19 нояб. 2011 г., 17:23

Една бруталистична провинциална мелодрама (1-ва част) 

  Проза » Рассказы
837 0 6
25 мин за четене

Една бруталистична провинциална мелодрама (1-ва част)




               трилър, мистерия, ужаси (+18)


                                 ........................

  Тази страшна история започна от назначението на Владимир Кирилов Асенов на щат в супермаркета, а едната от причините да се случи всичко това бе раздялата на този човек с приятелката му. На пръв поглед такъв тип събития са нормални и доста често срещани, но в случая Владимир се оказа твърде чувствителен и неподготвен да приеме суровите истини на живота и именно затова той се поддаде на някои твърде коварни предизвикателства, които в последствие оказаха доста негативно влияние върху живота в нашия малък град и разбиха на пух и прах моята психическа устойчивост.

  В началото всички мислехме, че Владимир Кирилов Асенов е изключително уравновесен  човек. Аз го знаех много преди това, защото бяхме един набор и учехме в едно и също училище, но след като го завършихме, пътищата и на двамата се разделиха. Оттогава досега бях чул много малко неща за него.
  Въпреки че в училище се познавахме доста бегло, в магазина станахме много добри приятели!
  Когато той започна работа, на  трети април, 2010 година, го назначиха на щандовете с варивата и замразените продукти, където понякога работех и аз. Работата беше много, понеже този супермаркет бе най-големият и най-оборотният магазин в града и именно затова в неделните и празничните дни пускаха по двама души на един щанд. През другото време, когато нямаше много работа, аз зареждах млеката и сирената.
  Приятелката на Владо - Мария, го чакаше всяка вечер в магазина, откъдето двамата си тръгваха. Мария беше шест години по-малка от нас (тогава ние бяхме на по тридесет години), като работеше в едно близко кафене. Домът ù беше срещу магазина и тя често идваше да пазарува. Първоначалното ми впечатление за тях двамата беше, че връзката им е доста сериозна, дори бих казал непоклатима. В разговорите ни той рядко споменаваше приятелката си като отделна единица, винаги говореше от името на двамата. Всъщност Владо представляваше среден на височина и едър на телосложение, но пък беше изключително спокойна натура, която прецеждаше и преосмисляше всяка своя дума.
  Надарената с удивителна красота Мария беше типичната сдържана, но леко усмихната млада жена, приятна за компания и за сериозни разговори. Мислех, че те двамата си пасват идеално и предполагах, че след време, както често става при такива връзки, ще се оженят и ще създадат семейство!
 Около два месеца всичко в работата ни вървеше сякаш по мед и масло. Даже може да се каже, че смените минаваха прекалено скучно, освен по време на кратките ни почивки, през които колегите се събирахме на кратка раздумка. Владо се стараеше доста, дори често помагаше на мен и на другите колеги, макар и това да не се вписваше в задълженията му. Мърчъндайзерът, отговарящ за нашите и неговите стелажи, беше крайно доволен от старанието ни, защото те не само че бяха заредени обилно, а също така бяха подредени много правилно и в зависимост от сроковете на годност. Той обеща, че ще изисква премии за нас от управителя и от собствениците на магазина.

  Но на седми юли се случи нещо неочаквано. Още в шест и половина, когато дойдох на работа и влязох в склада, където всъщност се намираха и съблекалните ни, видях Владо, седнал върху мозаичния под на коридора и подпрял гръб на бялата варосана стена. Очите му бяха втренчени в някаква далечна точка в пространството, а устата му бе зейнала и застинала в глуповата гримаса. Застанах над него, но той сякаш не ме забелязваше, а продължаваше да гледа неподвижно напред. Махнах с ръка пред очите му и едва тогава той излезе от "транса", като погледна плахо към мен. В широко отворените му очи аз прочетох някаква детска наивност.
   - Какво има, приятелче? - попитах го.
  Владо явно се чудеше какво да ми отвърне и дали да ми го каже. Гледаше с объркан поглед, като лицето му сякаш искаше да ми даде отговора, но устата нямаше желание да се помръдне.
   - Ейй - подбутнах го аз, - какво ти става? Да не си видял нещо?
  Едва сега и той заговори. Устните му се отвориха и от тях излезе дрезгав и измъчен глас:
   - Абе тая... тая... тая ме заряза! - след това Владо наведе глава и потъна в дълбоко мълчание.
  Аз, въпреки че бях изумен от станалото, не исках да натоварвам моя колега и приятел с повече въпроси, затова поех обратно към съблекалнята.
  Докато се преобличах, мислите нахлуха яростно в мен. Мислех не толкова за раздялата между Владо и Мария (все пак в живота си човек често се сблъсква с това), а по-скоро за начина, по който Владо я бе приел. Не можех да повярвам, че той, който изглеждаше като здраво стъпил на краката си мъж, реагираше по този начин. Но какво пък! Това е една нормална реакция, може би той е просто зашеметен, утре или най-късно вдругиден ще преодолее тази раздяла и отново ще влезе в ритъм. Възможно е също и раздялата да е временна, може след кратко време те отново да са заедно.
  На отиване към халето видях Владо да клечи в същото положение. Другите колеги, които влизаха в склада, му хвърляха мълчаливи, но съчувствени погледи и също като мен го отминаваха.

