Глава 3, част 3

Hey, brother

  Макс стоеше до леглото с дамска чанта в устата, от която звучеше песента на Авичи „Hey Brother”. Фиби  отлепи глава от възглавницата и протегна ръка да вземе чантата си от кучето, бръкна и извади свирещия мобилен. След това прие повикването и като положи устройството на ухото си, отново легна. Нямаше нужда да вижда, за да знае кой я търси. Обаждането от само един определен човек предизвикваше тази

мелодия за звънене – по-големият от по-малките й братя – Калеб.

  - Поздравчета, сестричке! - прогърмя жизнерадостният му глас в слушалката.

  - Кале, какво искаш толкова рано сутрин? - попита младата жена сънено.

  - Рано ли? Слънцето отдавна изгря.

  - За теб, да. При мен е все още 6 часа сутринта. Не забравяй, че ни дели цял океан.

  - Както и да е. Така даже е по-добре. Докато мозъкът ти още не се е събудил, няма да можеш да измислиш как да увърташ.

  - За какво говориш, сатирите да те вземат? - леко се намръщи Фиби, опитвайки се да си спомни причина, поради която Калеб би се направил на разсеян и би я подложил на разпит в ранна доба. Той не правеше такива грешки. Никога. Той беше техническият гений на семейството и когато й звънеше, винаги се

съобразяваше с часовата разлика. Винаги. Едната от стените в лабораторията му беше цялата в часовници, настроени на различните зони. Това обаждане беше много подозрително. - Е, ще ми кажеш ли?

  - Исках да питам как е минала снощната ти среща. Не си се обаждала от две седмици и трябваше да разбера от доклада на Джордж какви ги вършиш.

  - Хей, хей, братленце! - Фиби се надигна до седнало положение и хвана телефона напълно будна. - Няма да търпя такъв тон! Трябва ли да ти напомням, че аз съм по-голяма от теб, като дойда да ти издърпам ушите.

  - Трябва ли да ти напомням, че дори да се повдигнеш на пръсти, пак няма да достигнеш ушите ми. Твърде си ниска.

  - Не е вярно, ръстът ми си е нормален. - възмути се младата жена. - Ти си този, който не иска да спре да расте. - после се засмя. - Радвам се да те чуя, малчо!

  - А-а-а-а, не, изобщо не сменяй темата! Познавам ти маневрите много добре. Искам да знам за снощи. Как мина срещата?

  - Не беше среща и не мина добре.

  - Защо какво стана?

  - Стана това, че се съгласих да вечерям с него, а не биваше.

  - Защо толкова ли е скучен?

  - Точно обратното. Прекалено е опасен.

  - Да не е опитвал непозволени действия? Ако е така, ще дойда и ще го наритам.

  - Не, не е това. Помниш ли, веднъж, когато седяхме в онова кафене в Сеул, ти ме попита и аз ти казах защо избягах от вкъщи?

  - Да.

  - Ситуацията е много подобна.

  - Тогава защо не се махнеш? Изчезни от там!

  - Кале, омръзна ми да се скитам. Тук ми харесва, а и сега съм много по-силна от преди 10 години. Ще се справя.

  - Окей. Но внимавай и се пази, чуваш ли? - нареди твърдо брат й, но Фиби усети тревогата в гласа му.

  - Слушам и изпълнявам. - засмя се жената.

  - Извини ме, но трябва да затварям. Мамчето чука на вратата на стаята ми и, ако разбере, че си на линия, ще ми грабне телефона от ръцете, за да говори с теб. Тъй като на нея ти й затваряш.

  - Добре, върви. Ще се чуем скоро.

  - Живей живот... - каза братът.

  - Който ще помниш. - довърши сестрата и чу изпукването от приключването на обаждането. - Е, вече съм будна. Закуската днес ще подрани. Джо-о-о-ордж, събуди се!

Фиби стана от леглото и тръгна към кухнята.

  - С какво да бъда полезен, госпожице? - чу се от тонколоните.

  - Първо: защо не си ме информирал, че ще пращаш доклад?

  - Защото съм програмиран да го изпращам всяка седмица по едно и също време. Мисля, че го знаете.

  - Знам, но също така знам, че обикновено проверявам и редактирам информацията. Второ: кажи ми колко е часът в Сеул в момента! Искам да проведа разговор, а все още ми се спи и не ми се смята. За тази цел имам теб.

  - Разбира се, госпожице. В момента в Сеул е 22 часа. Желаете ли да позвъня на някого и да прехвърля разговора към вашия мобилен?

  - Не, сега ще закусвам.

Тя извади две филийки хляб от кутията на кухненския плот и ги сложи да се препекат в тостера. Наряза си малко гауда – просто обожаваше това сирене, дори си хапна няколко парченца преди да са готови тостовете – и няколко маслини. Зареди капсула за капучино в кафемашината и след минута в помещението се

разнесе аромата на напитката. Точно, когато тостерът се изключи, от спалнята се чу да звъни телефонът й.

