изведнъж музикантите преустановиха тихата си какофония и публиката малко стъписана от изненадата, бързо притихна. Тишина. Една минута, в която само кубчетата лед в чашата ми и леките стъпки на диригента - някъде там зад кулисите - я нарушаваха. Залата - публиката и музикантите - нямаше как да ги чуе. Това беше нашата малка тайна, моя и на диригента, само между нас двамата. Той мина през отдръпнатата му от нечия скрита ръка завеса и залата бурно го аплодира. Изправих се и заръкоплясках. Жестоко се забавлявах. Отпих и напълних чашата си.
     По даденият знак, музиката нахлу в нашия свят и завладя умовете ни. Пресели се в телата ни. Нежно докосна сърцата ни. . .
     Алкохолът нахлул в главата ми, завърташе и без това обърканите ми мисли, като във водовъртежа образуван от потъващ кораб. Спасителните пояси бяха малко, но напълно достатъчни за изгубените ми спомени от последния ден. Спасителните лодки чезнеха на хоризонта отнасяйки най-страхливите - моите притеснения за бъдещето. Сладко крушение под съпровода на съдбовно тежките звуци на оркестъра. Бях като на кино, с тази разлика, че филмът се прожектираше в главата ми - пулсираща унесена от мазохистична болка, изгубена, там някъде в тъмната зала.
     Черният ми СААБ летеше по магистралата понесъл ме на крилете на скоростта. Единствено тя притежава сила, която ме пречиства и зарежда едновременно. Сила, която като ураган помита всичко, за да го построя на ново. Която като океанският прилив нощем, мие бреговете ми от мъртвите медузи на деня.
     Проследих посоката на стрелката и отклоних СААБ-а към главен път Е63, както пишеше на табелата отстрани. Първокласно шосе водещо към хълмистите поляни околовръст, което предполагаше повече завои и повече удоволствие. Зеленото на полята ме обгърна отвсякъде и аз жадно поглъщах с очи сивият асфалт, систематично накланяйки глава, следващ  посоката на завоите. Кафетата и уискито, които бях изпил преди да изляза, ми идваха доста добре. Голямата доза кофеин, след два-три скоча силно ободряваше.  Следвайки  реда на мислите си, паралелно на владеещите ме усещания, почти не забелязах махащото край пътя момиче. Натиснах педала на спирачките.

     Разказа ми, че е тръгнала на сватбата на най-добрата си приятелка, която решила да се омъжи на най-затънтеното място на света. Така ми каза - най-затънтеното място на света. Аз също знам къде е то, но си замълчах.  Била си помислила, че няма да успее да пристигне навреме за церемонията, но  вече била спокойна. И сега уверена в навременното си пристигане - достатъчно късно, в последния миг - смееше се тя - че да ги притесня достатъчно... да изтръпнат... и после радост, смях - и тя ми го демонстрира, така че за момент се озовах на ъгъла срещу църквата в някакво затънтено село и ги видях - всички, там. Преместих очи от пътя към нея и  разбрах, че и тя ги вижда.
     Решила да тръгне на стоп - въпреки протестите на останалите - защото това бил единственият начин да стигне до най-затънтеното място на света. Опитвах се да гледам към нея, като следя и пътя, защото още първият път, когато я погледнах,  разбрах, че така ще виждам всичко, което ми  разказва - както тя го вижда... някъде там... А аз върху лицето й. 
     Дръпнах леко крак от газта.  Завоите се занизаха един след друг. На първата по-права отсечка от пътя рязко намалих и спрях в края на платното за насрещно движение. Отворих вратата и се изправих до СААБ-а, загледан в зелената поляна под краката ми.  Поех дълбоко въздух с цели гърди. Обърнах се и наведен погледнах в колата. Момичето ме гледаше озадачено; като че ли самата тя не знаеше дали е уплашена. За това й се усмихнах - за да я успокоя. Не исках да я плаша.
     Винаги предпочитала да пътува на стоп. Дори сама - не я бъркало - даже, продължаваше тя, може би  предпочитала. Заради страхът - така ми каза - заради притаеният в сърцето й страх. Усетих, че не е сигурна за мястото, но въпреки това, каза точно така - в сърцето.
     Отново потеглих. След това помълчахме малко. Тогава я погледнах.
     -   Не се плаши - казах - не исках да те плаша. Просто щях да откача, след като започнах да виждам всичко, което ти ми описваше. . . църквата. . . края на света. . . всичко. . . Щях да откача и спрях. . . - Разсмях се, преди да довърша мисълта си. - За да не откача в движение.
     Гледаше ме, в опит да задържи смехът на устните си. Не за дълго.
     -   Няма нищо - каза през смях - не се уплаших. . . - Замълча усмихната и с широко отворени, ясни очи. - Не, излъгах те. Изплаших се. Нали това търся.

                                                       
                                               Глава втора
                                       ДЯВОЛСКОТО ОКО

                                                        І

     На бързо минах покрай Марта, подхвърляйки едно "Добро утро" и  излетях на улицата. Хванах първото такси. За втори път се успивам, но за разлика от вчера, днес е понеделник и закъснявам за работа. Нищо фатално, но съм затрупан с работа и няма кой да я свърши освен мен.
     -   Добро утро! Как сте?
     Колективен отговор "Супер" ме догони в остъкления с матирано стъкло кабинет.
     На вратата се почука и подалата се глава на Ариел пита, може ли да влезе и преди да отговоря влиза цялата Ариел.
     -   Корицата е готова. - Постави проекта на бюрото пред мен. - Малко изоставаме.
     -   Това е добре. Значи не закъсняваме. Думата е закъсняваме. Запомни я...  Какво ново?
     -   Цяла една седмица.
     Погледнах я повтаряйки със същата интонация: "Цяла една седмица".
     -   Какво се хилиш? Изчезвай!
     Излетя от кабинета все така усмихната. Цяло щастие е, че Ариел е връзката ми с всички онези хора зад стъклената преграда - моите специалисти: редактори, дизайнери, репортери и фотографи. Каквито и да са отношенията ми с тях, а в някои етапи работата ни, често се е случвало (волю-неволю) бясно да крещя в лицата им груби и гадни думи, обиди, които те - напълно в реда на нещата - ми връщаха в гръб. Но Ариел е нещо друго. Като мой асистент, тя всеотдайно посредничи по между ни с богатия си арсенал от трикове, фокуси и най-вече изобилие от шеговито настроение. Понякога (и то не рядко) си мисля, че тя е Атлас на нашето списание - основано от мен преди три години и изготвяно от нашия, май ще е най-точно да го нарека ентусиазиран младежки екип.
     Почукването на вратата отново пусна главата на Ариел, за да ми извести, че ме търсят.
     -   Имаш посетител.
     -   В понеделник сутрин. . . да не е съдия изпълнител?
     -   Млада  госпожица на име Деница Демонова. - Каза го вече цялата Ариел. Усмивката и растеше. - Добър уикенд е било. . . - отвори вратата хилейки се и кокетно добави - май предстои продължение.
     Гледах шоуто на Ариел и името Деница витаеше в съзнанието ми. Милата ми помощничка намигна и отстъпи давайки път.
     -   Заповядай те!

      Не вярвах на очите си. Жената, която току-що бе влязла в кабинета ми, младата госпожица, както я определи Ариел, беше. . . се казва. . . казва Соня. Бавно се изправих из зад бюрото, стъписан, но не толкова, че да не дам знак на Ариел да се омита.
     -   Какво правиш тук? - Казах аз, когато останахме сами. - Следиш ли ме. . . Деница!?
     Момичето не трепваше. Спокойно ме гледаше в очите, очевидно изчаквайки да се успокоя.
     -   Познава ме ли се? - Попита тя на свой ред и така не ми даде никакъв шанс да дойда на себе си. - Мисля, че се припознавате.
     Само това ти липсва - нашепна вътрешният ми глас.
     -   Как казахте, че се казвате? - Попитах, демонстрирайки първи признаци на овладяване.
     -   Може би наистина е време да се представя. Госпожица Демонова. Приятно ми е -  и тя протегна ръка (бях виждал вече тази ръка) - Деница Демонова.
     Ловко заобиколих бюрото и приех подадената ми ръка.
     -   Приятно ми е! Зоран Ангелов, собственик на "По суша и море" - списание за приключения и научна география. - Кокетничех, разбира се. - И негов главен редактор. С какво мога да помогна? - Издърпах стол и я поканих да седне.

     Ариел поднесе капучино с някакви бисквити.
     Момичето се интересуваше от една наша публикация за планинско езеро наречено Дяволското око. Всъщност това беше мой материал, който излезе преди близо две години, ако не ме лъже паметта. Мястото не се посещаваше отдавна, заради някакъв трагичен инцидент в миналото. Имаше една стара едноетажна хижа на брега на езерото; въпреки че за бряг и дума не може да става, защото самото то се бе образувало в дълбокия кратер на отдавна изгаснал вулкан, който отвън не бе толкова висок; и все пак, само един процеп в скалите беше единствения заход към него, който не изисква по-сериозна алпийска екипировка. И точно там, в просеката бе кацнала хижата.
     В радиус от петдесет километра нямаше населено място. За трагедията, която се бе разиграла там, разбрах от стар вестник, който намерих в самата хижа. Сега се сещам, че не беше точно така;  подробностите ми се губеха, но в напредващия разговор с г-ца Демонова, някои мои спомени изплуваха и постепенно картинката се възстановяваше в главата ми. Пренощувах там два дена и мога категорично да заявя, че мястото е повече от зловещо. Намерих вестника в едно от двете бунгала скрити в тъмната гора, разположена навсякъде около кратера.  Не пишеше много и най-интересното, е че не мога да се сетя нищо. Някаква мрачна история, която. . . по-скоро напомняше на легенда, като някакво древно поверие. Пълна измислица.
      Посетих езерото, защото не се намираха много кратери с естествен воден басейн и такава големина по нашите земи. Но в проучването си не стигнах до произхода и възрастта на вулкана. А защо, също не мога да си спомня. Мястото беше прекрасно за почивка, стига да не си страхлив, а аз не съм.
     -   Значи сте чели материала ми?   -   Казах аз, загледан в дъното на празната чаша. Още не бях на ясно, от какво беше продиктуван интересът й, но смятах да разбера съвсем скоро. И се надявах, че именно г-ца Демонова ще ме осветли.
     -   Да - каза тя - попаднах на него преди време. Интересен е. До колкото разбирам сте прекарали няколко дена в околността. -  Не сваляше очи от мен.  Това ни най-малко не ме притесняваше, и все пак упорито се правех на разсеян и скоро щях да пробия дупка в дъното на чашата. Опитвах се да разбера каква игра играе момичето срещу мен. Очаквах по един или друг начин да се включа и аз.
     -   Да - отговорих - хубаво местенце за отдих. Гората е необятна, а в сърцето си е притаила това красиво езеро. - Погледнах я. - Любител ли сте на алпинизма? Някои турове в скалите са доста добри. Имам пред вид, че са с доста висок коефициент на трудност. Започват направо от водата.
     Ариел почука, вмъкна се и остави още материали на бюрото ми.
     -   Би ли донесла някакъв сок, ако обичаш! - Хванах я точно на вратата. Смигна ми.
     -   Желаете ли скоч, може би бренди? Някаква напитка?
     -   Не, благодаря! Ще приема от сока. - Ариел току-що го поднесе. И излезе. Колкото и да не и се искаше. Момичето продължи. - Между впрочем, на прав път сте. Само, че в същност става въпрос за спелеология. 
     Гледах в нея, откакто Ариел изнесе чашата с пробитото дъно. Красива е, а ето, че се оказва и авантюрист. В което не съм се съмнявал. Присъствието и в моя офис, разговора, който водехме, все трябваше да ни отведат на някъде. И посоката малко по малко започна да се очертава. Тя продължи:
     -   Но най-интересното, е че в статията си, никъде не споменавате за подводните пещери - направи малка пауза. - В началото много се учудих, и тогава се досетих, че не знаете за тях.
     Този път спря, за да отпие от сока. Постави чашата и с поглед ми даде знак, че се кани да продължи. Очите ми незабележимо шареха по лицето й.
     -   Но в това няма нищо лошо - ми каза тя - защото не са много хората, които знаят за тях.
     -   А Вие, откъде знаете? - Това не беше точно прекъсване. Начина, по който говореше, ритмично и премерено, даваше възможност, винаги да вметнеш нещо без да я прекъснеш. Тя го съзнаваше (като повечето неща, както изглежда). Надявах се да имам поне един коз; и той да не ми е оставен от нея.
     (Соня стоеше пред мен, представяйки се като г-ца Деница Демонова. Същия глас, същите движения и мимики. Кое е това момиче пред мен? Коя е била и коя ще бъде?)