  Този ден аз реших да не тормозя приятеля си, като сам се заех с четирите щанда - моите и неговите. Около обяд той стана и дойде при мен в халето. Имаше подтиснат вид, а походката му беше бавна и тромава.
   - Как си, братле? - попитах аз.
   - Ами горе-долу, Коце - измънка той.
   - Спокойно, след време всичко ще си дойде на мястото! При всеки нормален човек има такива моменти.
  Владо мълчеше, свел глава. След това неочаквано каза следното:
   - Не разбирам, как може така! Снощи ми каза, че отива на един купон. И там се е запознала с некакъв си! И как така изведнъж решава, че той ще е мъжът на живота ù?
   - Какво искаш да кажеш? Че е тръгнала с него?!
   - Да. Цела сутрин ми затваряше телефона, а когато ù пратих СМС да я питам що се е надула така, она ми пише, че ме зарязва, защото се е хванала с оня!
   - И кой е той?
   - Оня Илиян, от кебапчетата, не знам си от кое село беше! Нали го знаеш - оня слабия, неграмотния! И ме заряза мен, за да се хване с тоя смотаняк! Изобщо не разбирам! - Владо стисна юмрук и удари леко стелажа.
   - Спокойно човече, след време тя ще разбере, че той не е за нея! Наистина тя е свестно момиче и след време ще се осъзнае, може би е имала нужда от разнообразие...
   - РАЗНООБРАЗИЕ?! Тая к..ва мръсна! Ще ме зареже мене, след като вече три години сме заедно, заради некакъв си селянин, с който се е запознала вечерта!
   - Човече, успокой се, ще видиш, че след време всичко ще се оправи!
   - След време, когат' види грешката си, ще ме дири под дърво и камък! Ама аз изобщо нема да я погледна! Изобщо! Нещастница мръсна!
   - Така е, ще ù дойде акълът в главата.
   - Ама на мене не ми пука! Изобщо не ми дреме за нея! Она да му мисли! После, когато почне да ме дири, ще се види кой е царят!  

  На него обаче му пукаше и това се забелязваше от разстояние. През следващите дни той стана апатичен и унил, говореше по-малко от преди, усамотяваше че по-често. Чертите на лицето му ставаха все по-груби, под очите му кожата започна да тъмнее, погледът му биваше все по-блуждаещ, а коефициентът му на трудоспособност намаляваше зримо.
  На няколко пъти Мария дойде в магазина да пазарува, идваше както сама, така и с новия си приятел. Тогава настроението на Владо се променяше коренно. Още щом я зърнеше, той скачаше рязко и хукваше към склада, след което излизаше с бавна стъпка и минаваше покрай нея, правейки се, че не я познава. Лошото в случая беше, че това не трогваше Мария, която сякаш не обръщаше никакво внимание на стария си другар, защото видимо бе погълната от съвсем други неща (веднъж толкова силно и влюбено се бе притиснала до новия си приятел, че изглежда не забелязваше даже и малък фрагмент от реалността).
  Владо страдаше и това бе видно. Атмосферата около него беше тягостна, тъй като той не желаеше да сподели с никого тревогите си, а приемаше сам всичко. Аз също се ядосвах заради обидното отношение на Мария, на която сякаш не ù пукаше за страданията на бившото ù гадже! Поне според мен тази млада жена постъпваше изключително егоистично, защото вместо да се изправи очи в очи срещу него, да поговори с него, да му даде яснота или поне да опита да останат приятели, тя сякаш го бе забравила напълно и насочваше цялото си внимание към настоящата си изгора.

