- 4 - 

      Алекс бе накарал Метин най-накрая да проговори, поне донякъде. Сърцето му тръбеше.

      — Значи не знаеш как го правиш?

      — Не знам. Имам си теории — каза той и сви рамене. 

      — Какво стана с Лара и онова бебе на снимката? — Алекс трябваше да определи дали всъщност на Метин може да му се вярва на небивалиците, които говореше за технологиите. Може би се опитваше да направи така, че да е “ценен”, вместо да разкрие устройството, което използва? Ако беше така, Алекс щеше да изрови истината. 

      Отново изражението на Метин не се промени.

      — Ти вече знаеш. Все пак, още вчера го каза.

      — Били са убити в размириците. 

      Той кимна.

      — Тя ти беше жена? 

      Той кимна отново.

      — И какво… какво правиш ти сега? – Алекс бе втренчен в очите на Амари, следейки за по-различна реакция от невъзмутимото спокойствие.

      — Помагам.

      — На кого? 

      — На когото мога — погледът му не трепваше, и той не проявяваше никаква видима форма на страдание, тъга, мъка, или каквато и да била емоция. Тоя беше напълно ненормален, осъзна Алекс. Все нещо трябваше да се просмуква на спокойното му изражение, но нищо не се виждаше. Нито мускулче не трепваше по кожата на лицето му. 

      — Защо? — прошепна Ал. 

      Той вдигна вежда, сякаш бе изненадан. 

      — Нима не знаеш? 

      Думите му увиснаха в тишина. Алекс нямаше никакво понятие защо би помагал, вместо да захвърли всичко... И както изглеждаше, разговорът с него вървеше към затънтена улица, затова Алекс изостави темата за помагането. 

      — Ако запалиш колата и слезеш от нея, тя ще продължи ли да върви? — попита той.

      — Не. 

      — Тогава тръгваме заедно. Няма да седим тук, трябва да се махаме. 

      — Няма начин. Теди и бебето не могат да пътуват още, а аз… — той започна, но силно почукване от вратата го прекъсна и Алекс целият подскочи. О, не! Отново щяха да ги атакуват, и разбира се, посред бял ден. Вече нищо не спираше никого. 

      — Дай ножа — изръмжа Алекс през зъби.

      — Ехо, аз съм! — долетя много суров женски глас иззад масивната входна врата и Ал срещна очите на Метин, при което домакинът леко се усмихна.

      — Моя приятелка. Всичко е наред — каза той и стана от масата, а Ал се отпусна с отчаяние на стола. Трябваше да накара тоя шантав лекар да напусне каменната си къща с течаща вода и да тръгнат за… за къде? Или пък трябваше да живее тук с него!? Не, не би могъл да живее с такъв човек, който изобщо нямаше здрава логика и който си играеше на великодушен. Това не можеше да е искрено, беше постановка, беше измама и нагла лъжа!

      — Дени, за момент си помислих, че наистина си заминала!

      Жената, която тъкмо влизаше в къщата, не беше никак нежна или ефирна, а по-скоро приличаше на военен служител, и Алекс никога не би могъл да я нарече “Дени”…  Личеше си, че новодошлата имаше силно, стегнато и атлетично тяло, стъпваше тежко и някак заплашително и Алекс бе сигурен, че един ритник от нея щеше да го събори. Косата ѝ беше тъмнокестенява, вдигната на висок кок на главата, и всъщност беше единственото нещо, което напомняше за някаква женска нежност. Иначе, тя носеше в ръката си мъртво животно.

      — Уловила съм обяд. Реших да споделя с приятели, че сама е скучно — каза въпросната Дени и се засмя, гръмкият ѝ глас отекна в коридора. Тя отмести очи от Метин и погледна към Алекс, който се постара да не изглежда свръх враждебно, камо ли пък притеснен — имаме нов гост? 

      — Алекс – каза той през зъби — който си тръгва. 

      — Дени, какво ще кажеш да го занимаваш, че той е като малко дете и му доскучава да седи сам — каза Метин кротко — докато аз проверя Теди? Тя пристигна вчера и е родилка. Трябва да я прегледам. 

      Дени се засмя, отново сякаш целият ѝ живот зависеше от това всички на десет километра разстояние да чуят смеха ѝ. 

      — Ама какъв късмет е изкарала, а, Метине! Точно на теб да попадне! 