  - Джордж, прехвърли повикването от мобилния към домашния телефон! - нареди Фиби без да прекъсва мазането на тостовете с масло и, когато телефонът пред нея зазвъня, тя натисна бутоните за приемане на разговора и за високоговорителя.

  - Фиби Амарисо на телефона.

  - Исках да чуя гласа ти преди да легна да спя. - от устройството прозвуча вече познатият плътен глас.

  - Да питам ли откъде взе номера ми? - въздъхна Фиби.

  - Можеш да го направиш.

  - А ти ще ми кажеш ли?

  - Не-а-а. - чу се смях от другия край на линията.

  - За какво звънна, Тенебръс?

  - Ако ти кажа, че ми липсваше, ще ми повярваш ли?

  - Не. - отсече младата жена.

  - И ще сгрешиш, защото е истина.

  - Да, да, разбира се. Ейдриан Тенебръс – мечтата на 90 процента от жените в града – вехне по една сляпа цигуларка. Страхотно заглавие за сутрешния вестник, не мислиш ли?

  - Защо се подценяваш по този начин? - гласът на мъжа придоби мрачни нотки.

  - Не се подценявам. Просто не мисля, че интересът ти към мен надхвърля чисто физическото привличане, а изрази като „Липсваш ми.“ предполагат нещо малко по-дълбоко. Нещо, което ти харесва в характера на даден човек, разбираш ли?

  - Като например, че пали бързо, но й минава още по-бързо? Или, че е способна да потисне гордостта си, да признае грешките си и да се извини искрено? Или че има остър език, който много успешно точи в мен? Нещо такова ли?

  - Да, нещо такова. - каза тихо жената. Беше спряла да маже филийките, когато Ейд започна да изрежда някои от чертите на характера й. Нима беше забелязал  толкова неща за толкова кратко време.

  - Колкото и да не ти се вярва, аз наистина те харесвам. И ми се ще да сияеш и в мое присъствие.

  - Какво имаш предвид? Да сияя? - намръщи се Фибс.

  - Когато се чувстваш добре в нечия компания, сякаш огряваш всичко наоколо. Забелязах го, когато се върна в клуба и говореше с Фернандо.

  - Бил си там? - гласът й прозвуча пискливо. А дали беше чул разговора?

  - Да, и разбрах, че приятелят ти изобщо не ми е конкуренция за сърцето ти.

  - Господи, ще си умра от срам. - промърмори Фийби.

  - Защо? - засмя се мъжът.

  - Не обичам да има свидетели, когато ме мъмрят.

  - Ще го преживееш.

  - Ха, ха, много смешно. Аз между другото мога и да размисля за вечерята.

  - Няма да го направиш. - заяви с абсолютна увереност Ейдриан.

  - Защо мислиш така?

  - Защото, ако наистина имаше такова намерение, нямаше да се съгласиш изобщо.

  - Има ли вариант, при който ще ме оставиш на мира? - попита с надежда тя.

  - Не се сещам за такъв.

  - Значи няма да се откажеш? - в гласа й се промъкна обреченост.

  - Аз мога да бъда много чаровен, ако ми се даде възможност. - Ако трябваше да съди по тона му, Фийби би казала, че в момента на устните му е цъфнала хитра усмивка. - Някои жени дори са ми казвали, че са влюбени в мен.

  - Едва ли е било истина, но с мен това не бива да се случва.

  - Защо? - учуди се мъжът. - Казваш, че е невъзможно жена да се влюби в мен?

  - Казвам, че е твърде опасно и не бива да се случва.

  - Тук си права. Мога да бъда много опасен. - каза той с ледено спокойствие. - Но ти давам дума, че ще направя каквото е нужно, това да не те засегне по никакъв начин. А сега ме извини! Работих цяла нощ и съм уморен. Ще ти звънна!

  - Сигурно го казваш на всички жени. - Фиби не устоя на изкушението да се пошегува.

  - Не, на тях обикновено им звънни секретарят ми, за да уговори срещата.

  - Невъзможно! - не повярва жената. - Шегуваш се, нали?

  - Абсолютно съм сериозен. Имаш привилегията да си единствената, на която звъня лично.

  - Сладки сънища, Тенебръс! Няма да чакам да се обадиш.

  - Лек ден, фейо! Мисли си за мен!

 - Мечтай си! - изсумтя Фийби.

  - Ако е за теб, съгласен съм. - и той затвори.

  Затвори очи и се отпусна назад в стола си. Не беше излъгал, наистина беше уморен след цяла нощ взиране в екрана на компютъра. Прекара последните няколко нощи в проучване на компаниите,които

имаха потенциала да създадат нещо подобно на Джордж, но в портфолиото на нито една от тях не  присъстваше работещ ИИ. Ако съдеше по разработките й, една малка ирландска софтуерна фирма беше на крачка от пробив в тази насока, но официално не беше оповестено нищо.

На вратата се почука и в кабинета влезе Андреас. Ейд отвори очи, без да се изправя, и отправи питащ поглед към брат си.

  - Появи се малък проблем. - каза Анди, като пъхна ръце в джобовете на официалния си панталон.

  - Какъв?

  - Източниците ми твърдят, че са забелязали Ловец в града.