  Датата тридесети юли бе началото на краха за моя колега Владимир Кирилов Асенов. Още сутринта, когато застъпих на работа, аз го видях в склада за замразените продукти. Стоеше прав, но бе твърде скован и неподвижен, като дори и не се обърна при отварянето на вратата. Попитах директно:
   - Какво става, приятелю?
  Той бавно извъртя глава към мен и ме погледна с дълбоките си очи, изразяващи безкрайна тъга, и изрече с равен глас:
   - Тая е бременна... от оня и ще се омъжи за него... за оня смотаняк...
  Думите ме резнаха като бръснарско ножче, понеже те прозвучаха толкова прочувствено, болезнено и силно, сякаш бе съобщена скръбна вест. Приятелят ми се олюля и аз го подпрях, за да не падне, след това той седна върху един малък стол и обхвана с ръце главата си.
   - Това е краят, братле... - въздъхна тежко той, после отново отвори устни, изричайки по-скоро на себе си:
   - Това е краят!

  Няма да ви описвам подробно какво се случи през този ден, само ще спомена, че до края на смяната Владо се напи зверски. Не зная откъде взимаше алкохола, навярно отваряше бутилки в склада, но на края на работния ден около него се носеше силна воня на спирт, погледът му бе мътен и замаян, а от устните му постоянно се процеждаха тихите заваляни думи: "курво мръсна... "

  Оттогава Владо започна да пие всеки ден. Сутринта идваше на работа в лошо настроение и с главоболие, а с напредването на деня, когато опиянението превземаше разсъдъка му, той ставаше непоносим със своите обиди, закани и подмятания по адрес на женския пол.
  Говорехме му често, че не бива да се отдава на пиенето, че след време болката ще отслабне и отшуми, че на този свят освен Мария има и други жени, които чакат мъже като него. Казвахме му, че всички хора претърпяват такива разочарования, дори много по-големи и че именно тези неприятни събития градят силния характер и здравата устойчивост на личността. Но той сякаш не желаеше да ни слуша, сякаш думите ни минаваха покрай ушите му, без да достигат до мозъка.
  Даже с двама колеги бяхме решили да му търсим приятелка. Аз, който бях ерген и имах силна нужда от момиче до себе си, оставих тази потребност на заден план и запознах една от моите бивши приятелки с Владо, който обаче за огромно наше разочарование не поиска да ù обърне никакво внимание. Другите двама колеги също пробваха да разведрят Владо, като поискаха той да отиде на дискотека с тях и компаниите им, но страдалецът отказа категорично с думите:
   - Не ми требват жени или забавления, искам единствено да се наливам с пиене, да се наливам, докат'... докат' един ден не падна некъде...!
  Думите "... падна некъде" той така и не пожела да ги разясни, но в нас остана усещането, че Владо се бе предал на съдбата.

  На десети август управителят на магазина уволни лицето Владимир Кирилов Асенов, защото той се спъна и се блъсна в щанда за зехтин, при което поне дузина бутилки паднаха на пода, като повечето се счупиха и мазната течност се разстла върху мозайката. Уволнението не мина без скандал - пияният до козирката Владо започна да псува и обижда управителя, мърчъндайзерите и останалия персонал, след това отиде в склада, взе си багажа и си тръгна. При излизането стовари три бутилки с бира от рафта, а след като излезе от магазина, той обърна всичките кашпи с цветята, които украсяваха отпред входа на супермаркета.
  Така обзетият от отчаяние мой приятел се раздели и с работата си. А тук, в този малък град, да намериш работа бе изключително трудно.


                           .........................

  Втората причина за  събитията, разтърсили така свирепо както градчето, така и психиката ми, бе появата на двама млади мъже, дошли незнайно откъде. Аз за пръв път ги видях на шести август, при една от моите почивки, когато крачех безцелно по улиците. Да видиш непознати в един такъв малък град, в който туризмът и производството са замрели, а най-близкият голям град е на повече от петдесет километра, е меко казано странно.
  Двамата бяха облечени в елегантни сиви костюми и разговаряха с трима местни, като им обясняваха нещо. Тукашните, които имаха доста по-обикновено облекло, се взираха в тях с глуповато изражение, а по самия начин на провеждане на този разговор можеше да се определи, че тримата ми съграждани и двамата другоселци се виждат за пръв път.
 
