POV Ейдриан
Пътувам през града и не ме интересуват другите хора. Вятърът си играе с косата ми, а на душата ми е толкова леко. Тя ли направи това? Няколко мига в нейната компания и се чувствам така, сякаш планина е паднала от раменете ми? Тя е просто загадка. Можех да я вкуся, да пробвам капка кръв и щях да я опозная напълно, да узная всичките й тайни. Но така не е интересно. Тя е специална. Дори когато се мръщи, свети с някаква вътрешна светлина, която ме привлича като молец. Вдишвам нощния въздух, дробовете ми се изпълват със смес от миризми на автомобилни газове, летни цветя и човешко желание. Обикновено изобщо не понасям компота, в който се е превърнал въздухът на града. Затова двамата с брат ми живеем толкова високо. Въздухът там е по-чист. Нашите сетива са много по-чувствителни от човешките. Но сега не ми пука за въздуха. Тя се съгласи. Постигнах го и не знам защо, но за мен това има по-голямо значение от всичко, което притежавам. Чувствам се ... Жив? Нормален? Какъв вид имаше тя, ...