Пак прегърнах самотата. Защо го правя, защо, след като съм си обещала, че няма да го правя, ù звъннах отново? Защо я повиках при себе си, защо не мога да живея без нея? Защо прегръдката ù е толкова нежна, любяща, обвързваща и в същото време измамна? Ах, защо, когато имам нужда от нея, тя винаги е до мен?

Без да я попитам, разлях алкохол в две чаши – за нея и за мен. Тя винаги пие с мен и сега ще го направи. Доливам за пореден път чашите и през плътния цигарен дим не виждам чезнещото ù лице.Чувам смеха ù, който е награда за моята наивност. Тя винаги ми се смее, когато сгреша и остана пак сама и пак ù позвъня, за да ме утеши. Безброй пъти съм я питала защо хората носят души, а са бездушни, защо имат очи, а нищо не виждат, защо слушат, но нищо не чуват, а използват само езиците си по предназначение. И то каква употреба! Една дума може така тежко да те удари, че никога да не забравиш този удар и той да те бележи като ‘победен’. Тя, обаче, никога не ми отговаря на тези въпроси. Всеки път вдига чашата и с приятелска ръка ме подканя и аз да пийна, та да забравя за хората. Тя е толкова нежна всеки път и само тя ме разбира, сякаш винаги знае какво ми е и как може да ме утеши. Тя дори ми дарява и любов, гледа ме с такава страст, с която не ме гледа и любимият...

Пак ми подава бутилката и подканя “Наливай, наливай...” и аз разливам от вълшебната течност в чашите на забравата. А тя усмихната ме прегръща и в миг забравям за хората, и аз не виждам, и аз не чувам, но аз не говоря. С нея се разбираме без думи, само с погледи, нищо, че нищо не виждам – тя ме гледа. Не помня кога станахме приятелки, но съм се убедила, че тя ми е най-вярната приятелка. Ето, пак е тук, когато имам нужда от нея, ето, пак сме седнали двете, пием и забравяме, но как тя ме помни, след като обикаля из сърцата на толкова хора? Питам я вярна ли ми е, а тя ми отговаря, че понякога не трябва да знаем истината, за да не ни боли и налива още алкохол във вените ми.

И аз пак се чудя защо хората не ме разбират, защо всеки гледа него си, а нека на другия да му е зле. Защо, когато имаш нужда от ласка, пред теб застава човек, носещ маска и те обгръща с ледените си ръце и чувстваш само хлад?

Поредна чаша... даже вече не знам какво пия... Благодаря ви, хора, не искам изкуствените ви студени ласки, не ми харесват лицемерните ви маски, не ми допадат фалшивите ви думи, не искам престорени извинения, не искам, не искам... Не искам да живея с вас, оставам със самотата, в нейния така удобен свят, добре ми е тук, а вие, хора, си помислете защо самотата е най-добрата ми приятелка?