16 сент. 2017 г., 22:41  

Един нюанс сиво 

  Проза » Рассказы
449 0 6
6 мин за четене

                                    Един нюанс сиво

 

 

   Бързам без заобиколки да предупредя склонните към прибързани асоциации читатели, относно бъдещото съдържание на настоящата двусмислено озаглавена творба, която евентуално биха могли да дочетат, въпреки вещаещото неминуемо разочарование първо изречение. Творението, което макар да е скромно откъм съдържание, нескромно нарекох творба, няма да бъде възпяващ битовата порнография, увлекателен разказ, призван да събере милиони от американските читатели, а нещо качествено друго. Нещо далеч по-сиво – самата скука в цялата си сивота, една клиширана до безобразие, делнична история. История толкова банална, че чак напълно лишена от загатващото се още от заглавието женско присъствие. Няма да има нито от неистово копнеещите за сладко самки с кабаретна физика, нито от далеч по-фините им и вечно незадоволени откъм калории, изпосталели посестрими. Колкото до садо-мазо ефектите, ще бъда принуден отново неприятно да изненадам останалите след встъплението читатели - в тях няма да има дори и мъже. Доколкото в постното повествование ще съществуват въобще някакви ефекти, то те ще представляват по-скоро словесен мазохизъм и казионни разсъждения на безинтересна тематика, едни нищо и никакви мисли, родени от моята дългогодишна приятелка Самата Скука.

   Скуката като двигател на историята – вероятно така би звучало заглавието, ако бях седнал да пиша преди 30 години, вместо да се излежавам на топло някъде в Ташкент. За добро или за лошо, мъдруването ми е в 21 век и принуден от духа на времето и от вродената ми леност, предпочетох да се задоволя с този взет на готово, вървежно-комерсиален начален вариант, белким някой се излъгал да хвърли поглед върху чудесните ми писания. Почти съм приключил с излагането на досадните обстоятелства, относно шаблонно-булевардното избрано наименование за разказа, но все пак вътрешно изгарям от дребнавата нужда да дообясня, защо по дяволите нюансите са един, а не петдесет. Ами защита на авторското право, ще кажат някои и почти няма да сбъркат, само дето авторът е пълна невежа в бумажните разпоредби и тяхното претворяване в живота и до колкото му е известно никой не би си направил труда да приложи цялата строгост на закона върху лишената му от аудитория персона.  Да публикуваше поне в някой вестник, между страниците със съвети за градината и неизменните некролози - телеграфната му проза тъкмо там би се събрала в едно невзрачно каре с цялата си прозаичност и патетика. Лириката му, за най-скръбно съжаление, далеч по-трудно би могла да си пробие път сред конкуренцията, защото на следващата страница се кипрят многократно по-стойностни като смисъл и изпълнение творби – мъртвешки елегии и дитирамби, опяващи по завинаги загубените ни, скъпи покойници. Но хайде да спра да занимавам вече тотално губещите интерес, готови да починат всеки момент, шепа останали, изтерзани от гняв и мъка, заблудени четци, със започналия да досажда личностен трагизъм и словоблудство, и да взема да си самоотговоря на вълнуващия само мене въпрос, защо нюансът е именно един. Много просто – плурализмът води до разнообразие и известна свобода. За най-голямо съжаление на демократичната ми същност, моята отколешна любовница  - Скукаката, не дава и пет пари за многообразие или право на избор. Когато нюансът е един – избор няма. Много здраве на пъстрите палитри и цветовите гами. Старата приятелка педантично нивелира всички емоции, всички усещания, всяка връзка със света, докато не остане стелеща се като мъгла сивота – без движение, без полъх на вятъра, застинало мъртвило, в което се живее с лекота. Един откъснат от пространството вакуум, който може да продължи с векове, без да ти пука за тиктакащото време. То тече невидимо зад сивата завеса. Безкрайна игра на пасианс с 51 карти, без абсолютно никакво значение, без какъвто и да е изглед за успех или дори случайно, миниатюрно сърдечно вълнение. Седиш в безвремието след полунощ, броиш с мътен поглед пожълтелите от годините, лепнещи карти и с бавни, механични движения за пореден път ги разбъркваш, за да може всичко да започне отначало. Еднакво монотонен интерес и към карти и към бунга бунга парти, като за щастие първите са лесно достъпни за обикновените простосмъртни и не изискват несъвместими с природата на скуката, плътски желания.

