Един загубен мъж...

Тя ли е или не е?! Призрак от миналото или моята вечна богиня?!

   Забързаните токчета отекваха в празния коридор както спомените за отминалите дни в главата ми. Напрягах зрението си в сумрака, а в съзнанието ми изплуваше мътният образ на моята най-голяма и гореща любов!

Токчета спряха и чак тогава се осъзнах!

    Пред мен стоеше жена, в чиито очи отдавна бяха изгубили момичешкия си блясък. Сега гледах в един празен, безизразен и студен поглед...

   И въпреки това пред мен стоеше съвършенството...

   Изящна фигура, прекрасна коса и усмивка, загадъчна като нейното минало, от което аз някога бях част! Какъв глупак бях... пропилях любовта и, за да последвам своите дни, пълни с празнота и жени без лица и имена! Ледени ласки топлиха раненото ми сърце през дългите самотни нощи! Сълзи от прах се стичаха по лицето ми, където времето на болка беше оставило своите следи! Дълго време след нашата раздяла я търсих в сънищата си и се молех, когато се събудя, отново да е моя! Без нея... по-мъчително от всичко! Без нея... дни в болка и отчаяние! Как можах да отхвърля любовта ѝ - единственото истинско нещо в моя живот! Моята крехка, малка невинност, мой първороден грях, отвел ме в най-сладкия Ад! И аз, грешникът, изкупих всичките й грехове с надеждата, че така ще заслужа поне минута от нейната прошка. Поне за миг да те имам - това би ми върнало всичко - и студения пуст живот и чуждите, празни целувки и дните, прекарани в болезнена тъга по теб... Колко пропилени моменти... Колко угаснали копнежи... Колко... Сякаш откраднатите въздишки могат да върнат всичко, което времето и моята глупост ни отнеха...

    И когато се върнах отново от спомените в реалността, тя беше още там, не беше видение или красива илюзия... Беше тя - моята истинска любов! И аз, изгнаникът, осъден на вечно скитане, намерих своя пристан... Kак исках да я усетя до мен, да я имам отново... Да вдигна от прахта всичко онова, което времето беше заличило...

Да бъда отново жив...