  След това, на девети август, ги съзрях да стоят пред вратата на магазина, като наблюдаваха и поздравяваха с интерес минувачите. Те се открояваха твърде ясно в неугледната обстановка на градчето, създавайки впечатление на хора с много по-високо интелектуално и социално ниво.
  Непознатите бяха влезли в умовете и на колегите ми, които занареждаха всевъзможни хипотези за произхода им, за появата им, за мисията им тук и ако не бяха проблемите около състоянието на Владо, навярно пришълците щяха да са главната тема на разговорите между нас.
  Но една теория, свързана с непознатите, се извиси над всички останали, защото бе изказана многократно. Тя гласеше, че двамата странници всъщност са част от някаква нова секта, която има клон в недалечния от нас голям град, и те се подвизаваха тук, за да набират нови членове.

  Теорията се потвърди и в моето съзнание, когато на връщане от работа аз видях, че срещу мен се задават костюмираните непознати. Тласнат от силно любопитство, реших да привлека вниманието им, като спрях пред тях и гледайки ги в очите ги поздравих с усмивка. Те отвърнаха на жеста ми с кимане на глави, а след малко се приближиха до мен и ми подадоха ръцете си.
   - Здрасти - каза единия от тях, усмихвайки се великодушно.
   - Здравейте, момчета - отговорих аз, здрависвайки се и с двамата, - аз съм Костадин, но може да ме наричате Коце.
   - Ние сме Тони и Петко и ни е приятно да се запознаем. Как живееш тук, Коце, в смисъл доволен ли си от живота в града? - попита единият.
   - Засега да, понеже имам работа, но иначе е като във всеки малък град - трудно се намира препитание и няма почти никакво разнообразие.
   - А искаш ли да промениш живота си?
   - Искам, разбира се, стига това да е възможно.
   - Ако се присъединиш към нашата организация, това ще е напълно възможно.
   - Ами звучи интересно, но все пак какво правите във вашата организация?
   - Нашата цел е да издигнем самата личност на човека до висините на живота, да докажем, че хората може да бъдат велики, стига да го пожелаят. Нашият бог учи, че ние трябва да надделяваме над останалите, стига да знаем как. Защото когато достигнем до височайшото ниво, вече ще сме над тях, много над тях!
   - Благодаря ви, момчета, но в момента имам други проблеми и няма как да ги съчетавам двете занимания.
   - Винаги можеш да намираш време да идваш, стига да го искаш. А след време ще ти стане толкова приятно, че няма да искаш да си тръгваш от нашите сбирки, можеш да бъдеш сигурен.
   - Може и да е така, но засега ще ви откажа. Довиждане и лек ден, момчета.
   - Лек ден - казаха и двамата и си стиснахме ръцете за довиждане. На раздяла ми подадоха визитна картичка на тяхната организация.
  После си помислих, че ако тия двамата опитат да търсят в друг град, в друг район, можеха да имат и по-голям късмет, но тук просто са обречени на тотален неуспех. Защото манталитетът и привичките на моите съграждани са доста особени - те са изключително недоверчиви към непознатите, а на такъв род странни предложения биха се отнесли по-скоро подигравателно, отколкото с някакъв подчертан интерес. Така че двамата приятни типове, колкото и интересни идеи да предлагаха, всеки път щяха да удрят на камък.
  Във визитката на организацията пишеше следното:
   "Църква на Корал - да се отделим от остарелите идеологии на християнската църква и да се пренесем в новия свят - светът на силните, на доминиращите, на успелите!"
   - Егати глупостите! - казах си аз и метнах ненужната хартийка в един от кошовете за боклук.

   След това видях странниците още два или три пъти, но само се разминавахме, без да си кажем нищо. А впоследствие, два месеца след разговора с тях, разбрах, че те са решили да напуснат градчето ни завинаги.

                                           ................

  След като Владо бе уволнен, той се отдаде на почти непрекъснат запой. По цял ден висеше пред магазина или в някоя от долнопробните кръчми, работещи до късно. Разговаряхме често, но краткотрайно, понеже темите ни се въртяха в някакъв порочен кръг. Бях му ядосан донякъде заради това, което правеше със себе си, заради прекалената му праволинейност, заради необмислените постъпки, характерни по-скоро за юношите, отколкото за хората от неговата зряла възраст.
  Двадесетина дена след уволнението до мен достигна слухът, че родителите на Владо са го изгонили от апартамента и той е заживял в таванската стаичка. Някъде тогава той започна да броди по улиците на града и да проси, защото всичките му спестявания бяха привършили, а и вече нямаше опората на родителите си. Виждах го често, застанал на тротоара, с плах, блуждаещ и молещ поглед и с бутилка алкохол в ръката. Дрехите върху него бяха мръсни и пропити с влага, а около тялото му вече се носеше неприятна миризма на алкохолни изпарения и нечистоплътност. Лицето му вече бе прошарено от множество бръчки, а наболата му брада и лъщящата кожа, придобила някакъв кафеникав оттенък, показваха ясно и отчетливо неговата тотална занемареност.

