Посрешна Го спокойното уединение на Кабинета Му. Рафтовете с безбройни издания, подвързани в най-луксозни подвързии създаваха онова академично чувство от младостта, което Му бе нужно за правилната атмосфера. Всичко бе в главата Му. Всички знания, науки, пътеписи, рецензии, анализи и реферати. Всичко. Но книгите му бяха нужни не само заради Познанието. Те му изграждаха спокойствие и увереност, които нищо друго не можеше да му ги достави. Притъмнената светлина, падаща върху кожените фотьойли, огромното махагоново читалище с бронзовия светилник на Ганеша - божеството на познанието, здравите дъбови рафтове, препълнени с книги, всичко това беше отредил само за себе си.
Малцина бяха онези, удостоени с честта да влязат в Светая-светих. Пазеше това място само за себе си, за своето свято уединение и тук винаги взимаше най-съдбовните решения.

Сега бе време за едно от тях. И най-свидния, Сина бе важната част от това решение. Затова му позволи да влезе в Кабинета. Помнеше го като малък как сядаше в скута му и Го питаше със оная неподправена детска искреност какво има зад масивната дървена врата в най-отдалечената част на Дома им. Тогава искаше да му спести някои от най-болезнените истини. Да го предпази от злокобието и всичките тегоби на Вселената, да го остави да се порадва на детството и невинността си. Но това време отмина. Именно невинността и чистия детски ум на Йешу можеха да помогнат. Решението да го жертва му струваше дълги и безсънни нощи. Даже помисли да го пощади и да пожетрва себе си, но това беше невъзможно.

Време бе Сина да понесе върху крехките си плещи товара на греха, цялата непоносимост на чуждите грешки.

Тих звук от почукване раздра непоносимостта на тишината и отприщи края на всички тягостни очаквания.

- Влез, Йешу! Воистина отворено е пред теб.

Вратата се открехна и Сина влезе със два, доволно големи бокала в ръцете си.
- Поръчал си нектар, Татко. Арая е надминала и себе си. Голям майстор е, добре, че я прибра в къщи след Юпитеровото обезбожествяване. - колко наивен бе, Йешу. Още вярва, че Юпитер, великия и безпощаден римски Бог с цялата своя кохорта от полу и цели божества, войнстащия Марс, Блестящия Меркурий, божествения Аполон, обраслия с водорасли Нептун и Чудовищния Вулкан са се предали сами и са потънали в тинята на Хадес по свое собствено желание. Колко още неприятни истини имаше да научи.

- Подай ми този бокал и седни, Йешу - показа му с ръка най-близкия от кожените фотьойли - разположи се удобно. Сина не можа да подтисне любопитството си и след като огледа обстойно интериора се настани в посоченото му кресло. Изпусна една сподавена въздишка, едно тихо "пфф" и погледна очакващо баща си.
Нектара наистина бе божествен. Отпи една доволна глътка, блаженство се разля по цялото му тяло и се почувства наистина всесилен и могъщ. Тая Арая беше вълшебница. А дали не беше се научила на тази напитка от онези източни магьосници? Ще я попита някой ден, но сега му харесваше да се отдаде на това блаженство.

- Йешу, ти в какво вярваш? - Сина не показа никаква изненада от въпроса. Беше се отпуснал смирен, но спокоен във меката кожа на фотьойла и не излъчваше нито учуденост, нито дори следа от някаква неувереност.
- В теб, Татко.
- Остави сега канона. Искам да знам наистина в какво вярваш. Какви са най-искрените ти въжделения, кое те мотивира, в кое е твоята надежда? И бъди искрен, Не искам спрямо теб да проявявам божествената сила!
- Има една неразумно красива Орфеева светица в Двадесет и седма сфера. Вярвам, че не съм и безразличен - дяволитите пламъчета заиграха в Йешувите очи така, както играеха, когато се бореха безгрижно в младостта му. - това е наистина искрено, татко.
- Знаеш, че са твои всички божествени и простосмъртни и това, че може да имаш когото си поискаш не трябва да те възгордява. Трябва да те направи много, ама мноого отговорен. И в какво друго вярваш, сине? - рядко си позволяваше да се обръща по този интимен начин към Сина. Напомняше му за Майката, която беше забравил, или поне усилено се стремеше да забрави. Богинята-Майка бе натирена в най-затънтеното кътче на паметта му, но винаги изплуваше когато го наречеше син. Тя бе всесилна, но сега нямаше място за този спомен. Тя бе голямата Жертва, а сега трябваше да подготви друга, още по-голяма.
- Наистина ли искаш да знаеш? Искаш да открия най-съкровените страни на душата си. Знаеш, че не мога да скрия нищо от теб. Просто погледни - това бе дръзко, но реши да му го прости. Като знаеше какво му предстои се примиряваше. - вярвам в слънцето, въздуха, във водата и вятъра. Вярвам в песента на славея, в свободата на пространството, във веселбата на времето. Вярвам във святостта на истината, в свободата на волята и красотата на Нея, жената. Вярвам в добрината и взаимността, в уюта и щастливото бъбрене на децата, в усмивките на хората и добрите намерения на божествата. Вярвам и твоята добрина и в това, че взимаш най-правилните решения за всички. Вярвам и в себе си, в Гавраил и всички архангели. Вярвам в труда на демиурзите и съзидателността им, в безпогрешността на святите и мъдростта на минали, настоящи и бъдещи богове. Вярвам, Татко!
- В любовта вярваш ли? - ясните сини очи на Сина се впиха изпитателно в неговите по същия начин, както се впиваха когато беше малък и му искаше нещо забранено - Това е важно, вярваш ли? - Настойчивия Му въпрос увисна във запрашения въздух на кабинета.
- Знаеш, че те обичам, Татко. Защо ме питаш?
- Защото заради това, за което съм те извикал не е необходимо да обичаш само мен или онази красавица, Орфеева. Трябва да обичаш всички, Трябва да обичаш Любовта, просто ТРЯБВА!
- Плашиш ме Татко, сякаш си ми приготвил нещо чудовищно и страшно. Ще ми кажеш ли какво е?
- Знаеш, че не искам да ме наричаш така. Аз самият знам колко ме обичаш и искам да ми вярваш, безрезервно. - отпи още една глътка от нектара за по-голям кураж и заговори с най-убедителния си тон, а той това го можеше - Любовта ще ти е нужна, ще ти е нужна в много по-голямо количество, за да я раздаваш безрезервно на онези, които имат най-голяма нужда от нея. На онези, на които им е непозната. Да ги учиш на любов, на помирение, на търпимост и смирение и така да ги спасиш. Разбира се, аз няма да те изоставя. Знаеш, че ще бдя над теб денонощно и безрезервно. Ще изпратя и Духа, всички небесни, всесилни и свиши ще ти помагат в това начинание и вярвам, ще успееш, сине.
- Защо аз, Отче? Няма ли други, по-силни и по достойни от мен? Не подготвяше ли Ти Гавраил за тази мисия през всичкото време? Аз не съм готов.
- Защото ти си избрания, помазаника, Спасителя. Ти единствен можеш да ги научиш, те ще те последват и ще ти вярват безрезервно. Разбираш ли, Йешу? В теб е надеждата ми, теб благославям в това начинание и знам , че няма да ме разочароваш.
- Но...
- КАЗАХ!

следва продължение