     Оказа се, че госпожицата работи за някакъв стар картограф,  чието име сега, а и въобще, нямало значение,  както тя самата се изрази. Дъртото копеле, толкова я експлоатирало, че често не й оставали почивни дни. За разлика от нея, старчето не пропускало. И в един такъв ден, когато той вече втори ден не бил стъпвал в ателието, куриерът донесъл пратка, дълга и тънка цилиндрична кутия - очевидно някаква карта. И понеже, била упълномощена да води работата в отсъствието на своя шеф, тя отворила кутията. Това което извадила то там, било не една, а пакет от карти. И то не какви да е, а мечтата на всеки спелеолог, още повече професионален, защото, каза ми тя, хобито един ден се превръща в професия; винаги.
     Изключително подробни карти на пещерите в кратера Дяволското око. Да, да, именно това било. И най-вече подводните, които били малко изследвани. Проникването в тях било изключително сложно. Разбира се, били правени експедиции, но не всичко било картографирано. Да не говорим - беше доста разпалена - всеобщо известно било, че са не точни. А тези били като бижу - изключително професионална изработка, защото (ако ми позволите да изтъкна), тя наистина била голям експерт в занаята, (няма да го скрия) не и без помощта на старчето, което по всеобщо мнение бил най-големият жив специалист. Смятало се, не без основание, че никой не е прониквал до края дори на един тесняк, та камоли на целия комплекс. И ето, че сега тя държала в ръцете си картата,  на която били посочени и най-малките подробности относно денивелации, сифони и т.н.
     След първоначалната екзалтация, тя започнала да действа. Проверила пратката за подател, но такъв нямало. Нямало и пощенско клеймо. Кой тогава - започнала разсъжденията си тя - е бил куриерът, и кой я е изпратил? Пълна загадка, което значело, че не може да бъде доказано съществуването й. Не и в нейните ръце. Но все пак била донесена лично и момчето можело да потвърди, че я е доставил на адреса. Но, ако този някой, който я е изпратил, е искал. . . Посоката на мислите й, я водели само в една посока и това в крайна сметка, я накарало да действа именно по този начин - тя трябвало да си присвои картите. За нея били от огромно значение. Това щяло да я о възмезди - по най-добрият начин - за неблагодарното отношение на противното старче - нейният шеф.
     На това място я прекъснах.
     -   И преди колко време се е случило всичко това?
     -   Преди... около две седмици. През първата, ситуацията беше много конфузна. Имах постоянното усещане, че съм наблюдавана; не само от шефа, а и от. . . нечие друго присъствие. . . - Тя се огледа тревожно из офиса. Невъзможно, помислих си. Напушваше ме на смях. Това видно я смути.
     -   И защо идвате тук? - Внезапно в мен надделя нескрито раздразнение и тази смяна в настроенията ми, я сепна в смехотворната й тревога. - Защо идвате тук - повторих аз - и ми разигравате тоя цирк? В същност - рязко минах към деловия тон - е най-добре още сега да внесете яснота относно посещението си. С какво можем да ви бъдем полезни? И аз и списанието?
     Нямаше и помен от тревогата й. Седеше на стола срещу мен и хладно ме гледаше в очите. Смело момиче.
     -   Щях да стигна и до този момент - каза тя с равен глас - но мислех, всичко по реда си. - Отново пусна една от кратките си паузи, след което продължи. - Е, изглежда, че дойде ред и за това. Вие, чрез списанието си организирате експедиции от всякакво естество. До колкото знам приключенията са приоритета във вашата работа, като не подминавате и научната страна на нещата, което, вярвам знаете се цени високо. Вие вече имате признанието на някои научни кръгове. Е, уверявам ви, че ще има и не малко работа от такова естество и  вие разбира се, ще имате свободен и пълен достъп до цялата информацията, с която и аз разполагам.   
     -   И тава, което искате е да публикувам, че притежавам тези карти и да организирам експедиция до Дяволското око? Правилно ли съм Ви разбрал? - Нещо все пак, не ми беше ясно. - Искате да легализирам съществуването на картите, но поне за сега, не ми казвате откъде ги имам аз. - Една усмивка пробяга по устните й - Е, ще ми кажете ли? Целият съм в слух, както се казва.
     Пуснах и аз една усмивка за разведряване на обстановката. Но съдейки по изражението на г-ца Демонова, нямаше нужда от излишни усилия. Тя сияеше все едно, че досега съм разказвал вицове.
     Това момиче, този демон, съдейки по името й, владее положението. Е, това е - помислих си аз - не ми остава друга възможност освен да я последвам. Все пак тези приключения носят пари за списанието. Читателите ни обичат и четат именно заради тях. Участват и дават идеи - електронният  ни отдел е затрупан с работа. Тези карти са добра възможност. Щом са такава рядкост, значи ще има и сензация, а това е добре от всяка гледна точка. Все ще измисля нещо официално.
     -   Ами - по всичко изглеждаше, че тя все пак ще ми помогне - можете да кажете, че сте ги получили по пощата.
     -   От анонимен подател, разбира се, как не се сетих. - Иронията ми не я впечатли. Гледаше ме право в очите. Ще се изцъкля от този поглед, мили Боже!
     -   Напротив - опроверга ме тя развеселена - точно Вие се сетихте. Умно, много умно. - Соня-Деница наистина се забавляваше. -   Мисля, че с вас се работи с лекота. Всички тези весели хора в офиса ви. Личи си, че тук работят професионалисти, че работата за вас не е просто работа, а нещо което обичате. За мен това е важно. . .
     -   Благодаря за добрите думи и чудесната атестация - прекъсването ми не беше грубо - но ние все още не работим заедно. Смятате ли, че е възможно. . . - Умишлено се запънах, нямаше смущение, направих се на леко разсеян и продължих в добрия тон с невинна усмивка. - Все пак, дали е възможно да погледна тези карти.
     Лукавството беше изписано на лицето ми и аз не го криех, напротив, оставих го лъчезарно да озарява офиса. Тя отвърна, видимо развеселена.                                                                                                                             
     -    С Вас наистина се работи добре. Не нося картите със себе си, по обясними причини. . . - Тя направи пауза, колкото да даде възможност на Ариел да влезе и продължи уверено. - Бих могла да Ви я покажа довечера, ако приемете поканата ми да вечеряме заедно.
     Ариел ми смигна, доволна, че е уловила момента. Остави материалите, които носеше и се измъкна. Този път без да се повъртва излишно. Наистина беше уловила точният момент.

                                                       II

     След работа прескочих до Института по география - точно срещу офиса на списанието, така че само прекосих улицата. Бях се поозорил, докато намеря помещението, в което го разположих - тук, в университетското градче. Академичната атмосфера не е за подценяване, а и на място се създават по-добри контакти. И присъствието ни тук, и многобройната ни аудитория - независимо дали заради науката или фантазията - отдавна не се смятаха за случайни. В списанието има рубрика за външни материали и интересът за публикации в нея от страна на академичните среди не е малък. А това вдигна летвата и на вътрешната продукция; и какво по-добро от това. Самият аз държах на това високо ниво и натам бях насочил усилията на целият екип. И ето кое. . . може би. . . бе довело г-ца Демонова в редакцията ни.
     В картографският отдел на института нямаше почти нищо за Дяволското око. Тръгнах си от там с изключително оскъдна информация - тектонично досие на кратера и района.
     Е, значи тепърва ни предстои да го проучим в дълбочина - колко на място съм започнал да се изразявам. . . Точно в този момент едно "здравей" прекъсна мислите ми. Останах на място, защото познавах този глас.                                                                                                               
     -   Винаги умислен. . . Много си сладък!
     Поех възможно най-голямото количество въздух - що за реакция е това - дробовете ми щяха да се пръснат. Мозъкът ми се пренасити с кислород. . . От окото ми капна сълза , илюстрирайки моето усилие. . .
     -   Сссоооняяя - казах още с издишване. Преглътнах си сливиците и ме заболя. - Какво правиш тук?
     -   Работя. - Състоянието ми, изненадата, моята уплахата - кой знае още какво, можеше да прочете на лицето ми - искрено я забавляваха. И все пак показа загриженост, когато каза: - Изпита истинска болка от срещата с мен.
     Избухна в искрен,  неприкрит смях. На мен не ми пукаше; все още търсех стария си начин на дишане и почти. . . да, почти. . . Да, открих го!
    Сега и аз се усмихнах.
    -   Специализираш ли се в начини, как да ме изненадаш? - Бях сериозен. - И от кога работиш тук?
    Като малката стъклена кутийка - която трябва да разклащаш, докато нагласиш едни топченца по местата им на дъното - въртях главата си. . . Мислите ми. . . някак трябваше да ги наместя. 
     Значи, тази е Соня. . . Все пак правя някаква разлика. . . Но каква? Как го правя? . . . Къде е сега другата? . . .
     Соня ме прекъсна:
     -   Търсиш ли някого?
     -   Ъ-ъ-ъ?
     -   Дали търсиш някого. - Натъртването й ,май, че съчетаваше ирония, сарказъм, шега с подигравка. . . - Въртиш се целият и главата ти се клати.
     Не се бях сетил, че отстрани се забелязва. . . 
     Тия двойнички ми създават големи проблеми. Бях забравил за Соня; успах се, после срещата с Деница Демонова в офиса на редакцията и не на последно място - предстоящата вечеря. . .
     Сега Соня ме съпроводи до изхода.
     -   Ако ме изчакаш десетина минути, може да се поразходим. Между друго, какво прави в неделя? - Тя леко ме докосна по рамото и така спряхме на стъпалата на института. (Между тези две момичета имаше огромна разлика. . .).  
     -   Аами, успах се и. . . Ще бъда, честен - макар, че малко ме е срам. . . Очаквах, че ще дойдеш в апартамента ми. . . И дори разсипах питиетата по чашите. . . Ах, колко ми е неудобно като ти говоря така. . .
     Глътнах си езика, защото тя ме погали леко по бузата и каза:
     -   Но аз също не можах да отида. . .
     -   Какво-о? . . .
     -   Оспах се. - Гледах тъпо, щастието изписано на лицето й. - Е, ще ме изчакаш ли?
     -   Ъ-ъ-ъ. . . В същност имам среща. . . Ъ-ъ-ъ, вечеря. . . По дяволите, делова вечеря. . . Какви ги говоря?. . Но, ще те изчакам. . . И с удоволствие ще те изпратя до някъде. . . Извинявай, страхотен глупак съм. . . Днес ми се случиха много неща, но. . . Ще ти разкажа. Хайде върви, чакам те тук.
    Соня се врътна и ме дари с най-красивата усмивка.
    Боже, какъв глупак съм. Какво, по дяволите, става?

