Една легенда...

        Има една легенда. С времето, все по-малко остават хората, които я знаят.
 Някога, в едно балканско село, живеел един младеж на име Георги. Той бил най-красивият от всички млади момци в селото. Много моми се заглеждали по него, но така и на никоя не отвърнал. Някои казвали, че си имал изгора, защото са го виждали нощем да отива на чешмата, но - с кого се срещал - никой не можел да разбере.
  Замислен и самотен ходел Георги. Често го виждали сам в дърводелницата му. Мълчал и работел, работил и мълчил. Коя ли мома е била легнала на сърцето му?
- Изгора си има - подхвърляли закачливо ергените и подминавали работилницата .
  А не можел Георги да забрави онова, което бил преживял.
  Късно било, всички врати отдавна били залостени. Решил да се разходи извън село. Нещо напирало в гърдите на младия момък. Искал да се полюбува на пълната луна. Тръгнал към края на селото. Край чешмата, където овчарите напивали водата на малките моми, там, край същата чешма, момъкът се стъписал! Не можел да повярва на очите си. Девойки - от хубави по-хубави, разплитали косите си. Една от тях греела като звезда! Привидение или Звездата-Вечерница била - не знаел Георги. Завъртели се момите, хоро завили. Въртят се, а той не знае къде е. Оплела го Звезда-Вечерница с дългите си руси коси.
- Зефира е, момко - прошепнала му една от момите - най- личната!
  Чули се първи петли. Като в утринна мъгла скрили се девойките. Останал сам Георги. Осъмнал на чешмата. От тогава, всяка вечер излиза извън селото, но ни вода напива, ни китка взема - не поглежда други моми.
  Няма я Зефира.
  Дошло отново пълнолуние. Тръпнел момъкът. Какво ли щяло да се случи? И като в красива приказка, хубавите девойки отново се появили. А сред тях като - Звезда-Вечерница - Зефира танцува. Танцува, но не може да го достигне. Заобиколили го девойките.
- Залог, момко, залог е нужен. Ако искаш Зефира, мисли! Любов даром не се дава.
  Развъртяли се девойките, затанцували, увлекли Георги и изчезнали с песента на първите петли.
  Прибрал се в селото. От тогава все огрижен го виждали неговите акрани. Майстори нещо в работилницата, майстори и мълчи.
  И в това мълчание изплувал разказът на старите жени: "Любила Зефира най-личния ерген. Хубостта им на двамата, и любовта им - стигане нямала. Но - тръгнал момъкът с една хайдушка дружина, тръгнал и повече никой никъде не го видял.
  Изгоряла душата на Зефира. Обхождала хайдушките пътеки, докато не попаднала при самодивите. Това били девойки с обречена съдба. Танцуват и пеят - търсят ключа към своето щастие."
   Така си мислил Георги и не усетил как от тази обречена красота, ръцето му сами започнали да ваят подаръка.
  "Лъжица да бъде" - повтарял си той и нареждал цвете до цвете по писаната й дръжка - "Не за гозба, за мяра да бъде - мяра нежност, мяра обич, мяра любов, мяра доброта, мяра гордост, мяра преклонност!... Мислел си той, а лъжицата ставала от хубава по-хубава. Нямал търпение кога ще дойде следващото пълнолуние..."
  Легендата се губи някъде между многото разкази. Тези, които я знаят, разказват, че красотата и мъдростта победили. С решителност, всеотдайност и много упорит труд любовта на Георги спечелила Зефира.
  По-нататък, разказът за тяхното щастие изтънява между годините. Легендата мълчи.