  Един ден, когато отново бях в почивка и се разхождах по скучните улици на моя малък град, ненадейно забелязах стария си приятел паднал в една кална локва. Отидох до него и му помогнах да стане. Той застана срещу мен в пиянска разкрачена поза, взиращ се в мен с убийствено светещите си очи, а от мокрите му дрехи капеше кална вода. Устата му се отвори и от нея излезе завален грак:
   - Коце, ще черпиш ли... по бира... брато...?
  Аз, колкото и да не исках, все пак приех "предложението" му и двамата поехме към най-близкото заведение. Изпитвах желание да му говоря и да го укорявам, исках да влея "акъл" в тази негова кратуна, която най-безцеремонно подтикваше тялото си към самоунищожение (макар и да съзнавах, че в това пияно състояние едва ли моите думи ще влязат в нея).
  Седнахме в кръчмата и аз поръчах две бири. При вида на пенливата течност Владо надигна жадно бутилката и изпи повече от половината от нейното съдържание.
   - Защо се убиваш така, приятелю? - попитах аз.
  Събеседникът ми, явно не разбрал въпроса, доближи главата си до моята и ме изгледа с тъпо изражение. Осъзнах, че няма смисъл да повтарям думите си и кротко му махнах с ръка в знак "няма значение". За сметка на това Владо пък бе далеч по-словоохотлив, изливайки срещу мен цялата насъбрана в последния месец отрицателна енергия. Пиянската му реч бе доста провлачена и на много места неразбираема, но все пак горе-долу звучеше по следния начин:
   - Виждам, че напоследък се пра'иш, че не ме познаваш. Виждаш ме и си отминаваш. И ти си станал педеруга, като ония там (имаше предвид началника и мърчъндайзерите в магазина). Взимай се в ръце, щото не знам к'во ще те правя. Требва да си стабилен мъж, да уважаваш приятелите си, не е хубаво това, което правиш.
  Когато завърши поучителната си реч, Владо се отпусна летаргично на стола, като клепачите на втренчените му пиянски очи постепенно се снижиха надолу, придавайки на погледа му полузаспал вид. От устата му проехтя въздишка, след което той отново заговори:
   - Абе тая ми разката фамилията, майка ù мръсна! Ей, жените са долни кучки, ще направят всичко възможно да те прецакат...
  Владо се опита да тропне по масата, но не я уцели и ръката удари коляното му.
   - И тая курва ме прецака мене, дето четири години ù ходех по гайдата. И се е хванала с некакъв си тъпанар. Сменила ме е мен за некакъв си тъпанар! Та оня е пълен нещастник, абсолютен олигофрен! - Владо вдигна рамене и разпери многозначително ръце.
   - И оня ден я срещам и искам да говоря с нея, а она ме отминава, пра'и се, че не ме познава!  После ги срещам двамата и оня ме гледа се едно... се едно е некое божество и ми вика: "Мръдни се от пътя"! К'ъв си ти бе, плюнко! Ще те хванем и ще те утрепем, бе! К'ъв е тоя педал бе, ще ми се пра'и на интересен! Само да го вида, ще го пребия бе!
   - Спокойно, приятел, не се...
   - Кво спокойно бе, що спокойно? Ти к'ъв си да ми казваш кво да правя... - той насочи острия си и кръвнишки поглед срещу мен и аз разбрах, че няма да мога да се разбера с него. Затова станах и протегнах ръка за довиждане:
   - Трябва да тръгвам, приятелю, защото ме чакат у нас.
   - Кой те чака, бе. Седи тук, чуваш ли кво ти казвам! Ай поне черпи по още една!
   - Не, не мога, братле, трябва.
   - Чуваш ли бе, седай тука. Слушай к'во ще ти кажем, к'вото и да стане с мене, оная ще е виновна, да знаеш. Оная ще е виновна, квото и да стане с мене!
   - Какво може да стане с теб? Какво искаш да кажеш?
   - Чуваш ли к'во ти казвам бе, шматко, оная ще е виновна за сичко!
  Аз не издържах на алкохолната му откровеност и поради тази причина станах рязко и си тръгнах. Той подвикна някакви груби думи по мой адрес, но аз се престорих, че не ги чувам.