 
                                               Глава трета
                               ВЕЧЕРЯ С НЕПРИЯТНОСТИ

                                                        I

    Ресторант Рай се намира на три пресечки от сградата, в която живея. Деница Демонова избра мястото за срещата ни и изборът й малко ме стресна. Случайностите ставаха прекалено много. Трупаха се като мръсни дрехи. Моето единствено условие беше, да не е някое твърде снобско и гъзарско място, на което като се напия, а смятах да го сторя - да й покажа на тази нахакана пичка, къде зимуват раците, ха-ха - та, като се напиех, да не разбия нечия неприятна физиономия, ей така, за спорта. Обичам да ги скандализирам тия глупаци. Имал съм си работа и с полицията.
    Рай е средище на интелектуалци. За щастие е доста спокойно място и хората са наистина стойностни и рядко се случваше там да се завърти някой идиот, някое псевдо-човече, едно голямо еди-какво си. Не ходя често там,  въобще рядко посещавам такива места, защото не обичам да се храня в ресторант. Предпочитам малките фамилни пицарии, където се правех на италианец, за всеобща забава. Атмосферата в тях е. . . не мога да намеря точните думи... Да го кажа така: обичам карираните покривки в бяло и червено и такива неща. . .
     В Рай беше пълно, но "моята приятелка" предвидливо бе направила резервация. Срещата ни е за осем часа, но аз подраних и си сипах едно уиски на бара. Масата ни бе готова. Огледах се за "сладкият демон", но тя изглежда не държеше да е точна. О кей, на мен и така ми е добре.
     -   Още едно, ако обичате! - На барманът изглежда му бе приятно да сядат на бара. Сипа ми и то повечко. - Мерси!
     Все пак тя се появи. Прекоси салона и един от келнерите я упъти към масата. Беше облякла стилна, прилепнала по тялото червена  рокля с дължина малко над коленете. Елегантно и секси парче, с което след малко щях да вечерям. Все още не ме забелязваше, въпреки че дискретно се огледа. Махнах й небрежно, като вдигнах демонстративно чашата си. Глътнах съдържанието й наведнъж, усмихнах се на бармана и се присъединих към г-ца Демонова.
     -   Подранил сте.
     -   Съвсем законно. Здравейте! Как сте?
     -   Благодаря, добре! Виждам, че сте в настроение. Така сте още по-симпатичен.
     -   Не прекалявайте. Има време. Харесва ли Ви мястото?
     -   Да идвала съм и преди. Ще загреем ли преди вечерята? - Лукавият блясък в очите й рефлектира върху празните чаши за вода на масата.
     -   Няма ли да запазим умовете си бистри за предстоящия ни разговор? - Въпросът ми разбира се беше подвеждащ.
     Поръчах ме си, аз - скоч, а тя - водка с тоник. Погледнах я изпитателно.
     -   Обичате ли ментовка?
     Въпросът я изтръгна от лекото й разсейване - все още дискретно оглеждаше салона.
     -   Не обичам силните миризми. Никога не съм опитвала. Не обичам и ярките цветове.
     И аз пусках по едно око на салона, но думите и ме върнаха на нашата маса. Погледнах я с насмешка, ту нея, ту роклята - ярко оцветена в червено.
     -   С изключение на червеното - поправи се тя и ми демонстрира девически свян.
     -   А-ха, все пак има изключения. Хубава рокля, май не го споменах, и добре ти стои - това "ти" ми се изплъзна неволно.
     Тя се изчерви и с наведен поглед ми каза "Мерси".  
     Главата ми натежа, настъпи объркване. Разклатих я леко.  Какво става, по дяволите.  Това сякаш не е г-ца Деница Демонова - поне, не днешната. Какъв номер ми играе това момиче? Добре, че не пие ментовка с лед, защото съвсем сложно щеше да ми стане. . . В същност, знам ли. Тази история така си тръгна и нека тогава така да продължи. . .
     Разтърках небрежно главата си, доволен от успешният си размисъл и ето, че започна да ми минава. Донесоха ни напитките.
     -   Склонен съм - подех аз, докато си слагах леда - да организирам експедицията, но ще ми трябва повече информация за уводните публикации и Вие го знаете. В същност. . .
     -   Ciao, г-н Ангелов! Как сте?  - Към мен се приближи мъж на средна възраст със спортно телосложение, който бях забелязал малко преди това, и в когото разпознах Гуидо Морти - италиански авантюрист, с който ме свързваха обща работа и интереси в близкото минало.
     -   Здравей, Гуидо, радвам се да те видя отново! Какво те води насам? Няма извинения за теб - намигнах му приятелски - ако си в отдавна града и не си се обадил.
     -   А-ах - театрално започна Гуидо - колко малък е светът, за съжаление.
     Голям шегаджия.
     -   Ти си непоправим, Гуидо. За съжаление - повтаряйки последните му думи, аз направих тържествена пауза и облизах бавно устни - тази вечер няма да мога да ти обърна никакво внимание, а и ти навярно вече имаш планове. . . Но. . . Обезателно се обади тия дни. Възможно най-скоро. - Двама си намигнахме приятелски и стиснахме ръце.
     -   Обещавам - каза той и добави на български - имате чудесна компания, Зоран. Моля, да ми простите малкото своеволие, но Вие сте очарователна, госпожице! Ей, богу, самата истина.
     И той се отдалечи от масата без да дочака отговор на комплимента. Изпратих го с поглед, появата му ми достави голямо удоволствие. Също и на г-ца Демонова. Настроението, което внесе Гуидо, се отрази и на противоречивата й персона. След комплиментите от нея се лееше светлина. В съчетание с вроденият й сексапил. . . мисля, че бях за завиждане. Нескрито се огледах наоколо. Имаше известен интерес към нашата маса, но не колкото си въобразявах. Нищо. Махнах на минаващият келнер и поръчах от същото, без да питам демончето. Тя проговори:
     -   Имате очарователен приятел.
     -   Преди две години му организирах околосветско пътуване по море. Проследихме приблизителният маршрут на Магелан. Използвахме платноходен кораб. Условието беше да сме максимално близо до онова време - и за наше щастие и с много късмет се натъкнахме на едно чудесно изработено копие на "Тринидад" - Магелановият флагман. Целта ни беше екстремално изживяване, като в онези тежки за мореплаване времена - без помощта на електронна навигация и всички останали съвременни уреди. Разбира се бяха необходими много пари. . . И Гуидо ги имаше. Той много ми помогна, защото това беше първият, а същевременно за сега си остава най-големия ни проект. И което е много по-важно, ни направи известни. Аз изкарах на кораба първите три месеца и се завърнах за да продължа работата тук. Донесох много суров материал със себе си.
     -   Значи имате богат опит.
     -   Предполагам, че затова дойдохте при мен? Само че. . . докъде бях стигнал? - Разбира се прекрасно знаех докъде, но топката трябва да се разиграва. Такава е играта. Моята поне.
     -   Какво по-точно искате да знаете?
     -   Всичко, но Вие естествено няма да го направите. - Махнах на келнера. - Няма да ми кажете всичко. Може би е по-добре да хапнем. Човек става по-словоохотлив. . . - Келнерът се приближи и угодно ме погледна. - Менюто с ястията, ако обичате.
     Отново се обърнах към нея; тя изчакваше.
     -   Не възразявате, нали?
     -   Не разбира се. Тъкмо мислех да Ви предложа, но още от самото начало Вие сте на крачка пред мен.
     -   А може би, това целите.
     -   През цялото време се опитвате да играете грубо. Нали тази дума бихте използвали - игра.
     Тя пое менюто от момчето без да сваля поглед от мен. Изпепели ме. Точно толкова го задържа и се захвана да си избира вечеря.
    
     Храната в Рай е превъзходна. Достави ни огромно удоволствие. Подейства магически на сладкия демон и сега тя се заливаше от смях, разказвайки ми чудни истории от своя живот. Настроението ми летеше достигайки "райски висини". Ха-ха-ха... Бурният смях бликащ от нашата маса огласяше целия салон. Най-безсрамно бях поръчал цяла бутилка скоч на масата (тя заряза водката) и услужливо го разсипвах по чашите, гарнирайки го обилно с лед. Демонът не възразяваше; аз. . . ха-ха-ха. . . опазил ми бог. Историйките й бяха забележителни; това момиче, или ме лъжеше като за световно. . . или е кучка за връзване. В моментите, в които празнех чашата си на екс, мозъкът ми подскачаше и така се вцепенявах, че наистина имах усещането, че косата ми се изправя. . . И тогава. . . тогава усещах, че мога да направя всичко за нея. За нея - мръсната кучка. . . Съзнанието ми чезнеше, но не по обичайният начин; не и както обикновено. Трябваше вече да съм много пиян - сега, когато и втората бутилка. . . Мамка му. . . и втората беше към края си. . . А аз съм като моряк в открито море - месец след месец, буря след буря, изморен, но не и победен. Не и победен, мамка му, не и победен. . . не и победен. . .
     Не и победен, по дяволите!  Не и сега, когато светът  демонстрирайки великолепие ми се откриваше с целият си блясък; само за мен, по дяволите! Усещах пламъкът в гърдите си. Как чрез силата си, завихряше света около мен. . .
     Той дойде от тъмнината, прекрачи от нея нажежавайки въздуха до огън. Вървеше право срещу мен. Дълго и пронизително -  приближавайки  - поглъщаше плътта ми с живия пламък на очите си.  Застана зад демона и доволно ми демонстрира силата, с която ме желаеше. Искаше да ме притежава. . .
     По дяволите! Краката ми, ръцете, мисълта ми. . . сърцето ми; всичко в мен ревеше с безмилостен тътен, че му принадлежи - на Него, не на мен, на него, не на мен, не на мен. . .

     Тя го виждаше; можеше да проследи почти всяко негово движение из стаята на партерния етаж; но не и с подробности, не и ръцете му. Сега той започна да се навежда твърде често и така оставаше твърде често скрит от погледа й. От  нейната позицията, скрита зад дърво от другата страна на улицата, й бе все по-трудно да разбере какво прави той.
     Интуитивно взе това решение; бързо притича през улицата и се залепи до стената на сградата в която се намираше той. Погледна внимателно през прозореца, но стаята се оказа празна. Точно когато понечи да се отдръпне от стъклото, го видя отново за част от секундата. Забеляза как се бе превил от тежестта на нещо обемисто; не можеше да бъде сигурна, но той като, че ли го бе прехвърлил  през рамото си.
     И тогава, тя видя и другият силует; беше й се изплъзнал до сега, но тя не се изненада от появата му. Очакваше го. 
     Успя да ги види само за малко - младият мъж и неговия загадъчен спътник.
     Стоеше все така до стената, замислена не толкова над това, което бе видяла, колкото над предстоящото развитие на тази ситуация, когато чу усилващият се звук от двигател, идваш от страничната на сградата улица. Хвърли се през глава към отсрещният тротоар и парка.
     Не можеше да си поеме дъх; видя черен автомобил, който профуча по улицата с бясна скорост.
     След четири часа, все още скрита в мрака на парка, тя го видя как спря колата до тротоара пред сградата, слезе от автомобила и влезе в блока. Беше сам. Изглеждаше уморен и съсипан. Тя знаеше къде е бил и какво и е правил. Искаше да му помогне, но беше закъсняла. Беше сгрешила фатално - но това бе само една битка. Ще спечели войната. Да, такава е повелята. Война ще има.
   
                                                                    
                                                      II

     Събудих се с ужасно главоболие. На всичко отгоре, позата, в която се намирах сериозно ме обезпокои - седнал на дивана. Значи тук съм изкарал нощта. Сигурно приличам на монолитна статуя от централна Америка. Толкова се чувствам схванат.
     Кое ли време е? Стана ми зле като си погледнах часовника.
     -   По дяволите! - Изругах на глас. Опитах да стана и се залепих за пода. - Мамка му!
     Това тяло май не е моето. Обяд е. Е, почти. Какво значение има? Какво става с мен? Или може би трябва да попитам: Какво става с теб, копеле, проклето?!!! Хайде!
     Лека-полека започнах да усещам тялото си. Хайде! Ставаше бавно, но поставете се на мое място; и така съм навит.
     Звънецът иззвъня - един път, втори. . . стана настоятелен. Няма ли милост. Не спира. Вече почти се движа - първо лазейки на колене, после по стената. Ноктите ми деряха по мазилката. Най-после стигнах. Амин! Въпреки че звъненето бе престанало отдавна, отвън още се чуваше разправия.
     Отворих вратата, но краката ми не издържаха и се завъртях заедно с нея около пантите й. Разбих си главата в стената. Рухнах в подножието й. Един полицай се надвеси отгоре ми. Търсеше нещо в очите ми. Намери го, копеле, и разкарай тъпия си поглед!
     -   Инспекторе! Елате насам.
     Инспекторът показа лицето си иззад другия, който още търсеше бог знае какво; и сега ме зяпнаха и двамата.
     -   Лекар! Бързо да дойде лекар!
    