      — Моля те, заеми се с Алекс. Може би ще имате общи теми — Метин погледна към Ал и се усмихна — Алекс, ще те помоля да ме изчакаш за да обсъдим нещата. 

      Другият мъж го зяпна, а лекарят пое нагоре по стълбите. Нима беше казал на военната си приятелка да не пуска Алекс да си тръгва?! Ал се втренчи в Дени – тя имаше остри светли очи, които също му се сториха заплашителни, както цялата ѝ осанка. Само че новодошлата се ухили широко, изтривайки хищническия вид от иначе суровото си лице.

      — Хайде, ела да поговорим — каза тя и небрежно понесе мъртвото животно към трапезарията. Стомахът на Алекс се сви, когато забеляза, че няколко капки кръв бяха паднали на земята.

      — Откога познаваш Метин? — попита Ал.

      — От около месец.

      — Тръгвала си си? 

      — Мислех да тръгвам, да — тя сви рамене — но… промених си решението. Исках да се опитам да стигна до Разград, тъй като там нашите имаха къща… мислех, че може би ще открия някои роднини там. Обаче… ами, какво да ти кажа. Няма къде да се отиде. Навсякъде е в руини, има много опасни хора, някои по групички и враждебни към непознати… а аз съм сама. Сметнах, че е по-добре да стоя край Метин. Той беше прав.

      — За какво?

      — Че трябва да не се разделяме — Дени седна на стола, след като беше метнала мъртвото животно в мивката. Ужас премина по вените на Алекс. Кой знае какви зарази…  — така че, ще е добре и ти да не тръгваш. Какви умения имаш, може нещо да ни е полезно? 

      Ал изсумтя.

      — Нищо от уменията ми за нищо не струва вече — каза той печално.

      — В смисъл?

      — Бях хакер – отвърна той и въздъхна тежко — цял живот само в това съм бил добър. Разбирах само от компютри и сега вече… не разбирам от нищо, на практика.

      — Ооо… правил си престъпно хакерстване ли, пич?

      Алекс се намръщи.

      — Не съм ти пич. И да. Прониквал съм във високо секретни мрежи за пари. Събирал съм информация от Dark Web за разни хора и организации… — Ал изсумтя  отново — няма никъв смисъл вече, тъй че, забрави. С нищо не мога да съм полезен. 

      — Имаш аналитична мисъл, предполагам. Логични сте вие, хакерчетата.

      — Оф, забрави. Не оставам. Тръгвам си. Сега, след като разбрах, че Метин не знае откъде ги има тия сили, няма какво друго да ми предложи. 

      Дени вдигна едната си вежда и скръсти крака. 

      — Нима? — попита тя.

      — Абе, сам оцелявах три месеца, мисля, че мога да се оправя!

      — Мисля, че си доста кльощав — каза тя и се ухили отново — едва ли ще издържиш още дълго на гладна диета. А тук има храна. Има течаща вода. Имаме и лекар, ха, така де. 

      — Той наистина ли е лекар?

      — Не знам, пич. Не го познавам отпреди катаклизма. Ама май е лекар, да. Поне определено звучи като такъв. 

      — А арабин ли е? 

      Дени изсумтя.

      — Ами сигурно. Пука ли ти? Или си расист?

      — Не съм виждал араби със зелени очи… — Ал усети, че мърмори недоволно. 

      — Не знам, казвам ти.

      — Все нещо ти е разказал за себе си, нали го познаваш от цял месец – ядоса се Ал, отново настръхнал. 

      Дени отново се засмя, въпреки че нямаше нищо толкова забавно в цялата изперкала, смотана, гадна ситуация.

      — Ти си като един гневен пинчер, Алекс. Малък, ама злобен. 

      Алекс се опули.

      — Знаеш ли нещо за Метин, или не?

      — Е, знам, че те е излъгал. Чудя се защо, обаче. Мислех, че не лъже, ама сега вече не съм сигурна – каза жената, стъписвайки Алекс до такава степен, че той усети как пръстите му се разтреперват.

      — Излъгал ме е?! 

      — За силите, за които спомена. С технологиите, нали? На мен ми каза защо ги има. Но, явно не си спечелил доверието му – каза загадъчно Дени и небрежно се заигра с кичур от дългата си коса.

      — Не е възможно… той ми каза, че има някакви теории. 

