...

         2.

След това станало много страшно.

През дългото време, през което Черното Момиче чакало да се срещне със своя Принц, много често ù говорели:

            - Защо не спря? Tам в черната торба на Белия Принц имаше за теб нещо, което ще ти донесе богатство и слава. Трябваше да спреш. Кажи колко пари искаш! Кажи какво искаш! Кажи кого искаш! - Започвали да ù предлагат палати и богатства, да изброяват десетки, стотици имена на все знатни и известни люде – искаш ли този? Искаш ли онзи?... и всичко това било, за да се откаже тя от Любовта си.

            – Не! Искам си моя си Принц, с когото можем да заплачем и да се засмеем на едни и същи неща.

            - Но ти не си за него. Ти си само едно малко, бедно, грозно Черно Момиче.

            - А Белият Принц какво е? Нали е човек, като всички други. Само дето дрехите му са скъпи, иначе отвътре е същият като мен – смеем се и плачем на едни и същи неща.

            - Белият Принц е много лош! Знаеш ли колко хора е наранил? Питай някого, който го познава!

            - Не познавам никого, който го познава. Знам, че не е лош и не ми трябва да питам никого! Ние сме свързани и рано и знам, че ще дойде времето, когато ще се срещнем!

            - Ха! Като толкова много знаеш – кажи кога ще дойде това време?

            - Не знам кога ще бъде, но ще бъде!

            - Глупачка! Я виж колко мъже те искаха, а ти никой не погледна. Така ще си остарееш и погрознееш сама и в бедност и нищета!

            - Ще бъда с моя любим!

            - Ние ще му кажем колко лоша, грозна и злобна си ти!

            - Кажете му! Той няма да ви повярва, защото чувства каква съм отвътре!

            Минали много месеци...

            През цялото това време в Двореца на Белия Принц идвали принцеси от цял свят. Те се опитвали да го омаят по най-различни начини. Някои от тях били толкова дръзки и самоуверени, че сами предлагали на Принца да се ожени за тях. Той се смеел и забавлявал с тях. На някои открито се подигравал, а те във своята самоуверена глупост дори не разбирали това и си мислели, че им прави комплименти, и глупаво се усмихвали. Никоя не смеела да му възрази, само с мисълта да се докопа до трона.  А принцът тъгувал за своето невидяно Черно Момиче...

Всяка нощ преди да заспи, Черното Момиче пожелавало ‘’Лека нощ’’ на своя Принц. Много хора ù се присмивали, много хора се опитвали да ù кажат, че тя не е за него, че той ù се подиграва, много хора се опитвали да ги очернят един пред друг... Но тези хора не знаели нещо много, много важно... Не знаели, че те двамата, макар и никога да не се били поглеждали очи в очи, разделени от далечни разстояния, били свързани... Не знаели, че той винаги намирал начин да ù каже, че мисли за нея. Не знаели, как тя чувствала неговите болки, когато го боли. Не знаели, и не можели да си представят дори, че може да съществува такава любов.

През цялото време Черното Момиче не преставало да вярва на своя Принц. То стояло само и много тъгувало, но винаги си мислело за това, което им предстои. Сънувало го всяка нощ и знаело, че Бог ги е свързал, защото са двете половини на едно цяло.

Разказвало му наум сънищата си. Белият Принц понякога се смеел на тези сънища, а понякога дори ги преразказвал на свитата си и те си измисляли и разигравали разни сценки. Дотолкова се увлекли в това, че скоро за техните представления започнали да се разнасят мълви. Случвало се, някоя от тях да достигне и до Черното Момиче, а то вместо да се сърди и обижда, си мислело “Знам, че ме чуваш и ти намери начин да ми го кажеш, моя любов. Не знам защо още не сме заедно, но съм сигурна, че има причина. Може би така Бог изпитва любовта ни”.

Дълго мълчало и таяло мислите в себе си Черното Момиче. След това започнало да пише писма, да рисува картини. Не знаело как да ги изпрати до своя любим, но във всяко писмо и във всяка картина намирало начин да изрази любовта си. А тъгата му по любимият не намалявала. Напротив, от ден на ден все по-силна ставала и вече нямало миг, в който да не мисли за него. Все по-тъжна ставала усмивката на Черното Момиче, макар, че нито за миг не губело вяра. Все повече ù липсвал нейният мил.

            Така минало много време. Един ден от двореца разпратили глашатаи из цялата страна да разгласят, че ще има бал, на който са поканени всички желаещи. За първи път щяло да има такъв бал, на който можел да присъства всеки. Хората много се учудили и непрестанно говорели за това.

Майките наизвадили от раклите тежки нанизи с пендари, откъсвали по няколко и изпращали дъщерите си при баячки и знахарки за билки и магии за красота, останалите пендари давали за скъпи презморски златоткани платове и омайни екзотични парфюми. Бащите разравяли гърнетата със злато и ги изсипвали в ръцете на синовете си – да си купят най-силните коне, най-красивите колесници и най-скъпите одежди.

А през това време Черното Момиче си мислело “Толкова дълго те чаках, моя любов и не знаех как да стигна до теб. Може би сега е моментът?!...  Но как да отида! Та аз нямам дори прилични дрехи. Всички ще ми се присмиват, макар че това не е толкова важно. Аз искам да отида не за да видя двореца и не заради бала, а само заради своя любим... Трябва да намеря начин! Но как?’’

3.

...