     След два часа пиех кафе на дивана; същият на който се събудих. Инспекторът разглеждаше наоколо. Влезе преди малко и се залови да рови. Културно засега, но колко ли в запас имаше от нея той. Лекарят ми беше сложил някаква инжекция с думите: "Everything will be all right!" Веждите му подскочиха нагоре и се задържаха там дълго; толкова дълго. . . няма значение. Вече се чувствам по-добре. . . Лекарят завря отново лицето си в мен. Веждите му си стояха там - на високото. Свали ги.
     -   Мисля, че вече е по-добре.
     Инспекторът се доближи до него и го остави да му каже нещо на ухо.
     -   Вярно ли е? - Питаше мен.
     -   Какво е станало, ъъъъ. . .?
     -   Полицейски инспектор Деев  -  помогна ми той -  това искам да разбера и аз.
     Клатеше глава, сякаш всички бяхме сгрешили фатално и трябва да си вземем поука. Изгарях от желание да го накарам да ми обясни какво става, всичко, дума по дума, ама на истина, без полицейските им игрички, но не го направих. Дали няма да съжалявам?
     -   Къде бяхте снощи между двадесет и три часа и четири след полунощ?
     -   Ами-и-и - (самият аз нямах никаква представа) - снощи в осем часът имах среща в ресторант Рай. Съвсем на близо е.  - Замълчах, защото наистина не знаех какво да му отговоря. - А-ами-и-и. . .
     -   Това вече го чух - прекъсването му беше крайно грубо. - Какво стана след това?
     -   Ами, след това вече бях много пиян.  Не помня нищо, но мога да ви кажа с кого бях; надявам се да ви свърши работа.
     -   Надявайте се, да свърши работа на вас - изръмжа ми инспекторът.
     -   Ама, по дяволите, ще ми обясни ли някой, какво става! 
     Понечих да се изправя, ала рязка болка в главата и тилът ме поставиха отново на място.
     -   Ваш ли е черният СААБ модел 900S, регистрация ЕС350К?
     -   Да - отговорих, недоумявайки на къде бие. - Откраднат ли е?
     -   Съвсем не - инспекторът се приближи до прозореца - очаква ви паркиран пред входа на блока.   
     -   Каквооо? - Обзе ме такъв гняв, че забравил болката и неразположението, се изстрелях при прозореца до инспектора. - По дяволите! Какво прави СААБ-ът ми долу?
     Погледнах към инспектора, който се беше дръпнал назад, застанал редом до лекаря; двамата ме гледаха с мрачни физиономии. Настаналата тишина убиваше като волтова дъга - с мощно напрежение. Улових се, че ги гледам по същия начин.
     -   Седнете - изкомандва инспекторът. Отиде до прозореца, погледа няколко секунди през него и се извърна към мен.
     -   Какво ще кажете? - Въпросът му не беше насочен към мен.
     -   Познавате ли, Марта Евокян?
     -   Да. Тя е портиер на блока.
     -   Да, била е, до снощи.
     -   Моля? Марта ми е приятелка. Бихте ли ми казали, какво се е случило. Защо сте тук?. . . И защо, по дяволите е тоя. . .
     -   Седнете! И престанете да буйствате, да не ви закопчея. . .
     -   Моля?. . . Майната ви! - Нервите ми не издържаха, но не ми пукаше. - Арестуван ли съм, полицай? Защото имам усещането, че ме обвинявате в нещо, за което умишлено ме държите в неведение, а това - изправих се аз срещу инспектора - е нарушаване на правата ми, по дяволите!
     Какво ли разбирах аз от тия работи, но инспектора ме упъти:
     -   Седнете!. . . И престанете да споменавате дявола. - Той се прекръсти. - Ходите ли на църква?. . . Както и да е. Какво можете ни кажете за Марта? Сам казахте, че сте неин приятел. . .
     -   Но, какво по. . . ъъъ, да, да. . . Какво се е случило? Тя добре ли е?  -  Направих пауза, задушаван от смесени чувства на страх и гняв, които отслабваха тялото ми. Някаква далечна болка напираше от най-затънтените кътчета на душата ми с неземна сила, което ме плашеше много в този момент. Това е страх, какъвто не съм изпитвал до сега. Страх от мен самия.
     -   Хайде, инспекторе, кажете ми най-после, какво става!
     -   Сутринта, пощальонът е вдигнал патардия, след като никой не му е отворил. . . и тогава са я открили. . . По-точно, това което е било останало от Марта. . . една малка част от нея. . . - Косата ми се изправи. - Намери ли са дясната й ръка отрязана от китката.
     Повърнах на пода, така както седях на дивана.  Главата ми бучеше, и въпреки това успях да чуя нарастващата глъчка в антрето и да различа един глад от останалите.
     -   Инспекторе, това момиче иска да влезе. Казва, че е приятелка на. . .
     Обърнах се. Наистина беше Соня.
     -   Паснете я.
     Деев се приближи към нея и й посочи дивана, на който седях аз.
     -   Моля, заповядайте. Седнете. Бихте ли ми дали личната си карта, ако обичате!
     Това е друго нещо. С мен не разговаряше така. Тя му я подаде.
     -   Сержант.
     Сержантът се появи на секундата и пое документа. Преписа данните в тефтерчето си и върна картата на инспектора.
     -   Заповядайте!
     Соня я пое без да му обърне никакво внимание, защото бе насочила към мен. Нежно й попречих и се обърнах към Деев.
     -   Имате ли нещо против да продължим в друга стая. П о - ч и с т а.
     Той кимна.
     -   Ще отида да се изчистя, ако позволите.
     Кимна състрадателно и извика:
     -   Сержант!
     Сержантът се появяваше с магическа лекота и ме съпроводи ме до банята.
    
     Когато излязох от банята, вече поосвежен, отново сержантът ми посочи кухнята, където се бяха преместили. Инспекторът ми бутна един стол и аз седнах на него. Мълчахме. Той се прокашля.
     -   Ще ми кажете ли името на лицето, което ще потвърди вашето алиби. Може би младата госпожица? - Усмихна на се Соня.
     -   Казва се Деница Демонова. Дойде вчера в офисът ми по работа, и тъй като, времето ни спеши, тя предложи да довършим разговора на делова вечеря.  
     -   И вие се напихте до такава степен, че не помните голяма част от времето. - Отново се прокашля.
     Известно време гледа към Соня, сякаш искаше да й се извини, сетне пак към мен с въпрос.
     -   С колата си ли бяхте?
     -   Не, разбира се. Бяхме в ресторант Рай, на три пресечки от тук. А и да не беше така, пак не бих отишъл с колата си.
     Тогава се сетих, че СААБ-ът ми е паркиран пред блока.
     -   Нямам никаква престава как тя се е озовала долу.  Днес. . . ъъъъ. . . тоест вчера, вчера сутринта малко се успах и за да не губя излишно време с изкарване и така нататък, хванах такси. А. . . ъъъ. . . миналата вечер я оставих в гаража. . . Марта може. . . О, боже!. . . Тя можеше да потвърди.
     След лекото освежаване, сега отново започвах за губя сили и увереност. Какво се бе случило? Наистина не знаех как колата ми се е озовала там, след като, абсолютно съм сигурен, че в неделя вечерта я паркирах в гаража. Затова предложих:
     -   Кафе. Лично на мен ще ми подейства добре.
     Всички приеха поканата.

     Полицаите си тръгнаха и останахме двамата със Соня.
     Тя изчисти повръщаното въпреки протестите ми,  а нямах достатъчно сили да я възпра.  От отвореният прозорец нахлуваше свеж въздух. Тъпите полицаи и за миг не се досетиха. Но всъщност върху това се крепи работата им.
     Главата ми си избистряше. Все повече и истински започвах да осъзнавам случилото се.
     -   Как така са намерили само ръката й?
     Бях превил тяло над коленете си, седнал на дивана, там където повърнах преди час. Соня седеше до мен и нежно разтриваше гърбът ми. Изправих се в назад и се извъртях към нея, подвивайки единия си крак на дивана. Гледах я дълго право в очите. Прегърнах я през кръста; тя галеше лицето ми. И тогава я попитах:
     -   Кажи ми, ти разбираш ли нещо? Поне малко. . .
     От очите й бликаше светлина.
     -   Трябва да внимаваш с г-ца Демонова.
     -   Ти я познаваш?. . .
     -   Просто бъди по-внимателен. Моля те!
     Целувката замъгли мислите ми.

                                                         III

     Влязох в редакцията и поздравих. Отговор и после тишина. Пред офисът, права ме чакаше Ариел.
     -   Здравей и на теб - поздравих мрачно и й посочих кабинета - влизай и докладвай!
     Тя не помръдна, а само доверително се наклони към мен.
     -   Г-ца Демонова те чака - отдръпна се и добави - вътре.
     -   Донеси кафе, сок и сладки. . . Ако обичаш!
     Затворих вратата след себе си.
     -   Добро утро! Не си губите времето. Всъщност, да не сте напуснали стария картограф?
     Отговорът гласеше просто и ясно:
     -   Добро утро!
     Седнах зад бюрото си. Чувствах се отпочинал и в добро настроение след вчерашният кошмарен ден. Повече от сигурен бях, че Деница Демонова ще е на линия. Ето я; готвеше се да вземе думата.
     -   Какво Ви става, да не би да полудявате? Какви ги вършихте миналата вечер?. . . За малко да ни арестуват.
     -   Така ли? Нямам абсолютно никакъв спомен.
     -   И как може да е иначе, след като изпихте три бутилки уиски.
     -   Нима? Не ставайте смешна. Щях да съм мъртъв. . . три бутилки. . . А Вие, защо не ми попречихте?
     -   Не съм Ви ангел-хранител; а и надали щях да съм в състояние да Ви попреча. Държахте се, като обладан от. . .  и аз не знам от какво. . .  Изглеждахте страшен.  Наистина много ме изплашихте. - Деница започна да кокетничи. - Накарахте ме. . . трябваше да се правя на. . .  да се държа като курва пред полицаите, за да Ви измъкна.
     -   И  какво толкова бях направил? Честно Ви казвам, нищо не си спомням.
     -   Говорехте ужасни неща на хората в ресторанта. За някакъв огън в гърдите Ви. . . наистина, все още ме побиват тръпки, като се сещам, как изглеждахте. . . Обикаляхте масите, като хала. . . И смехът Ви, макар че се съмнявам, че това беше вашият смях, ехтеше навсякъде. . . И така силно. . .
     Изглеждаше ужасно изплашена дори сега, седнала в кабинета ми от другата страна на бюрото, стиснала пречките на дървеният стол, точно срещу мен.
     -   И какво стана после?
     -   Изчезнахте.
     -   Изчезнах!?! Как така изчезнах!?
     -   Ами, изгубих Ви. Заех се да убеждавам полицаите, че всичко това няма да се повтаря, че ще се погрижа за Вас. . . Пълни глупости. . . Но вие вече се бяхте изпарил. - Тя ме гледаше строго, беше бясна. - Знаете ли как ме гледаха те?. . . Между другото, успяхте да изненадате и тях. Те много държаха да разговарят с Вас.
     -   Е, все пак го направиха. Но това е друга история.
     Г-ца Демонова ме изгледа изпитателно, с настоятелен блясък в очите, но усилието й стана на пух и прах, от възмутителното нахлуване на Ариел, която на бързо ни поднесе кафето, сладките и сока и има наглостта да ми намигне на излизане. Но аз намерих изпълнението й за възхитително. Нещо повече, измъкна ме от проницателният демон, давайки ми чудесна възможност да сменя темата.
     -   Така, по същество - казах аз - ще Ви предложа следното. Понеже седмицата е, и ще продължи да бъде доста тежка за мен. . . защото честно да Ви кажа, сме на път да изпуснем всички срокове с издаването на този брой - (това разбира се, не беше вярно) - говоря за списанието. . . Та предложението ми е, ние с Вас, да се срещнем направо на езерото, при въпросната хижа. В събота. . . преди обяд, добре ли е? Може би, някъде към единайсет часа. . . И да проведем там останалата част от разговора, който - направих кратка пауза - мисля, не успяхме да доведем до край, въпреки че положихме усилие.
     Тя кимна.
     -   Изгодата ще е взаимна, гарантирам Ви. - Дамата също направи лека пауза и преди да продължи погледна в ляво от рамото си. - Да, в единайсет часа ще ми е удобно. . . предполагам, че предвиждате да останем там и в неделя?
     -   Мисля, че ще е наложително. Имаме да уточняваме доста неща.
     Тя вече ставаше, когато с огромно удоволствие й напомних за най-важното:
     -   И не забравяйте картите, мила госпожице!
     Това, разбира се силно я изнерви, и тя положи огромни усилия, когато се усмихна:
     -   Разбира се.
     Затворих вратата след нея, колкото доволен, толкова и объркан. 

