Вас лъжа, мене истина, но в двора на старата пететажна кооперация се извисява едно огромно дърво, което всички наричаха..., ама да не бързам. Аз го посадих още когато беше малка, дребна фиданка с три листенца и оставих съседското момче да го пази, да не би козичката им да дойде от село и да му види набързо сметката. Истината беше друга – опасявах се, че децата ще го смачкат в игрите си, а исках след време да има сянка под него и да сложа една пейка, та на стари години да има къде да бъбрим и и да си спомняме туй или онуй с дядовците от квартала, вместо да киснем в кръчмата. Дали Панчо ми повярва за животното или се съгласи, ама от учтивост, така и не разбрах, но оттогава другите деца кръстиха малкия пазач просто като онова дървено човече, което... О, не е заради дългия му нос, а заради това, което все си измисляше моето малко приятелче. Ето слушайте:
      Седи си момчето пред дървото, а при него идва сестра му Нели и го пита:
      - Панчо, какво правиш тук?
      - Пазя жълтичките на Пинокио, да не ги откраднат лисицата и котаракът – отвръща момчето, което е в първи клас и се усмихва, защото кака му, освен от кукли с руси косички и сини очички, друго не разбира, нищо, че е с две години по-голяма.
       После пристигна Илко, негов съученик и искаше да знае същото - защо Панчо виси с часове пред това нищо и никакво дърво, а той му отговори така:
      - Това е дървото, от което „татко“ Джепето направи момчето Пинокио и аз го чакам да порасне... Неее! Чакам дървото, а не човечето…
      След малко се появи и баба Димка, която живееше на партера, а тя, ако не знаете, ще ви кажа - беше първа клюкарка в махалата. Изгледа съседчето изпод очилата си, премери с поглед три пъти малкото растение отдолу нагоре и обратно, плесна с ръце и ахна дори:
      - Ах, че хубаво цвете!
      - Тихо, бабо Димке, ще го уплашиш и ще се превърне в дърво – рече Панчо, почеса се по главата и като видя, че жената се обърка нещо, добави - Вълшебно е и ако седиш тук и му разкажеш една приказка, то ще те подмлади. Само внимавай, ако приказката е къса, само две-три годинки ще паднат от гърба ти, но ако е дълга, може и дете да станеш...
      Жената се хвана за детските думи, взе едно столче и седна до дървото, като се чудеше коя приказка да започне, та нито малка да бъде, нито много голяма. Хитрото момче само това чакаше и хукна към игрището при другите деца да порита топка...
      Преди да залезе слънцето, баба Димка разказа на малкото дърво не една, а цели десет приказки и беше събрала всички момиченца и момченца около себе си, които я слушаха със захлас и се увериха, че не е толкова лоша като човек. Интересното дойде после. Старицата разбра, че беше измамена от Панчо, но не му се ядоса, защото почувства обичта на децата и така запълни самотата си. Дори им обеща на следващия ден пак да им разкаже приказка, защото знаеше много неща, а това, което не знаеше, измисляше и разтягаше с часове. Та нали клюкарките само това правят по цял ден!...
      На сутринта всички се изненадахме. Дървото беше пораснало с един метър и пуснало няколко клона. Моето съседче остана пак да го пази, защото искаше да разбере как така той не расте така бързо, като чудното дръвче.
      - Панчо, какво правиш пак тук? – попита го отново сестра му Нели, а той важно отвърна:
      - Чакам феята, за да ме превърне в дървено човече, защо ми омръзна да съм малко момче.
      Нели сви рамене, нацупи се нещо, но явно се замисли, защото след малко се засмя и преди да си тръгне, се обади отново:
      - Кажи й, като дойде, че искам златно ключе за кутийка със съкровища.
      „Глупачка! – рече си на ума братчето – Тая не знае ли, че златното ключе е за Буратино и феята няма нищо общо с костенурката Тортила?”
      Когато Илко се появи и отново поиска да знае защо стои на едно място, Панчо изръси:
      - Имам среща с Пинокио и двамата ще яхнем магаретата да търсим Карас Барабас. Ще му отрежем мустаците и от тях ще си направим въже, с което да уловим акулата в морето и да я накараме да ни даде златното ключе за театъра на Арлекин.
      Илко реши, че приятелят му се е побъркал, защото морето беше далече, а книгите не стават реалност, нито двете истории за Пинокио и Буратино трябва да се смесват и затова го остави на мира. Пазачът на дървото пък видя клюкарката и се направи на учуден:
      - О, бабо Димке! Я гледай ти, я гледай! Много си хубава и колко млада си станала само! Браво на теб!
      - Голям си ласкател и лъжец! – рече жената, но не му се разсърди, а се усмихна весело и сядайки на столчето добави – Я извикай децата, да си разказваме приказки и измислици, че така по-бързо минава времето...
       На другия ден дървото беше пораснало с още метър и имаше четири нови клона. Нещата се повтаряха всеки път. Панчо лъжеше, баба Димка си измисляше приказки и весели историйки, а дървото растеше ли, растеше. Накрая всички си получиха заслужено новите имена. Панчо стана Пинокио, старата жена нарекохме баба Сладкодумка, а моята малка фиданка вече беше Дървото на лъжите.
      Е, това е историята, а вие, ако не вярвате, отидете и проверете в задния двор на кооперацията ни. Ако разкажете една приказка на дървото, то ще ви погали с няколко нови листенца, после весело ще зашуми и ще ви благодари. Тогава ще се почувствате някак си по-млади и безгрижни…

Рая Вид, 09.01.2016 г.