То на Въто всичката му е такава – в събота след Великден, както викат у нашето градче. Все се сеща по-сетне, все е с оня, задния акъл. Винаги знае какво да се направи – ама след като е станала белята. Преди това – кротува си и трайко си кибичи. Щото не е баш сигурен.
Така се и ожени. Една вечер кака Мара му рекла: „Въто, кога ще пращаш годежари, щото ще почне да ми личи?“. „Кое, ма?“ – озверил се той. „Бременността“ – обяснила му опитната девица. „Ма аз… Аз нищо не съм…“ – заекнал той. „Именно, де! Айде, че време няма…“
Така си и живееше. Хвана се на работа даскал по селата. В понеделник заранта заминаваше, в петък вечер се прибираше. И, докато се наспи – дошъл пак понеделникът.
Само че тоя път с понеделника дойде и есента. Застуди се. Небето взе да се оцъкля като Фитко Дамаджанката след третата ракия, да рони сълзи като Мита вдовицата по изчезващите в мъглата уж кандидати, да подухва ветрец, хладен като кмета, кога иде някой да поставя въпроси я за улиците, я за площадчето, я за други ...