                                            Глава четвърта

                                                         I

     Инспектор Деев, прелистваше докладите на своите сътрудниците, в собствения си кабинет. Беше се изпънал на завъртения към отвореният прозорец стол, с вдигнати на перваза крака. Обувките му ритмично се клатеха като метрономи, като всяка поемаше в различната посока - върховете им ту се събираха, ту се раздалечаваха.
     Загадката беше пълна, но една мисъл най-вече не му даваше покой. По оплисканият с кръв под на портиерната, нямаше никакви стъпкови отпечатъци, освен на жертвата. Хипотетичната жертва, поправи се той на ум, защото досега разполагаха само с отрязаната от китката ръка на Марта Евокян; въпреки че, от количеството пролята кръв - съдебният лекар беше категоричен - не бе възможно тя да е останала жива. И в крайна сметка, не го интересуваше къде е портиерката, а как е изчезнала от местопрестъплението. Нейните стъпки бяха твърде малко в самата стая, но по-важното е, че нямаше никакви други извън нея. Всичко това му приличаше, на ония тъпи старовремски криминални романи, които сега толкова го дразнеха, с плитките си измишльотини за мистични и тайнствени убийства, с които обаче той живееше като малък, и които всъщност го подтикнаха да стане полицейски инспектор. Четеше ги до късно преди да заспи и накрая мушкаше книжката под възглавницата.
     Тези смущаващи спомени бяха прекъснати от почукването на неговият помощник - полицейски сержант Там - който влезе в стаята.
     -   Тя дойде - каза той - ще останете крайно изненадан. Помните момичето, което дойде в апартамента на Зоран Ангелов, нали? - Сержант Там не дочака отговора. - Същата е. Само че, сега се казва Деница Демонова.
     Лицето му изразяваше нескритата радост, която го бе обхванала. Деев клатеше глава.
     -   И защо сте толкова доволен?. . . Всичко ли проверихте?
     Сержантът ловко се приближи към бюрото и постави отгоре му тънка папка.
     -   Да - каза той - ето протокола от предварителния разговор и документите й.
     -   Въведи я.
     Инспекторът разтвори папката, а сержант Там въведе в кабинета младо момиче. И двамата го поканиха да седне.
     -   Г-це Демонова - започна направо Деев - няма да Ви губя времето. А също и защото не искам да Ви плаша, ще пристъпя директно към въпроса: къде бяхте в понеделник вечерта между двадесет и три часа и четири след полунощ?
     Младото момиче за кратко се замисли преди да отговори.
     -   Струва ми се навън с познати.
     -   Струва Ви се. . . така ли? А дали, бихте могла да бъдете сигурна - подкани я инспекторът - и да ми кажете с кой и къде. Това е важно за нас.
     -   Ами-и. . . всъщност бях на делова вечеря с един господин. - Тя се извърна да погледне сержанта, който беше зад гърба й; усмихна му се, същото направи и на Деев, когато отново обърна глава към него.
     -   Ако не е тайна, как се казва този господин?
     -   Зоран Ангелов, редактор на списание "По суша и море" - издекламира тя.
     -   До колкото разбирам - инспекторът погледна към листа, който му бе оставен от сержанта при влизането - по професия Вие сте картограф.
     -   Да - отговори момичето.
     -   Отдавна ли познавате г-н Ангелов?
     -   Запознахме се същият ден в неговия офис.
     -   И още същият този ден си уговорихте. . . - Деев направи ефектна пауза. - Си уговорихте делова вечеря с него. . . Апропо, сами ли бяхте?
     Младото момиче се засмя. В смехът й нямаше и капка срам, както му се искаше на Деев.
     -   Да - каза тя - бяхме сами. От осем вечерта до осем сутринта. Това проблем ли е?
     -   О-о, ни най-малко. - Увери я инспекторът. - Апропо, къде беше срещата ви?
     -   В ресторант Рай, на Черният площад с арката.
     -   Дааа. . . - Деев сбърчи лице. - Тази арка, с отвратителните статуи на демони и изчадия. . .
     -   Това са херувими - с мрачна физиономия обясни момичето - има ги по всички готически катедрали.
     -   Херувими? Онези. . .бебета. . . Мисля, че грешите.*
     -   Де да можех.
     Там погледна изненадано Деев. Той мълчеше, сетне се върна на въпроса:
     -   Зоран Ангелов с автомобил ли дойде на срещата?
     -   Той вече бе там, когато аз пристигнах. Пиеше на бара, а не на масата, която бях запазила.
     -   А как си тръгнахте?
     -   С такси, въпреки че, както се оказа, той живеел на три пресечки. Шофьорът не остана много доволен и се наложи да му платим двойно.
     -   Ви с него ли слязохте?
     -   Да, защото сам не можеше да се прибере. Твърде пиян беше.
     -   Някой помогна ли Ви да го качите в апартамента му?
     -   Ммда, портиерката. Беше будна, въпреки късният час.
     -   И колко беше часа?
     -   Някъде към два. . . не мога да бъда сигурна с абсолютна точност. - Тя погледна инспектора. - Предполагам, че Ви интересува. . . но беше някъде там. . . два, два и нещо.
     Инспекторът не зададе повече въпроси; не каза и не направи нищо. Помълча, зачетен в папката пред него. Но и това бе само привидно. Ставаше все по-объркано. Но тази млада дама - мислеше си той - определено нещо шикалкави. Изправи се.
     -   Можете да си ходите - посочи с ръка към вратата и вече обърнат към прозореца изкомандва - сержант, изпратете  г-ца Демонова и й върнете документите.
     Чу как вратата се затваря. Беше сам. Извади дъвка от джоба си, разви хартийката и я лапна.

     По същото време в пещера, някъде дълбоко под земята, една жена, която някога се е казвала Марта Евокян, се пробуди за нов живот.
     -   Смъртта не е края - утеши я дълбок, гърлен глас - тя е само началото. . .
     -   Да, Господарю - отвърна тя - и съм. . . щастлива. . . преизпълнена с желание да Ви последвам. Призовете ме!
     -   Сторено е.

     Госпожица Демонова стоеше на тротоара срещу полицейският участък, лакомо топейки с език захарен памук на пръчка. Гледаше на горе към прозорецът на третия етаж. Застанал в рамката му инспектор Деев не я забелязваше. Погледът му, също като обърканите му мисли се рееше някъде там. . . там, където, дори той самият не може да ги достигне, да ги докосне, нито успокои. . .
     Деница Демонова се усмихна лукаво и сви в близката пресечка.
     Инспектор Деев сведе поглед и се втренчи в едвам забележимата пръчица на отсрещният тротоар. Не вярваше на очите си, че я вижда от това разстояние. Присви още по-силно очи; на много неща бе започнал да не вярва напоследък.

     -   Да бъде волята Ти и да се свети името Ти!
     След тези думи прибра огромните си бели криле и меко стъпи на керамичният под на църквата. Светлината омекна, плавно се разсея и напусна помещението. То възвърна обичайната си сумрачна атмосфера.
     Навън слънцето грееше силно. Момичето, което току-що бе излязло от храма, се втренчи в огненият му диск, с поглед по-силен дори от палещите му лъчи.
     До кога ли? - Каза си то наум и прошепна:
     -   Да пребъде царството Ти, както на небето, така и на земята!

                                                     ІІ

     -   Имаш съобщение оставено от Соня.
     Ариел постави сгъната бележка на бюрото ми.
     -   Кой я донесе? - Сепнах се аз; много мисли, повечето от които ненужни, се въртяха в главата ми.
     -   Едно момче - куриер - най-вероятно. . . - Тя направи несигурна крачка към вратата и се спря. - Всичко е наред - (това беше опит да ме успокои; много мило от нейна страна) - броят е готов. . . По-добре си почини днес. Утре ще е на бюрото ти и още в петък ще влезе в печатницата. О кей?. . . Чуваш ли ме?
     -   Да, да. . . извинявай! След малко излизам. . . О кей.
     Ариел излезе. Разгънах бележката. Текста - доста кратък - гласеше: "Ще те чакам пред института в пет и половина."
     -   Института?. . . - Зачудих се на глас. О, боже, ИГ-то - Института по география. Погледнах часовникът си. - Три и двайсет и пет - казах го на глас.
     -   Ариееел. . . - извиках силно.
     Тя не почука (напълно естествено), подаде се наполовина и извъртя лицето си на една страна, така че да ме вижда само с едното си око, с което, обаче така ме гледаше, че режеше от мене парче по парче. И през стиснати устни каза:
     -   Интеркома работи - прозвуча като невинен съвет, даден на идиот.
     -   Нищо, нека си работи. Я виж, моля ти се, има ли някъде уиски. . . Абе, въобще-е-е. . . какъвто и да е алкохол. - Хилех се като пача, както казвахме като малки. - Нали знаеш, че аз тук не държа? - С бърз кръгообразен жест посочих кабинета си.
     Тя само прекрачи прага и отново бе в помещението при мен със зелена бутилка Къти сарк.
     -   Да не би зад вратата да има цял кашон?
     -   Оооо, я моля ти се. . . - тупна шишето на бюрото - сега ще поръчам лед. Ще го имаш преди да си я изпил цялата - (огън и жупел; какво момиче - безценно) - или. . . поне може да се надяваш.
     Тя провлачи съблазнително крак, докато излизаше, завъртайки се на вратата - сякаш е пилон - извърнала горната част на тялото си към мен. Съблазнително метна глава назад, но вратата се затвори. Това бе краят на шоуто. Като отвързан се хвърлих към бутилката и изтръгнах винтовата капачка (можех просто да я развъртя, но. . .).
     
     Пуснах опаковката на шоколада в кофата за смет и зачаках пред стъпалата на Института по география. За по-малко от два часа изпих цяла бутилка уиски и съм трезвен като пуканка; не знам как го правя. Ариел искаше да ми извика такси, но аз я изненадах демонстрирайки свежест и настроение. И въпреки това, че външно изглеждах съвсем наред, в себе си усещах някаква празнота. Оставаше в мен впечатлението, че някъде в мислите си, съм бил другаде. И усещането, че съм пътувал. . . бе някак си съвсем реално. И този световъртеж, от който главата ми се мае, не е причинен от алкохола - ясно правя разликата). . .
     -   Здравей! - С нежен глас и докосване по рамото, Соня ме върна на в действителността (там на тротоара с лепнещи от шоколад пръсти). - Видях те през прозореца. Ядеше шоколад, като малко момченце, направо отхапвайки от блокчето. Салфетка?       
     Тя приближи лицето си много близки до моето и съсредоточено избърса полепналия около устата ми шоколад. Отдръпна се леко намусена.
     -   Но малките момченца не пият алкохол толкова рано. - Каза го в добавка към физиономията, която направи.
     Сбърчих носле и устни и отвърнах:
     -   Днес никой не знае кой, кой е. Аха.
     -   Добро измъкване - по детски. - Тя ме хвана под ръка и ме поведе. - Да се поразходим и полюбуваме.
     -   На какво? - Искрено се зачудих.
     -   Ами-и-и. . . и на нас си. . . и на света с неговите причудливи звуци и картини.
     -   Тук?. . . - Леко забавих ход и я погледнах с големите си кафяви очи. - Тук, в града?. . .
     Зареях пръсти сред косите си в почуда. Тя спря и също мушна два пръста почесвайки ме за да засили комичният ефект, след което, приятният й смях се понесе в ефира. А аз го прекъснах с целувка. Тя ми отвърна.
     -   Знаеш ли?. . . Сега се сещам, че в събота ще пътувам до едно приказно място. Ще дойдеш ли с мен.
     -   Да - с радост в гласа ми отвърна тя. - Къде е това място?
     -   В планината, на стотина километра. Всъщност, ще ходя там по работа, но с удоволствие ще те взема с мен.
     -   О, много мило! Караш ме да се разтапям.
     Смееше се. Ах, това ангелче, невинно!
     -   Ще преспим там - има хижа - и ще се приберем в неделя. Съгласна?
     -   Съгласна. Предполагам, че няма да си сам. . . нали?. . . По работа каза. . . Нали?
     -   Ами. . . всъщност, с едно момиче. Но е по работа. Иначе нямаше да те поканя, нали?
     -   Страшно ме заинтригува. Опиши ми това място. А, може и момичето - така искрено се разсмя, че чистосърдечно се засрамих.
     -   Хайде, хайде - спря и ме целуна - не прави така, въпреки че си много сладък.
     -   Засрамваш ме, честно! Не ми отива. Виж ме само. Но пък, ако всеки път след това получавам целувка, наистина нямам нищо против.
     -   Кажи ми за мястото, моля те!
     -   Добре, добре. Това е едно езеро образувано в кратера на стар вулкан. . .
     -   Дяволското око - прекъсна ме тя. Погледнах я с изненада.
     -   Откъде знаеш?
     -   Чела съм статията ти.
     -   Ай стига бе! - Не можех да повярвам. - Тая статия е най-четената публикация на столетието. Изглежда данните, които ни дават за нашият рейтинг, съвсем не са пълни. Я, гледай ти - бях започнал да говоря на себе си, когато Соня ме накара да се опомня.
     -   Ей, ей. . . не забравяй къде работя.
     -   Ааааааааааа - не се опитах да скрия разочарованието изписано на лицето ми - аз пък си помислих. . . Е!. . .
     -   Стига - отново ме целуна - наистина съм чела статията и е много добра. Чета всеки ваш брой, почти от началото. Чела съм ги всичките. Списанието се ползва с голям авторитет. . . и ти го знаеш.
     Силно се замислих. Май, алкохолът си казва думата.
     -   Май, алкохолът си казва думата. Държа се малка странно, дори за мен самият. Да отидем да хапнем сладолед и пием по кафе някъде. - Много се замислих преди да й кажа следното, но се реших: - Знаеш ли, че изпих една бутилка уиски за два часа. . . Не се хваля. . . не, точно обратното. . . Ужасен съм. Нещо става с мен. . . Последните няколко дена ми се случиха доста странни неща. . .
     -   Знам, знам, миличък. . .
     Целунах я.
     -   Добре, че ти се появи около мен.
     В главата ми се завъртя картина от предполагаемата куриозна среща на "двойничките" в събота. Все пак, помислих си , и аз веднъж да направлявам събитията. Или поне така си мисля. То ще си покаже.

