Пак прегърнах самотата. Защо го правя, защо, след като съм си обещала, че няма да го правя, ù звъннах отново? Защо я повиках при себе си, защо не мога да живея без нея? Защо прегръдката ù е толкова нежна, любяща, обвързваща и в същото време измамна? Ах, защо, когато имам нужда от нея, тя винаги е до мен?
Без да я попитам, разлях алкохол в две чаши – за нея и за мен. Тя винаги пие с мен и сега ще го направи. Доливам за пореден път чашите и през плътния цигарен дим не виждам чезнещото ù лице.Чувам смеха ù, който е награда за моята наивност. Тя винаги ми се смее, когато сгреша и остана пак сама и пак ù позвъня, за да ме утеши. Безброй пъти съм я питала защо хората носят души, а са бездушни, защо имат очи, а нищо не виждат, защо слушат, но нищо не чуват, а използват само езиците си по предназначение. И то каква употреба! Една дума може така тежко да те удари, че никога да не забравиш този удар и той да те бележи като ‘победен’. Тя, обаче, никога не ми отговаря на тези въпроси. Всеки път вд ...