Бо беше седнала на земята, играеше си с онези шарени топчета, тя винаги си играеше с шарените топчета... Приличаше на малко дете, винаги приличаше на малко дете, когато е седнала на земята... Изглеждаше безвечна, непоклатима и много концентрирана в това, което прави:
- Пак си говорим същите думи и обичайности, Алекс. Не разбирам... Последният път, когато те видях, усетих как се отдръпваш... Усетих как, когато се опитах да те целуна, ти се отдръпваш и тогава осъзнах най-тъжното, осъзнах най-истинното... Това, за което си бях затваряла очите дълго време... Всъщност аз те бях допуснала много по-близко до себе си, отколкото ти – мен... От това се изкълчих отвътре и никога повече не успях да наместя навехнатото... Никога повече... Между нас прорастна неизлечима пропаст...
- Това не си ти... Не го говориш ти... Това е твоето Недоспало Настроение, Бо...
- Всичко друго може да е лъжа, може носът ти, картината в хола ми, телефонният ми номер, дървото отсреща, формата на облаците, тихите вечери ...