     Четвъртък сутрин. Добро утро! Добро да е. Още една самотна нощ си замина.
     Снощи Соня ме изпрати до в къщи и мило отклони поканата ми да се качи с мен горе. Твърдо ми отказа и когато предложих да я изпратя до дома й.
     Набързо се облякох и поех към работа.
     -   Добро утро, Марта! - И аз не знам, защо го промърморих на минаване покрай портиерната.
     -   Добро утро, миличък!
     Коленете ми омекнаха - понечих да се уловя за нещо по-стабилно от бравата на  входната врата, но нямах тоя късмет. Строполих се на входа, а масивната и тежка порта, затваряйки се, ме помете на тротоара. Жестоко си ударих лакътя. Тая седмица само от високо не съм падал, но днес е едва четвъртък, така че. . .
     -   Мамка му!
     С все сила блъснах вратата на влизане, връхлетях като див войн - без страх, решителен и безмилостен. Но останал сам в огромното мрачно партерно помещение, заобиколен от високите стени, бързо се свестих. Стъписан, леко се приближих до прозорчето на портиерната. Проточих врат и плахо надникнах вътре. Така здраво стисках зъби, че чак ги чувах как скърцат. Ще ги счупиш, копеле, помислих си, задръж така. Мозъкът ми шумно подскачаше в малката си къщичка. Каскада от неестествени звуци, отнемаше и последните ми останали запаси от смелост и вяра. Сърцето ми, горкото, блъскаше за да излезе, но не можех да го пусна. . .       
     -   Как си, миличък?
     Марта ми помаха с ръка, на която липсваше китката. Грозна и гадна - засъхнала кръв. Не мигах, не дишах, само сърцето, горкото, блъскаше. . . 
     Какъв ужас. Лицето ми сигурно се състаряваше с година на секунда. Горкият аз. Зоране, копеле. . . Ти, откачено копеле! Изперкваш! Изперкваш! О, миг поспри! Спри се! Стегни се!
     Тя ми се усмихваше през цялото време.
     -   Но, ти. . . ти си мъртва. . .
     -   Не, миличък. Ти си забравил. . . Не си ли спомняш нощта на този понеделник. Ти дори ме повози в колата си. После. . . - Очите й леко се присвиха - усетих, че Лукавият ме гледа през тях. Без съмнение. Вярвам го... Марта продължи. - Господарят ни дойде на гости.
     -   Какви ги приказваш. Какъв понеделник?. . . Каква нощ?. . . Та ти тогава си била отвлечена. . . - Говорех й пълни глупости.
     -   А, ето, че си спомняш, миличък.
     -   Какво-о-о!. . . Какво си спомням? Боже, полудявам. . .
     Тя реагира светкавично на думите ми - гневно и грозно изсъска. Скочи от стола с лекотата на звяр. (Бях попаднал в някой от най-добрите филми на ужасите. Но защо не съм го гледал? А точно сега не мисля, че беше най-подходящият момент. . .) Очите й пламнаха. Усетих жестоко пробождане в стомаха. (Изкормиха ме, майко!. . .) Сърцето ми, горкото, здраво заседна в гърлото. Тогава главата ми започна да се мята назад. Чувствах как вратът ми всеки момент ще се прекърши и клетата ми главица ще тупне на мозайката. Красивата мозайка. Само тя бе пред очите ми - красивата цветна мозайка.
      -   Забравил си, миличък, забравил си. Но нищо. Имаш нужда от почивка.

     Имам толкова много работа. Това е единственото, което осъзнавам - и непреодолимата болка по цялото тяло. Смазан съм. Мозъкът ми кипи, но няма от къде да се изпари.
     -   Добро утро, господин Ангелов! - Чувал съм този глас. Със сетни сили отварям очи - инспектор Деев. Неговият човек наднича из зад гърба му. Също ме поздравява.
     -   Надявам се, не сме ви притеснили. . . Удобно ли ви е?
     Мога само да мълча.
     -   Вие сте истински, ама истински способен да изненадате човек. Нали, сержант?
     -   Изумен съм - отвърна той, показвайки се наново из отзад.
     -   Виждате ли, и сержанта го казва. Можете ли да се изправите сам или все пак ще склоните да ви помогнем?
     Наистина, мога само да мълча.
     -   Хайде, сержант, помагайте.
     Те ме изправиха. Ужасно трудно ми бе да стоя изправен. Продължиха да ме прикрепят, след като видяха, че не се държа сам.
     -   Дали да не му направим тест за наркотици, а Там? Да го заведем до колата, по-лесно ще е от колкото да се качваме горе.
     С ходенето (макар и с чужда помощ) способностите ми започнаха да се възвръщат.
     -   Трябва да отида на работа, инспекторе.
     -   О, сержант, изглежда пробихме дебелият лед. Той проговори. - Сетне се обърна към мен. - Ще поговорим в колата на път за работата ви.
     Почти сам стигнах до колата. Все пак сержантът ми помогна да се кача на задната седалка, заобиколи отзад и седна зад волана. Бяха паркирали на улицата пред входа на сградата. Появи се и инспектора с чаша горещо кафе и се настани отпред.
     -   Заповядай те! Ще ви поосвежи. - Мълчаливо поех кафето. - Какво се е случило с вас, да не би пак да сте пили до сутринта и сега да се опитвате да откликнете на повика на задълженията? Колко смело. Шефовете ви ще го оценят.
     -   Нямам шефове.
     -   Щастливец! Чу ли, Там?
     -   Да, шефе. Магическо!
     Деев продължи:
     -   Имаме някои въпроси към вас. Разбрахме някои интересни подробности за вечерта, когато е изчезнала портиерката. За вашето малко забавление в ресторант Рай. Самата госпожица Демонова ни осветли, като с това потвърди думите ви, че сте били заедно. . . с една малка подробност - че нощта е била твърде дълга за вас двамата. . .
     -   Какво?. . . Какво искате да кажете?
     -   Няма значение. Не се горещете. И без това сам казахте, че нищо не помните. А, ако сте премълчали тази подробност, полицията ще ви прости.
     Никак не ми беше забавно. На другият полюс, обаче, бяха те. Погледнах сержанта в огледалото за обратно виждане - харесваше му. Не бяха толкова ентусиазирани оня ден. Изглежда сега се бяха докопали до нещо. Тази Деница Демонова е непредсказуема. . .
      -   Но най-интересното е, че ни попадна рапорт на патрулна кола от същата вечер. И вие с госпожица Демонова сте замесени. Доста бели сте направили. Тя разбира се, ви е измъкнала. Интересна личност между другото - но вие знаете това по-добре от мен. . . И сега най-интересното - в онова, което тя ми разказа за вечерта пред мен в управлението и това, което е записано в рапорта има малки, но съществени разлики.
     Втренчих поглед в него. Погледнах и в огледалото - Там посрещна погледа ми и каза:
     -   Малки, но съществени.
     -   За какво става въпрос?
     Отново двете усмивки. Можех да си спестя тази от огледалото, но Деев се бе извърнал назад към мен.
     -   Вижте, инспекторе, не сме във филм, така че ще ви помоля да захвърлите сценария и да карате по същество. И без това ме боли глава. . . очите ме смъдят. . . Тези ваши игрички със сержанта са твърде банални, не мислите ли? Моля ви!
     Мазната усмивки в огледалото бе изчезнала. Деев се почеса по носът.
     -   Какво мислиш, Там?
     -   След малко пристигаме.
     Чудесна новина.
     -   Е, това наистина ще ни накара да побързаме. Още нещо, господин Ангелов, не ви ли прави впечатление поразителната прилика на вашата приятелка. . . Как беше. . .
     -   Соня - подхвърли Там.
     -   Соня  - точно така. Не сте ли забелязали, колко тя и госпожица Демонова си приличат. . .
     -   Като две капки вода.
     -   Благодаря, Там!
     Ужасно ме изнервяха. Тъпи ченгета!
     -   Обвинявате ли ме в нещо, инспектор Деев?
     -   Не, разбира се. Да речем, че просто сверявам версиите. . . Нали, Там?
     Сержанта доволно ми се усмихна в огледалото. Копеле.
     -   Щом е така, инспекторе, ще кажа само: Да, забелязал съм.
     Колата сви в пресечката и спря.
     -   Тук ли - попита Там.
     -   Да. Благодаря! Необходим ли съм ви още, инспекторе?
     -   Вече не. . . Надявам се да сте на наша страна, господин Ангелов.
     Това пък какво означаваше? Деев се бе извърнал напред. Отворих вратата и понечих да слеза.
     -   Това не бе закана, нито предупреждение. . . - Беше все така обърнат с гръб. В болната ми глава думите му звучаха ужасно. - Казвам го само, защото на края на тази история ще се видим отново. . . а вие сте симпатичен персонаж, господин Ангелов. - Беше усмихнат, макар че не можех да го видя. Но го долавях в тонът му. - Ние твърдо вярваме в силата на добрата страна. . . Никога не сме се съмнявали, нали Там?
     Сержантът се обърна - разбира се усмихнат, но този път в нея нямаше насмешка.
     -   Не ми се сърдете, господин Ангелов, такава ми е ролята, нали ,инспектор Деев.
     Дори на мен ми стана смешно.
     -   Надявам се, да сме повишили поне малко настроението ви. Успешен ден!
     Пожелах им същото и то от сърце. Двигателя бръмна и те изчезнаха по улицата.