    Много лаици, на които им липсва достатъчно жизнен опит в света на скуката, разправят че били изпаднали в дупка, когато се окажат без живото осмислящо занимание. Какви наивници - дори за да стъпиш накриво по софийските улици, за което не са нужни бог знае какви усилия, пак е необходимо известно движение, някакъв вътрешен стимул да се отиде на място, различно от зиналия в асфалта кратер. В безпътните обятия на скуката не отиваш сам, а тя неусетно идва при теб. Нищо не очакваща и нищо не изискваща, една неангажираща, платонична връзка между зрели и добре възпитани възрастни хора. Макар да е в женски род и авторът да употребава полу-лигавото „любовница“, скуката е сриозно, мъжествено занимание, лишено от светско кокетство и лежерно безделие. При нея няма любов, а търпимост, изгодно съжителство или в края на краищата брак по сметка. Псевдоскучаещи, аристократични хаймани, благоденстващи безделници и безродници, които обикалят в истерично безредие земното кълбо, за да си щракнат селфи на гъза на географията, не могат да се впишат в тефтера на моята многократно спомената вече любимка. Това, че мнозина гащници имат по рожедение таралеж в гащите, въобще не означава, че са усвоили изкуството да скучаят и никак не им дава правото да хулят и изсипват всевъзможни клетви и клевети по адрес на сивата ми спътница. Тези дебелоглави муфлони не могат да проумеят собственото си безцелно безсмислие, защото никога не са се наблюдавали в трето лице от висотите на сивата, притихнала крепост, горда и величествена, издигната от тухлите на самотата. Изпуснали са да прочетат „Малкият принц“, а дори и музиката на Дони и Момчил е минала между ушите им. Не са познали изтръгнатото от амбиция, лишено от разум и от еснафски потребности, битие на скуката, от което се съзира и обратната страна на медала на човешкото битие. Там не тя, а празната суета и извършваните роботизирано, добре познати и обществено признати полезни действия, се сдобиват с медицинското название за болест и биват подложени на озъбен, дребен присмех. Скуката е изпразнена от съдържание, спокойна като безкрайните междузвездни пространства сива материя, а вечно блъскащите и се залудо критици, колкото и да си бият главата в стената, колкото и камъни да изкопаят от малките си градинки, няма да мръднат и на йота пустия сив кладенец, от който блика освежаваща, здравословна самота. Кладенец, който с цялата си бездънна безразличност, пречиства, за да полее с жива вода неблагодарните ливади на дребните собственици, хвърлящи цял един живот, камъни и тиня, в необятната му паст. Същите тия малки човечета трескаво мечтаят за силни усещания, ала по зла неволя са се самоограничили в копане на градината. Същински хобити със хистерична симптоматика, самозадоволени с бяс. Ако им стиска, нека да вземат да се бухнат с главата надолу в някой бунар, пък да видим колко ще ги държи адреналинът – буквално ще убият скуката. Е айде, ама сакън.

   Сигурно някои от вас, бунаците разполагащи с търпението да прочетат повече от половин страница от напълно непознат индивид със съмнителни писателски способности, все пак се питат кому е нужна цялата тази необикновено дълга и ненужно обстоятелствена защитна пледоария, призвана да измие лицето на една и тъй очевадно безлична никаквица, каквато е старата госпожа – Ювентус, пардон, Скуката. Естествено, че абсолютно никому. Ненужната словесна или джобна гимнастика е извикана на помощ не на Скуката, а на скучаещия автор. В сведената си до пределен минимум дейност, без да го е грижа дори с какво подхранва мотора си – мляко или белина, лентяйстващият търтей, пардон писател самозванец, явно е жегнат от нуждата за себедоказване и аплаузи. Въпросният червей с най-долно нескрито злорадство е решил безвъзвратно да убие 15 минути от живота на стадото гъски, сглупили да го придружат до края на творческите му въжделения. Връх на баламосването, мизантропията и мерзския цинизъм, на които само един действително открил и преоткрил скуката човек е наистина способен. И нека да завърша словестния онанизъм с нещо оригинално сиво, така за настроение – На пичилившите, честито!

© Александър Митков Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Струва ми се, че не съм имал наум "малкия човек" въобще, а определен тип хора, които наричам малки.Тези дето все разправят колко им е скучно и чакат да дадат нещо интересно по телевизора, дремуцайки пред него. Май не съм се изразил много добре и достатъчно ясно - пропуск.
    Иначе скучаещият нека се отрезвява на моменти, та да проумее нещо от написаното. Така хем ще усети скуката, хем може и да разбере позицията ми по въпроса - току виж даже скуката му се харесала.
  • Може. Ако трябва да бъда напълно откровена, мислейки си, че можеш да понесеш моята откровеност това " пустия сив кладенец, от който блика освежаваща, здравословна самота." е нещо, което може да накара скучаещият да се отрзеви. Не ми хареса това обаче - "Същите тия малки човечета трескаво мечтаят за силни усещания, ала по зла неволя са се самоограничили в копане на градината. Същински хобити със хистерична симптоматика, самозадоволени с бяс. Ако им стиска, нека да вземат да се бухнат с главата надолу в някой бунар, пък да видим колко ще ги държи адреналинът – буквално ще убият скуката. Е айде, ама сакън.", нито като сравнение, нито като метафоричен изказ. Светът на така нареченият " малък човек", може да е твърде цветен и в него да няма и минута за скука, защото той създава - сее, полива, бере плодове. Той може да е неразбираем за тези, които са (образно казано) в друго измерение, като желания и стремежи, да изглежда прост, но всъщност, всеки плод те прави щастлив,а не скучаещ.
  • По-всеобхватно, осезаемо и правдиво описание на скуаката не бих могъл да направя, освен ако не бях изхабил още няколко листа, но чак такъв садист още не съм.
  • Проста идея - скучното описание на скуката, преследва подмолната цел да отегчи до гняв читателя, като разсее, чрез злорадство, скучаещия автор. Все пак, същият читател би могъл да си извади известни поуки, след като нагледно бива запознат с разностранните аспекти на г-жа Скука. Дано планът да е сработил.
  • Така си я описал тази скука, та чак ми стана скучно да чета. Всъщност само в някои моменти, в други бях готова да се влюбя в нея.

    Сега сериозно. По принцип прекалено дългите изречения наистина могат да те накарат да скучаеш, докато ги прочетеш, ако пък с тях повтаряш едно исъщо нещо по различен начин, започваш да се чудиш, предходното изречение същото ли беше или не беше и защо изобщо четеш всичко, като ти казва едно и също нещо, но използвайки всичко това да опишеш скуката си е находка, ако това прочеш зад редовете.
    С две думи - поскучах си.
  • Честит празник и на теб, Александър!
Предложения
: ??:??