Една голяма бира...
Барман, една голяма бира...
Неми погледи. Огледална стена. Привидна разсеяност. И се питам... кога се превърнахме в двама напълно непознати, от познати все пак с някаква история...
Плачещи акации. Увехнали пролетни липи. Листопад от тишина...
Аз закусвам със захарни пръчици. Обядвам препечени какаови зърна. И вечерям със сладко от мечти. Пия бяло вино, знаеш. С резенче лимон. Не обичам да се храня с умъртвени чувства. Барът ми е твърде тесен. Обичам да танцувам. Да пея. Да намигам на бармана? Колко сладко...
Тишината не е за мен. Криенето по ъглите просто не е моето. И... какво? Уплаши ли се? За пореден път предпочете стълбите на самотата пред предверието на споделеността. Твой си избор...
Висшата форма на чувства не е да копнееш да видиш някого, а да се страхуваш да не пресечеш погледа си точно с него.
Втора бутилка...
Лавата закипя ли? Червените макове затанцуваха ли в теб? Свещите ароматизираха ли кръвта ти?
Ще си признаеш ли...
Голите ми рамене породиха ли картини? Или и те се разбиха на хиляди парченца от камъка, зад който криеш същността си?
Видя ли... в каква роза се превърнах... Онзи нюанс на черното, който те побърква... с моите червени отблясъци. Покълнала в мрак. Но блестяща. От новата ми светлина ли се уплаши?...
Секси ли съм? Черно потниче. Къса косичка. И леко бретонче. Невинен поглед. Или пък не...?
Наблюдаваше ли ме тайно? Отвисоко. Хм, мисля, че вече се познаваме...
Доскоро...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Есенен блян Все права защищены