      — Не мисля, че са само теории, но хайде, нека той ти каже.

      — Оф, тъпакът сигурно си мисли, че не съм "достатъчно добър" за информацията. Писна ми от тая глупост!

      Алекс скочи от стола и пое към изхода от трапезарията.

      — Алекс, той не е безобиден — каза Дени зад гърба му и Ал се закова на място – внимавай. 

      Ал вежди и се обърна към Дени, но нейното иначе сурово лице отново бе широко усмихнато, сякаш бе казала най-забавната шега. Алекс затръшна вратата, изкачи се набързо на горния етаж и дочу приглушен разговор от стаята на Теодора. Метин беше там, и спалнята му беше празна и готова за проучване. Значи… Метин го беше излъгал… Алекс не беше сигурен дали е изненадан или не. Ясно беше, че ще трябва да разчита на себе си. Всичко щеше да си разбере сам и нямаше да се доверява на хорските приказки, заключи той със стиснати зъби. Никога не се беше доверявал, нямаше смисъл заради катаклизма да променя тази си практика.  

      Спалнята на Метин беше празна. Леглото беше точно така, както го беше видял, когато влезе да събуди Метин сутринта. Ал отвори гардероба му – имаше ограничен брой дрехи, всичките в тъмни цветове. Обикновени платове, не особено престижни или скъпи. Лекарите не трябваше ли по принцип да носят по-скъпарски дрехи? Всичко бе подредено по цветове, от най-светли към най-тъмни. Отвори чекмеджетата. С бельото и чорапите ситуацията беше същата – подредени до болка. Тоя откачалник да не страдаше от ОКР?

      В стаята, освен леглото и гардероба, имаше още и едно бюро. Отгоре беше празно, без прашинка мръсотия. Ал отвори първото чекмедже. Тетрадки. Измъкна една и за негов шок вътре всичко бе на арабски. Обзе го ярост. 

      — Шибана работа… — прошепна. Всичките три тетрадки в чекмеджето бяха изписани на арабски. 

      Отвори следващото чекмедже. Имаше една тъмносива кутия. Измъкна я и я отвори, и за негова изненада вътре имаше само една мъничка икона на Исус Христос. В кутия?! В бюрото? Много християнско, заклати той глава. Последното чекмедже беше празно. 

      Тогава една мисъл го осени и той се изправи, потривайки ръце.

      — Хммм — ръката му напипа ключа за джипа. Много хора държаха свои вещи в колите си. Алекс някак се съмняваше, че ще намери нещо, но въпреки това се затича надолу по стълбите и изхвърча от каменната къща. Джипът си чакаше кротко там, където го бяха паркирали вчера. 

      Ал се качи в колата и хвърли един тревожен поглед към къщата. На прага ѝ стоеше Дени и го наблюдаваше съсредоточено, въртейки кичур на пръста си, сетне се разсмя и се върна вътре. Странна птица, помисли си Ал и отвори жабката на колата. Джакпот! Измъкна документите на автомобила. 

      За негов шок автомобилът принадлежеше на Лара Петрова. Ал свъсти вежди. Колата не беше на Метин? Дали тази Лара не беше онази Лара от снимката? Но тогава защо му беше писала на английски, ако е била българка, а той очевидно говореше български, макар и с лек акцент? Ал метна документите на колата настрани. Сервизен талон, стара гражданска... Някакви ноти, само че за какъв инструмент, Ал можеше само да гадае. Под всичките неща откри паспорт и с разтуптяно сърце го отвори. 

      — Оу… 

      Паспортът бе първото нещо, което може би щеше да му даде истинска информация. Документът беше на името на Метин Бахадур Амари и имаше неговата снимка. Ал се ухили широко. Паспортът беше издаден от Република Иран.  

      — Хванах те, великодушния! 

      Според паспорта, мъжът беше роден на 6-ти ноември 1980-та година. Значи беше на 40?! Що за абсурдна глупост, та той… нямаше нито една бръчка или сив косъм?! Ал се втренчи в снимката му на паспорта, приспивайки очи и опитвайки се да “открие разликите” – но уви, Метин си изглеждаше както сега. А паспортът беше с изтекла валидност… валиден до 2016-та. Шантаво?! Вампир? 

      — Ха, що за пълна глупост – промърмори си Ал, въпреки че пъхна паспорта под купчината си дрехи, затъквайки го в колана на дънките си, и тогава излезе от колата. В коридора на къщата се засече с Метин.

