Бях съвсем близо и видях как малкото момиче бърка в чантата на едрия мъж с побеляла коса. Момичето, разбира се, беше с мургав цвят на кожата - дете на улицата, парцаливо, рошаво, но с големи, красиво изразителни очи. Точно тази изразителност на очите го издаде, че се опитва да прави нещо нередно. Всички пътници в автобуса го забелязаха и скочиха срещу него, за да го линчуват. В този ранен час, в този кучи студ - всички бяха освирепели, щяха да разкъсат малката гаврошка. Но... Боже, тази история неочаквано стана почти библейска. Мъжът с побелялата коса, който беше жертва на престъпното посегателство, придърпа гаврошката към себе си, бащински постави ръката си на рамото ù, казвайки със спокоен глас: "Тя е с мен!" Очевидно не беше с него - той беше чисто и спретнато облечен, достолепен мъж от старата софийска интелектуална аристокрация, а тя - един истински Хъкълбери Фин, но в момичешки вариант. От притеснение очите ù бяха станали още по-големи, но и още по-красиви, едва забележимо, деликатно насълзени. Гледаха с безмълвна благодарност към мъжа, който се беше застъпил толкова незаслужено за нея. А той отново повтори на най-яростните пътници, които не искаха да му повярват: "Мария е с мен!" Мария!? Момичето не се казваше Мария, но мъжът така убедително го каза, че дори то му повярва. Вече се казваше Мария. Имаше ново име. Но сякаш имаше и нещо повече - нов шанс. Защото, когато слезе от автобуса, се разплака с глас пред мъжа с побелялата коса, сякаш повече от вина и срам, отколкото от друго. Непознатият мъж леко разроши косата ù с бащинска ръка, каза тихичко нещо и си тръгна. Не чух какво каза. Може би, че момичето не трябва повече така да прави. И бях сигурен, че нямаше повече така да прави, защото то остана на спирката и дълго гледаше след мъжа с големите си, красиво изразителни очи, в които се беше върнала изгубената детска невинност. Когато мъжът се скри от погледа ù, Мария си тръгна от спирката, въпреки че пред нея се отвориха вратите на друг автобус. Видях как за миг се поколеба да се качи, но не го направи - отказа се. Тръгна по пътя пеша, макар да ù беше трудно да върви в дълбокия неизчистен сняг. Гледах я как се отдалечава, ставайки все по-малка и по-малка. Една малка-голяма Мария!