     Чел съм не малко криминални книги. Гледал съм много екранизации и безброй трилъри. Затова твърдя, че истинските шедьоври са малко. Има класики, има и класици, но връзката между тях и добрата история, ама истински добрата история, не винаги е логично еднопосочна. Има разлика и между това, как се води повествованието в криминалният роман, и това във филмовият трилър. А разликата основно е в това, че водещо в първият случай е разследващата страна - най-вече обаятелен, но небрежен персонаж - , докато при вторият, в по-голямата си част, жертвата е тази, която ще ни хване за ръката още от първата секунда и стискайки я напрегнато, няма да я пусне в продължение на два часа в тъмната зала, под съпровода на драматична музика, сред ослепително мрачни сцени населени с гениално зли и трудно умиращи мръсници, и която ще оцелее на края, но не и без да употреби каскада от свръхестествени умения и чар.
     Какво се случва с мен? Не мога да не си задавам постоянно този въпрос. Мисли от този род  ме тресат като ток вече дни наред. Не съм нито този, който иска да намери отговорът на загадката, нито пък имам желанието да се превръщам в Индиана Джоунс. Но някъде там по средата, аз, както изглежда, съм в положението на преебаното копеле. Всички ме мачкат, използват и за да не губя самообладание, ми се хилят нагло в лицето. И както е тръгнало, най-накрая ще излезе, че аз съм съчинил цялата тая история, която обаче, между временно започна да лепне и на кръв.
     Ще ми е нужен съюзник. Но кой може де е той?
     Ариел стана от бюрото си и бързо се приближи към мен, веднага щом ме забеляза, да влизам в редакцията. Видя ми се притеснена.
     -   Какво има?
     -   Имаш посетител. Въведох я в офисът ти. Знам, че ще се сърдиш, но я държа под око.
     -   Госпожица Демонова, предполагам. . . вече ми се вие свят от нея.
     Зелените очи на Ариел се уголемиха - ясен знак, че ще ми казва нещо, което е не само важно, ами ще е най-малкото невероятно, и разбира се - поверително. При нея нищо не става по обикновеният начин. Наведох се към лицето й и се видях отразен в зелените и бисери - макар и с зеленикав оттенък, бледостта ми бе очевидна. Ариел леко се навдигна на пръсти.
     -   Не е тя. . . - шепнеше - но има същото тяло, същото лице и същият глас. Само дето името й е различно. . .
     -   Соня. . . - Директно се насочих към вратата.
     -   Соня?. . . Да, да, Соня -  вече не шепнеше; викаше, сякаш е в телевизионно състезание и току-що - в последната секунда - се е сетила верния отговор.
     Соня се изправи изненадана от внезапното ми нахлуване и от виковете на Ариел, която влетя след мен и почти се блъсна в гърбът ми. Обърнах се и внимателно я помолих за кафе и сок.
     -   И уиски, също.
     Спестих си майсторки учудената й физиономията, като мигновено се обърнах към Соня. Чух как вратата се затвори зад гърба ми.
     -   Здравей! Да не се е случило нещо? - Приближих се към нея и я целунах. Тя ме прегърна. Поканих я да седне. Набързо си изхлузих якето и го метнах на закачалката. - Много тежки започнаха да стават сутрините за мен. - Седнах върху бюрото, за да съм по-близо до нея.
     -   Наистина имаш вид на болен.
     -   Дори вече успях да  припадна. - Какъв глупак съм. Ето, че сега я уплаших. Тя взе ръката ми. - Не се безпокой! Не беше нищо сериозно. Инспектор Деев и сержанта ме докараха до тук.
     Тя взе и другата ми ръка. Приближи ги до лицето си и ги целуна.
     -   Каква глупачка съм. . .
     Ариел влезе. Офисът се озари в зелените отблясъци от очите й. Едрите й гърди повдигаха блузата от учестеното дишане, симптоматичен белег на неспособността й, да прикрие вълнението си.
     -   Остави ги тук - с наведен поглед й посочих.
     Соня пусна ръцете ми. Сложих едната върху плота и добавих:
     -   Тук. До мен. - Отдръпнах ръка. - Благодаря, Ариел!
     Тя отстъпи заднешком, когато стигна до вратата се поклони.
     -   Ваша покорна слуга, My Lord. - Каза го приведена, със сведен поглед и излезе.
     Гледах като шаран - с немееща отворена уста.
     -   Гледай ти! - Не се стърпя Соня. Погледнах я. Тя пое отново ръцете ми и пак ги целуна. - My Lord.
     Не ми оставаше нищо друго освен да прехапя долна устна.
     -   С всеки изминал ден, с всяка минута става все по-странно. . . Объркано. . .
     -   Снощи трябваше да приема поканата ти и да остана при теб. Държах се като пълна глупачка.
     -   Стига. . .
     -   Можех да бъда до теб и да ти помогна. Искам да бъда до теб. - Тя се изправи и страстно ме прегърна. Целуна ме по шията.
     Моят съюзник!. . . Не, не бива да я въвличам в този свой делириум. Ако само мъничко, съвсем мъничко ми подскаже някой какво става. . .
     Ариел почука. Соня ме пусна.
     -   Влез!
     -   Ето. - Тя постави новият брой на списанието на масата. - Както казах - в четвъртък сутринта ще е на бюрото ти. Ето и това. - Разтовари подноса с две чаши и бутилка Къти сарк. - Днес, ако позволиш, ще отказвам всякакви ангажименти свързани с теб. Евентуално, ако ти имаш някакви допълнения. . .
     -   Чудесно. Ще прегледам броят на спокойствие. И утре в печатницата. Всичко е уредено нали?
     -   Да.
     -   Върви тогава. . .  И без поклони и другите там глупости! Благодаря ти!
     Ариел излезе и не забрави да ми намигне. Това не влизаше в уговорката ни.
     Седях си все така върху бюрото. Погледнах часовника на стената - десет-нула-нула.
     -   Не си ли на работа?
     -   Никой няма да ме потърси.
     -   Интересно. Тогава да пием кафе.
     Налях и на двама ни. На нея добавих малко мляко на мен уиски.
     -   Това е второто ни кафе заедно. - Беше щастлива.
     -   И втората ни сутрин заедно извън парка. Не знам как изглежда отстрани, но съм истински щастлив. . . много неща ми се струпаха тази седмица и като, че ли не съм напълно адекватен. А като се замисля предстои уикенд, а той ще е каймакът.
     -   Ако искаш да не ходим до Дяволското око. Или е важно.
     -   О, не, напротив. Точно там ще ми стане по-добре.
     Тя замълча. Изглеждаше притеснена.
     -   Виж аз знам за какво става въпрос. - Говореше тихо. - Знам за картите. Те са необикновени. . .
     -   Почакай. . . От къде знаеш?
     Сега наистина трябва да я заведа на срещата с Демонова. Вече беше необходимо. Точно сега, когато мислех, че имам верен човек до себе си, пак се плъзвам по наклонена плоскост. По дяволите.
     -   Извинявай, миличък, но аз работя в картографски отдел. Специалист съм. За съществуването на тези карти, макар никой да не ги е виждал се носи легенда. . . Колкото и да ти изглежда скучна нашата специалност . . . уверявам те, че си в голяма грешка. Картите изчезват, биват повреждани, прерисувани, има грешки и неточности. . . - Тя замълча. - Познавам Деница Демонова и знам какво притежава. . .
     -   За това ли си тук? - Не можех да повярвам. На секундата си сипах уиски и го глътнах на екс.
     -   Не, мили. . . За да съм до теб. Казах ти, че познавам Деница Демонова. . . Тя е опасна. Не знам какво точно цели, но със сигурност ни чакат опасности и измама. Нека дойда с теб. Нека бъда до теб! Моля те, миличък!
     На кой да вярвам? Наистина, макар че си приличаха, като две капки вода, чувствата, които Соня пораждаше в мен, лежаха мъртви на пода в присъствието на Демонова. На кой да вярвам? Вече не мога да съм сигурен дори в себе си. Не знам за кой път ще си го кажа, но вече не искам тази игра да свършва преди края. Пък каквото ще да става. Спомних си думите на Деев. . .
     -   Имаш ли представа, че вие с Демонова сте като копия една на друга?
     -   Знам, но тази история няма никаква връзка сега. . . Наистина, те моля да го забравиш за сега. Просто не обръщай внимание. Обещавам да ти обясня на края. Вярвай ми! Моля те, мили!

     На светофара светеше червено. Двигателят тихо мъркаше.
     Много време не се беше сещал за онези романи. Малките книжлета от юношеството му. Чувстваше се напълно объркан. Отдавна ги бе заклеймил, като пълни измишльотини, нямащи нищо общо с действителността. Тотално игнориране. Никога в полицейската си практика не се беше отъждествявал със самотните детективи (смехотворно), нито пък Там му приличаше на вечно не разбралия доктор Уотсън. Сержант Там е първокласен полицай. Вече десет години са заедно. Спомни си първият им голям случай - убийствата в Дяволското око. Местната полиция бе луднала и го  прехвърлиха на тях. Мистериозен случай, който - не можеше да не си го признае - много му напомняше за убийството на Марта Евокян. Беше наистина голяма загадка. Завинаги остана със смесени чувства и белега на вина, защото макар и да бяха открили убиеца те не успяха да го заловят, а Там пострада сериозно.
     Когато получиха назначението, Деев остана изненадан: Защо ги изпращат да разследват убийство извършено на стотина километра?
     -   Малко сред природата, инспекторе, няма да ви се отрази зле - бе казал Там.
     -   А какво правят местните?
     А когато отидоха на мястото ги откри да повръщат наоколо. Второто убийство било още по-жестоко и те веднага сигнализирали на по-виша инстанция, както обясни местният началник. Не бил убеден, че ще се справят.
     Е, никой никога не е убеден. Светна зелената секция и Там сви на дясно.
     Две различни жертви. Две еднакви убийства. Защо? Никаква нормална мотивация. Връзката се губеше, въпреки фрапиращият модел на  ритуално убийство.
     Първата жертва - шест годишно момиченце. Било е приспано - не могли да открият наличието на упойващи вещества в тялото. Положението на му, мимиката на застиналото лице подсказвали пълно спокойствие - никакви белези от болка и уплаха. Плашещо бе блаженството изписано на лицето му; Деев остана силно обезпокоен, когато разглеждаше снимките от досието. Някои от тях му направиха силно впечатление. Спомни си думите на съдебният лекар, който бе на мястото: Китките на детето липсваха, очевидно прегризани. . .
     Пак червен сектор на светофара.
     -   О, боже! - Деев извади мобилния си телефон и набра.
     -   Какво има, инспекторе?
     -   Зелено, Там, тръгвай!. . . Ало, ало, докторе, китката на портиерката. . . Има ли следи?. . . Бихте ли прeгледал отново как е отделена от тялото. Търсете следи от зъби.
     Там караше бавно. Червен автомобил ги изпревари с натиснат клаксон. Сержантът изглеждаше напрегнат.
     -   Дяволското око?. . . Нима мислите, че може да има връзка?
     -   Повече от сигурен съм, Там. Как не се сетих по-рано. . . Какъв пропуск. . .
     -   Ако има такъв. . . е на съдебния лекар. . . Сигурен ли сте, шефе?
     -   Не знам, Там. . . Не знам в какво да съм сигурен.
     -   Може би. . . - Замълча. Деев го погледна. Размениха погледи. Видяха блясъкът в очите си.
     -   Това е добра идея, сержант. Може би истината е някъде там. Но нека не избързваме за сега.
     -   Мислите ли, че може да има още жертви, шефе?
     -   Разбирам накъде биеш. Но е по-добре да изчакаме ден два. Вятърът все още духа в различни посоки. . . - Извади мобилният си телефон от джоба. - Ало! Да, докторе, слушам ви. . . Нима?. . . Не може да бъде! Сигурен ли сте?. . . Да. . .
Разбирам. . . Да, разбира се, веднага пристигаме. - Стискаше телефона в ръка. - Към съдебна медицина, Там! Бързо! - Чертите на лицето му се стегнаха, всяко мускулче трепна и замръзна. - По, дяволите, Там, нещата загрубяха.
     Сержантът стъпи на газта без да задава въпроси. Свали страничното си стъкло и лепна на покрива синята сигнална лампа. На моменти натискаше клаксона за да светне балъците да се свият и не сваляше крак от газта. Кефеше се. Ловко превключваше на необходимата предавка. Краката му играеха джига върху педалите. Отново са на гребена на вълната. Те двамата с Деев са страхотен тандем. Обичаше, когато инспекторът става такъв. Значи нещата наистина загрубяха.          
     -   Разкарай се бе, тъпак!!! - Натисна клаксона.
     -   По дяволите, Там!!! Нещата наистина загрубяха.
     Клаксонът пронизително пропищя; сержантът въртеше волана с победоносна усмивка на лице. Деев гледаше със същата каменна физиономия напред. Там му хвърли бегъл поглед и това което видя го накара да задържи за дълго ръка на клаксона. "Велики боже, започва се! Колелото се търкулна. Започна се!"
     Там паркира колата в английския двор на сградата на съдебна медицина и Деев излетя от нея на мига. Телефонът му иззвъня.
     -   Ало. . . Сега влизам в сградата. . . До секунда съм при Вас. . .  - Вече тичаше по коридора със служебната си карта в ръка.
     -   Аз съм с него - каза Там на охраната на входа, докато се опитваше да извади своята.
     Мили, боже, наистина става интересно - този поток на мисли не излизаше от главата му. Опитваше се да следва Деев по коридорите - ту наляво, ту надясно, на долу, пак на долу, посоките се въртяха като в лабиринт. . . Сблъска се с някакъв исполин с размерите на Минотавъра, само че не толкова древен и с реалният шанс да му се измъкне. . . Деев сви в дъното на коридора. Там промърмори едва чуто извинение към бичата глава без да дочака отговор и тичайки продължи да следва шефа си.
     Накрая го настигна. Беше спрял пред една врата и разговаряше с патолога.
     -   Влезте и сам ще видите - каза той.
     Деев го последва, а след него и Там влезе в помещението - малък кабинет, с още една - само че, летяща - врата към също толкова малка лаборатория.
     -   Кога забелязахте изчезването, докторе? - Въпросът остана за известно време без отговор. Патологът се появи от лабораторията носейки в ръце стъкленица с физиологичен разтвор.
     -   Погледнете - и той я вдигна към лицето на инспектора.
     -   Но. . . това е крак. . .
     -   И сам мога да ви го кажа. Когато ми се обадихте да потърся следи от зъби намерих ето този крак отрязан от глезена. . .
     -   Сигурен ли сте, че това е същият. . .
     -   Да, повече от сигурен. Същата стъкленица. . . ето и обозначението върху нея го потвърждава.
     Деев се вгледа в номерата изписани на картончето върху й.
     -   Интересно!
     -   Има и нещо още по интересно. Не мога да си обясня връзката. . .
     -   Нека и ние чуем.
     -   Когато ми се обадихте за следите от ухапване, разбира се веднага се заех. . . и ето какво открих - той отново повдигна буркана - но интересното тепърва предстои. . . Искате ли по-подробно да погледнете. . .
     -   Казвайте, моля Ви!
     Патологът се повъртя и накрая сложи стъкленицата на масата. Деев беше търпелив. Сержант Там разглеждаше една таблица на стената, но мисълта му бе насочена към това, което ставаше в кабинета.
     -   Да оставим настрана изумлението ми когато открих този крак на мястото на ръката. - Присегна се и повдигна стъклото пред себе си, сякаш искаше да подчертае правотата на думите си. Там се обърна и го погледна. Стори му се, че докторът ей сега ще разклати стъкленицата. Усмихна се и се върна към разглеждането на таблицата. Докторът продължи: - Но това, което открих по него и връщайки се на молбата ви да потърся следи от зъби, ме хвърли в тъч. Откъде се сетихте за зъбите. . .
     -   Да не би да ми казвате, че сте открили имено следи от зъби. . .
     -   Да, и то там където не би трябвало да ги има, защото този крак не трябваше да се намира там. - Докторът отново погледна стъкленицата, но този път без да я взима в ръце.
     -   На каква възраст е човекът, чийто е бил кракът?
     -   Детски е. Възрастта не може да се отредили толкова лесно. . .
     -   Това е достатъчно. А нещо повече за белезите от зъби?. . .
     Патологът погледна трагично:
     -   Трудно ми е да определя. Определено хомо сапиенс - замълча неуверен - много приличат на човешки, но все пак са много по дълги. . . Ще трябва да ми дадете време, инспекторе. Ще го дам на експертиза, но ще отнеме време разбира се.
     -   Добре, тогава. Погрижете се! И после се свържете с мен. - Деев погледна към Там. Сержантът го чакаше като хрътка, само да трепне. Инспекторът се двоумеше, нещо го гризеше. Беше принесъл тежестта си върху единият си крак готов да тръгне, но нещо го дърпаше назад. - Ще може ли да погледна по-отблизо, докторе?
     -   Да, разбира се. - Деев вече държеше стъклото в ръце. - Удивително!
     -   За всичките тия години. . . В цялата си практика не съм попадал на такъв случай. . .
     -   За съжаление не мога да кажа същото.
     -   Обещавате да ме държите в течение, нали, инспекторе!?
     -   Мисля, че случаят ще го наложи, докторе. Ще разчитам на вашето сътрудничество. - Той понечи да погледне часовника на ръката си, но спря движението по средата. - Е, време е да тръгваме. Довиждане! - Подадоха си ръце. -  Сержант!
     -   Довиждане, докторе - проехтя гласът на Там.
     -   Довиждане!
     -   Ще се чуем - допълни Деев на излизане от кабинета.
     Двамата с Там вървяха отривисто - Ловецът и кучето. Минаха обратно по коридорите. В краят на едно отклонение Там видя Минотавъра. Стори му се, че ги забеляза. Опита се да долови стъпки от към мястото където го видя, опита се да си представи как Минотавърът се появява иззад ъгъла с тромав, но мощен бяг. . .
     Излязоха от сградата и се качиха в колата. Сержантът чакаше. Дори не беше мушнал ключът в стартера.
     -   Какво мислиш, Там?
     -   Аз го видях с очите си, шефе. . . беше в ръцете ми. . .
     -   Как само си минаха десет години, Там. . .
     -   Същият случай. . . Отново се връща при нас, шефе, това е знак.
     -   Отново кървав, Там! Трябва да разгадаем този кървав знак, Там! Трябва!