      — Ти си от Иран. – каза Ал. Другият мъж вдигна вежда – затова каза, че не си арабин! Защото не си! 

      — Интересно. Дърветата навън ли ти го подсказаха?

      — Защо не си върнал паспорта, след като е изтекъл? Тук си незаконно? 

      — Има ли закони вече, Алекс?

      — Доколкото си спомням, през 2016-та все още си имаше – тросна се Алекс.

      — Може би съм забравил да върна паспорта? 

      — Защо ме лъжеш, Метин? 

      Зелените очи гледаха фиксирано и той изобщо не изглеждаше впечатлен. 

      — Защо ме излъга за силите ти? — настоя Алекс. 

      — Казах ти, че бързаш. Искаш да ти съдействам, като размахваш нож пред лицето ми? — тонът му беше студен. В този миг очите на Амари стиснаха сякаш директно душата на Алекс и той изпита остро чувство за вина.

      — Съжалявам – усети, че е казал.

      — Ще се разбираме ли?

      — Оф… не знам какво да правя, тъпако — ядоса се Алекс, а очите му, противно на желанията му, започнаха да парят – сам съм, изгубен съм, светът се разпадна и аз не ставам за нищо, щото само мога да хакерствам, а вече няма компютри!

      — Да хакерстваш? 

      — Аз съм шибан хакер. Или поне бях! – Ал беснееше – а ти си играеш на мистерии с мене! 

      — Не си сам, Алекс. 

      Ал вдигна очи, а Метин кротко сложи ръка на рамото му. 

      — Хайде… — каза той — иди да си вземеш вана. Все пак ти я обещах. После може и да хапнеш. Аз имам една работа, за която да се погрижа. Когато се върна, може да си поговорим още.

      — Къде ще ходиш?

      — Ще отида до Варна. Бившата Варна. 

      Ал вдигна вежди.

      — Не, не можеш, там е опасно! 

      — Трябват ми едни лекарства – Метин за момент сякаш бе тъжен, за първи път по-забележима емоция проблесна на лицето му, но не след дълго я нямаше – без тях, Теодора няма да оцелее. 

      — Н-нима!? Защо? Мислех, че е добре!

      — Има инфекция. Имала е наранявания, за които не ми каза. Открих преди малко. Вдигна температура. Бебето също е болно. Ако не взема антибиотик, и двамата ще умрат. 

      — Но… как… ти нямаш ли антибиотици тук?

      — Свършиха, след като помогнах на Деница. Тя пиеше антибиотик две седмици. 

      — О, боже… 

      — Ще трябва да тръгвам.

      Ал чак сега забеляза, че домакинът държеше под ръка черното си палто, с което беше вчера. 

      — Ще ми трябва ключа за колата — каза. 

      — Не можеш да отидеш сам – бързо отвърна Алекс, почти без да премисли.

      — Дени трябва да остане тук, не мога да оставя Теди и бебето сами. 

      — Защо Деница да не отиде!?

      — Не е нейна работа. Аз обещах да помогна на Теодора и няма да изпратя някой да рискува живота си заради моето обещание. 

      — Но ти си по-ценен… искам да кажа, ти си лекар! А тя…

      Изненадващо, Метин цъкна с език, в отличителен и много явен признак на раздразнение. В резултат на неочакваното поведение, Ал го зяпна, безмълвен. 

      — Никой не е по-ценен от друг, момче — каза той сурово, гласът му проряза сърцето на Ал точно там, където не му се искаше никой да припарва – всеки един живот е ценен. Бог има планове за всички, Алекс, не само за лекарите. 

      — Стига ве… ти наистина ли вярваш в Бог? Или… Аллах?

      — Вярванията ми не са належаща тема. Трябва да тръгвам. Ако искаш, можеш да помогнеш на Дени. Дала съм ѝ инструкции, така че би трябвало да се справи, но може би моралната подкрепа…

      — Аз ще дойда с теб – заяви Алекс твърдо, изненадвайки дори самия себе си – не за нещо! Не защото се тревожа за теб! Ами за да не ми избягаш, силите ти ми трябват, а ти не ми каза истината за тях…

      Метин се беше усмихнал, очите му грееха мило.

      — Благодаря ти. Но трябва да тръгвам.

Следва.