  С всеки изминат ден Владо деградираше все повече и повече. Нямаше ден, в който да не го забелязвахме пиян до козирката, витаещ като призрак по улиците, реещ се безцелно напред-назад. Нямах си идея откъде вземаше пари за алкохол (според някои слухове той започнал да краде, да проси и да взима заеми, а според други изнудвал майка си и баща си). Вече не ме беше яд за него, не го поглеждах в очите, а ако той опитваше да ме заговори, ускорявах крачка под претекст, че имам спешна работа.
  Виждах също и Мария - неговата бивша приятелка, хванала под ръка бъдещия си съпруг. Буйната ù красота бе започнала да повяхва, кожата ù бе започнала да бледнее и да се съсухря. Тя ме поздравяваше вяло, с лека усмивка и едва забележимо кимване на глава, очевидно и на нейната душа лежаха проблеми, навярно породени от очакването ù за бъдещия семеен живот.

  Някъде около двадесет и пети септември Владо сякаш изчезна безследно. По едно време забелязах липсата му - нямаше го и пред магазина, не се навърташе и по кръчмите, и по пазарския площад, и по която и да е от улиците. И въпреки че вече не ми пукаше особено за неговия живот, започнах да изпитвам притеснение. Знаех, че в това негово състояние той е твърде уязвим и с него може да се случи всичко. Един ден срещнах майка му и реших да я попитам къде е синът ù, но жената ме погледна с безразличие и отговори със студен глас:
   - Какво ме интересува къде е, да си се оправя сам, щом иска!

  На осемнадесети октомври мърчъндайзерът, отговарящ за замразените храни и варивата, неочаквано напусна магазина и аз заех неговата длъжност. Това повишение ме дари с по-високо самочувствие, породено от по-голямата отговорност и всеобхватност на задълженията ми (разбира се и от по-високата заплата). А на двадесет и пети октомври аз си намерих и приятелка - едно красиво и мило момиче на име Симона, пазаруващо редовно в магазина и работещо в една близка закусвалня. Тези радостни събития върнаха оптимизма и промениха мирогледа ми - вече бях щастлив и сигурен в себе си, защото кръгозорът на моите действия бе доста по-голям от преди, а пространството, в което се ширех - много по-мащабно. Мислите ми за Владо отидоха на заден план, а впоследствие напълно се изпариха от съзнанието ми, давайки воля на все по-напиращия в мен стремеж към постигане на съвършенството.
 
 Към края на ноември аз си позволих да изляза под наем в един апартамент, намиращ се на центъра на града, където заживях заедно със Симона. Време беше с моето момиче да станем самостоятелни и да дадем началото на нашия съвместен живот.

  А моят бивш колега и приятел Владимир Кирилов Асенов така и не се появяваше. Когато вечер след работа минавах покрай Владовия апартамент и поглеждах към таванската стая, прозорчето ù винаги бе тъмно. Надявах се все пак той да е намерил препитание на друго място, където ще започне нов живот, в нова обстановка. Но съзнателно считах тази моя версия за твърде малко вероятна - липсата на средства и пиянството му щяха да му попречат да се реализира в чужд град.
 
  Дните се изнизваха бавно, животът в градчето течеше в някакво полузаспало темпо. Ноември отлетя с хладните си слънчеви краски и даде път на декември, който донесе със себе си снега и студа. Празниците минаха относително спокойно, с типичната тържествена атмосфера около тях, но без кой знае какви забавления. И ако не бяха страховитите събития, последвали тези празници, които разтресоха с гръм и трясък това място, навярно тази скучновата идилия никога нямаше да бъде нарушена.

  ... следва продължение...


© Донко Найденов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • прочетох на един дъх...
    Донко, страхотни разкази пишеш...познаваш
    навярно психологията на читателя и го
    държиш в напрежение...
    най-сърдечно....
  • Благодаря ви на всички за прекрасните коментари!
  • Чакам следващото с интерес.
  • Очертава се интересна развръзка... Айде, давай продължението
  • Не ми е интересна толкова историята (макар, че разказът, романът, новелата са истории, и ако ги няма те са скучни), колкото много добрият стил, начин на писане, хубави изречения, добра пунктуация... Изобщо майсторството... Харесвам добре написаните работи - като твоите.
  • Привет!
    С нетърпение очаквах да публикуваш и смея да отбележа, че отново ги завързваш едни такива с въпросителни. Интересно ми бе за двамата приятели, но загадъчното появяване на двамата мъже ме кара да си мисля, че отново ще се случи нещо страховито. Поздрави, Донко!
Предложения
: ??:??