     -   Ще ми помогнеш ли с виното?
     -   С удоволствие! Малко е тесничко тук.
     -   Е, нямам си като твоят апартамент. - Соня му намигна, сетне се присегна и го погали по бузата. Той държеше бутилката с вино и две чаши в ръцете си. - Скоро пристигнах в града и общежитието ме устройва. Близко е до работата ми.
     -   Как така живееш тук, в университетското градче и същевременно всяка събота и неделя, рано сутрин си  в парка до старите кейове? Как успяваш. . . Защо се разхождаш в толкова далечен парк?
     Тя го побутна и той премина в голямата стая, която беше и единствена, освен кухнята, в която се влизаше направо от антрето. Обзавеждането, макар и минаващо за спартанско, беше запазено, и дори кокетно. В средата на стаята се мъдреха холска масичка с канапе и табуретки. До канапето стърчеше красив абажур изплетен от тънък камъш. Зоран се огледа - потърси леглото й. Най-вероятно беше в ъгълът, зад паравана. Остана потресен. Това не бе параван като всички останали, които бе виждал - освен, че бе съставен от три рамки. На лявата бе изобразен четири лицев шестокрил дракон обут във впечатляващи сандали, вперил тревожни погледи в неуловими посоки, в трескаво и зорко бдение. На дясната: огнен ангел с горящ меч, бе застанал пред мрачни черни небеса, над които с латински букви бе изписано: RAQUIA. На голямата средна рамка, в богоподобно достолепие бяха изобразени една до друга две внушителни фигури; едната, в кристален блясък срещна Зоран очи в очи с мощ и ослепителна белота, която (стори му се), се разля наоколо, но нямаше време за емоции, защото втората фигура, стъпила върху постлана под краката й красива лилия, наду тръбата в дясната си ръка. . . Князете. . .  
     Първият носеше златни одежди, а вторият - този с тръбата - бе целият в сребро. Златистият държеше огромен меч, чийто връх бе опрял пред краката си. Но най-странното, бяха капещите сълзи от очите му, в контраст със силата и мощта, която внушаваше. Стичайки се, те се превръщаха в огнени четири крили създания. . .
     -   Архангел Михаил - тихичко му прошепна Соня. Беше застанала зад рамото му. Не бе усетил кога се бе приближила до него, нито пък той, толкова близко до паравана. Прокарваше пръст по хартията сякаш я галеше. - Раждането на херувимите от сълзите му. . .
     -   Красиво е! От къде го имаш?
     -   Подарък ми е. . . За спомен. . .
     -   Не бях виждал никога нещо толкова красиво. . . Истинско произведение на изкуството. Божествено красиво! А кой  е другият? Надписите са ми непознати. . .
     -   На иврит са. - Тя прокара ръка под мишницата му, навдигна се на пръсти и преметна другата през рамото, и така обгърна гърдите му в прегръдка. - Другият е архангел Гавраил - Божият доверител. Пратеникът. Вестителя. Повелителят на Истината. Той е моят покровител. - И тя му показа пръстенът от лунен камък* на ръката си. Беше го забелязвал и преди. Харесваше му, като нея самата. Но Соня си оставаше една голяма загадка за него и, въпреки че постоянно му разкриваше по нещо обаятелно и ново от себе си, той все още - а ставаше и по-трудно - успяваше да схване коя е тя. Изплъзваше му се, точно както се появяваше - необяснимо, странно, изневиделица. Не можеше да се отърси от мисълта, че тя по някакъв начин го бе намерила и макар че това би поласкало, и ощастливило всеки мъж, той се чувстваше объркан. Не можеше да намери точните чувства и мисли - желаеше я, но винаги оставаше и една сянка, от нещо друго. . . нещо някъде там. . . нещо, което го човъркаше и не му даваше мира, дори го разстройваше на моменти. И въпреки всичко, тя бе винаги около него и не го подведе нито веднъж. Дори много повече, бе убеден (от някакво вътрешно, автоматическо убеждение), че тя ще му е изключително  полезна в предстоящите контакти с Деница Демонова, а и както самата Соня вече му подсказа, имаше някакво (ето, че отново тънеше в догадки) отношение към играта на  нейната двойничка. Играта! (Защо винаги тази дума се появяваше в главата му?). . .
     Сега гледаше в пръстена от лунен камък. Пое ръката й и я целуна, после докосна камъкът с устни. Беше топъл - учуди се, очакваше да е леден, като всеки камък. . . Но вече бе време да престане с удивлението.
     -   Топъл е - сподели го с нея.
     -   Специален е - отговори му простичко, наивно някак си Соня.
     -   Отдавна ли го имаш?
     -   От малка. Хайде да седнем, моля те! Имам нужда от глътка вино.
     -   От малка?. . .
     Но тя не обърна внимание на въпроса и дърпайки го за ръката го замъкна до канапето. Зоран все още чакаше отговора, но Соня само го бутна да седне и се зае да разлее вино по чашите.
     -   От колко малка? - Той не искаше да се отказва. Беше крайно противоречиво, защото ръцете й все пак са пораснали заедно с нея. . .
     -   Беше ми голям, но си го носех с мен. . . - Соня седна до него и го целуна по устните. - Сега по-спокоен ли си? - Зоран понечи да каже нещо, но тя го прекъсна: - Така се връзва, нали? - Наведе се към масичката, взе чашите и му подаде едната. - Наздраве, миличък!
     -   Наздраве!
     Поднесоха чашите една към друга и се разнесе приятен звън. И когато Соня понечи да отпие, Зоран се приближи към нея, наведе лице към ръката, в която държеше чашата - ръката с пръстена от лунен камък и го целуна. Тя прекара пръсти през косите му. Сетне и двамата отпиха от изстуденото бяло вино - дълго и жадно.

     Минаваше шест следобед. Плановете им за вечерта включваха разходка, вечеря и може би нощно кино на открито. Соня чувстваше главата си замаяна от виното.
     -   Ще направя кафе.
     -   О кей. - Вече четири-пет минути Зоран стоеше до прозореца. Почти от същото време не си бяха казвали нищо.
     Соня се приближи до него и положи глава до гърба му, нежно го разтърка по раменете, и се запъти към кухнята.
     Кафето беше в тенекиена кутия до машината за еспресо. Напълни двойната ръкохватка и я завинти на мястото й. Машината зашумя.
     -   Времето напредва. Трябва да бързаме! - Гласът идваше от ъгъла. Тя не се обърна. Чу че Зоран се размърда в другата стая. Мерна го извивайки глава през рамо, че се канеше да пусне музика.
     -   Правя всичко възможно - каза тихо тя.
     -   Езерото вече тъне в сянката. . . Побързай! Инспекторът прозря в миналото. Той е чист. Имаш един ден.
     Машината спря автоматично. Ароматът на кафе бързо се разнесе из цялата квартира.
     -   Ухае страхотно - долетя гласът на Зоран, все още до уредбата.
     Соня го виждаше ясно, защото вече се бе извърнала към стаята.
     -   Захар или мляко? - Провикна се тя.
     -   Само мляко.
     -   Би ли ми помогнал!
     Зоран влезе в кухнята. Погледна я и зачака. Тя наливаше млякото.
     -   Колко?. . .
     - Така е добре, мерси. - Той подхвана чинийката с чашата. - Сама ли си говореше?
     -   Пеех си нещичко. . . - Без да вдига очи продължи да си слага захар в кафето - Пако де Лусия?
     -   Да това ми попадна. . . Ако искаш ще го сменя.
     -  Не, напротив. . . Хайде да ходим оттатък, мили! - Той се усмихна и тръгна понесъл кафето си. Тя го последва.   
     Кухнята задържа аромата на кафето още дълго.

     Езерото Дяволското око бе старо колкото самият дявол. Противно на всякакви научни тези водата му бе солена. Славата му на красиво и спокойно кътче, подходящо за отдих, и приятно изкарване, вехнеше вече цяло десетилетие. Носена в миналото, като мълва - от ухо на ухо - сега я бе последвала съдбата на прокълнат - гола и уязвима за хулите, и обречена на забвение.
     Никой не стопанисваше хижата кацнала в просеката на брега. Никой дори не я държеше под ключ. Никой не бе покътнал нищо, освен прахът, който слагаше пръсти навсякъде. Леглата дори бяха забравили, че скърцат, а масите, пейките и столовете, вече наистина вярваха, че е настъпила прашната епоха. Предметите по лавиците почти се бяха вкаменили. Пробуждане за нов живот не се очакваше, подобни надежди вече минаваха за ерес. От време на време, някой заблуден пътник плахо се прокрадваше и не изчезваше. Бяха минали години. Водата говореше на хижата все едно и също, и затова хижата мълчеше.
    Но напоследък имаше известно раздвижване. Нищо вълнуващо, нищо обнадеждаващо, но все пак ето, че някои от посетителите повтаряха, дори потретяха. Младата госпожица например. Все така облечена в червено. Все така сама. Беше малко неспокойна. Нещо неприсъщо за нея. И по всичко личеше, че очаква някого. Донесе голяма пътна чанта със себе си. Пристигна в петък по обяд. Ден по-рано от насрочената си тук среща. Огледа стаите за спане на горният етаж – всичко бе потънало в прах, не й хареса. После замъкна тежката чанта в една от спалните, хвърли я на едно от леглата, и моментално избяга от вдигналият се прах.
    В голямото помещението на долният етаж - което беше и антре, и рецепция, и салон - отекнаха бързите й стъпки по стъпалата. Когато тя слезе екотът замлъкна.
    В трапезарията, също на долният етаж, се разнесе едва доловим шум. Столовете и масите бяха събрани до стената. Само до големият прозорец, който гледаше към езерото, някой беше разположил една маса с четири стола. Прахът бе оставил непокътнат единия от тях.
    Червените дрехи на младата дама озариха помещението, когато тя надникна вътре. Бе чула шума  и, макар че бе предпазлива, никак не изглеждаше уплашена. Стъпките й леко отекваха по дървения под. Движеше се внимателно и държеше главата си изправена. Изглеждаше сигурна в действията си. Приближи се до прозореца и се загледа навън. Спокойните води на езерото безшумно се плискаха в кея на хижата.
    Младата жена дръпна завесите и пусна светлината в помещението. Беше пладне. Слънчевите лъчи галеха водите на езерото. Докосвайки повърхността му те образуваха отблясъци, които като милиони малки слънчеви зайчета, заиграха по стените на трапезарията.
    -  Светлината... ужасно ме дразни! – Беше сподавен вопъл долетял от ъгъла.
    -  Не ми пука! – Отвърна младата жена без да се обръща по посока на гласа. Бе застанала близо до прозореца, взирайки се в хоризонта над високите скали. -
Нямам нужда от вас – тонът й стана по-мек - не за сега...
    -  Не съм тук, защото ти си ме извикала.
    -  Аз също... – допълни сподавеният вопъл.
    -  Теб никой не те пита – в един глас отговориха двете жени.
Младото момиче се бе обърнало с лице към стола, на който в момента седеше жена,
чиято възраст трудно можеше да бъде определена.
    -  Все пак аз го познавам най-добре.
    -  Прекрасно, но той ще дойде чак утре. – Госпожица Демонова отново впери
поглед през прозореца. – И няма да е сам.