Бо беше седнала на земята, играеше си с онези шарени топчета, тя винаги си играеше с шарените топчета... Приличаше на малко дете, винаги приличаше на малко дете, когато е седнала на земята... Изглеждаше безвечна, непоклатима и много концентрирана в това, което прави:
- Пак си говорим същите думи и обичайности, Алекс. Не разбирам... Последният път, когато те видях, усетих как се отдръпваш... Усетих как, когато се опитах да те целуна, ти се отдръпваш и тогава осъзнах най-тъжното, осъзнах най-истинното... Това, за което си бях затваряла очите дълго време... Всъщност аз те бях допуснала много по-близко до себе си, отколкото ти – мен... От това се изкълчих отвътре и никога повече не успях да наместя навехнатото... Никога повече... Между нас прорастна неизлечима пропаст...
- Това не си ти... Не го говориш ти... Това е твоето Недоспало Настроение, Бо...
- Всичко друго може да е лъжа, може носът ти, картината в хола ми, телефонният ми номер, дървото отсреща, формата на облаците, тихите вечери на отчаяние, пролетният дъжд и забравените приятели да са лъжа... Да, те може да са лъжа, но не и това... Усетих как затваряш резето на вратата...
Алекс стана от стола, отиде при нея и я гушна. Гушна я така нежно и внимателно, сякаш беше играчка, много чуплива и крехка... Гушна я и остана така няколко секунди, които и на двамата се сториха като часове...
- Бо, това, че не ти казвам, че те обичам, не означава, че това не е така, разбираш ли ме? Обичам те повече от всички Тук и от всички Където-И-Да-Е-Било!
- А ще ме пазиш ли, Алекс?
- Аз себе си не мога да пазя, камо ли някой друг... Но ще се опитам да те предпазя... Макар и от теб самата никой да не може да те предпази...
- Освен това откъде си сигурен, че Където-И-Да-Е-Било няма някой, който да ме обича повече?
- Ами... Радарът ми не улавя други сигнали...
Бо и Алекс - хванати за ръце...
Странно, но над тях имаше дъга...
А под тях мъглата си играеше с формите на сградите и очертанията, един град удавен в мъгла, никога не е същият, видоизменя се по някакъв странен и красив начин... По този начин винаги може да се изгубиш в него, да го пожелаеш и познаеш такъв, какъвто е...
Но и те си играеха с мъглата... С дъгата... Един с друг...
- Хайде, Алекс!
- Не мога! Много е високо!
- Хайде, щом аз мога и ти можеш...
- Ами ако падна?
- Хайде... Ела с мен... Представяш ли си какво би било да стигнем до слънцето?
- Ти за Икар чувала ли си, жено?! Освен това си забравих плажното масло...
- Стига мрънка и ела!
- Добре, но ако изгоря, ти ще си виновна!
А все пак Дървото на Желанията наистина беше Безкрайно високо...
© Питър Хайнрих Todos los derechos reservados