В щата Илинойс, град Чикаго, в края на "Иист Саут Уотър Стриит" - една ивица жълта светлина блестеше, дразнейки лявото око на г-н Габриел Джоуб. В крайна сметка, ивицата светлина го събуди. Бледозеленикавите му очи бяха червени, а причината бе, че беше останал до към 2 часа сутринта, за да прочете важна документация, която впрочем трябваше да изпрати до определения му от мистър Били адрес.
     Тънката ивица идваше от зейналата врата към банята, но тя, ивицата, бе твърде мъничка, тъй че в стаята беше тъмно. Пипом, г-н Джоуб успя да вземе телефона от нощното шкафче. Първоначално екранът на телефона го заслепяваше, но след като очите му се премрежиха, успя да види, че е 5:33 сутринта.
    Чак сега се сети, че г-жа Вирджиния не си беше в леглото. Той стана бавно и се приближи към банята, след което отвори зейналата врата.

-Скъпа, какво правиш?!- попита Габриел, учуден, че жена му беше си отрязала дългата коса, която сега стигаше едва до долната ú челюст.

-Какво пак се е случило?

Г-жа Джоуб го погледна като безволно птиче хванато в капан. Размърда устнички и по най-детски, съвсем истерично заплака.

-Ама, аз съвсем не желая да я виждам. Ужасна е! Схващаш ли?
-Не мислиш ли, че малко преувеличаваш? Та, тя ти е майка! Какво толкоз има?
-Не, ти... ти съвсем не схващаш... По дяволите, като рентген е! С тези стъклено сиви очи - всичко вижда, всичко схваща. Нищичко не можеш да скриеш от нея. Тоест... това... ама аз съвсем се обърках. Не може така!
-Тоест, не ти харесва, че те разбира. Мислех, че хората това търсят - някой да ги разбира?!
-Не, не това разбиране. Уф, тя ни чете... не разбираш ли?! Всичките ни... неща!
-Тайни?!
-Не, не, да, всъщност не. Аз нямам тайни!
-Тоест не си човек?
-Габриел, що за глупости дрънкаш сега?
-Не знаеш ли - простичко е. Човек е тайна - отнеми тайната му и тутакси вече не е човек.

Сега ролите бяха разменени и г-жа Джоуб  гледаше мъжа си с почуда. След този разговор и двамата си легнаха, но не заспаха веднага.

-Габриел?
-Да!
-Спиш ли?
-Да!
-Слушай! Верно ли си имал по-голям брат?
-Това пък от къде го чу?
-От майка ти. Днес ми звънна. Било телефонът ти бил изключен. Та, завързахме разговор и така стигнахме до брат ти.
-Ами, да. Имах брат с 10 години по-голям от мен. Почина, когато бях на три. Удавил се, тоест самоубил се, влизайки в океана.
-А какъв е бил, тоест как е изглеждал?
-Сега ли?
-Любопитна съм.
-Всъщност не си спомням нищичко. Мама казва, че много сме си приличали, само дето неговите уши били по-малки от моите, а и също е имал мощна брадичка.
-Самоубил се! Ужасно е това и то на 13 годинки. Какво толкоз го е накарало да посегне на живота си?!
-Това си е семейна традиция.

При тези думи Габриел се усмихна  самоиронично.

-Татко се е самоубил, обесвайки се. Прадядо, той също.
-Стига, как може да говориш така спокойно.
- Той не е бил като мен- каза г-н Джоуб и мисълта му явно кръжеше около една неведома посока.
-Мама казва, че не понасял фалша. Бил честен, дори стигал до грубости. Веднъж мама след като му повторила няколко пъти, че винаги го е обичала, той ú се разкрещял, казвайки: "А докато ме създаваше, обичаше ли ме?". В очите му се четяло такава ненавист! На другия ден ú се извинил. Цяла седмица ú купувал подаръци без повод, целувал я пред всички, прегръщал я и накрая, след тази една седмица се самоубил.    
Беше оставил бележка, която гласи: "За вас съм безценен - като мъртватата котка".
-Ти...ти.. нали няма да се самоубиеш?- уплашено попита г-жа Джоуб.
-Глупости! Аз не съм като брат си! Обичам живота! Да и аз ненавиждам фалша и лицемерието, но всички така или иначе сме лицемери. Някои са невинни лицемери, неосъзнавайки, че казват едно, а вършат друго, а други са същински лицемери - казват едно и много добре си дават сметка, че дори съзнателно вършат друго. И аз съм лицемер и ти, и ти си лицемерка. Нали скъпа?

Вирджиния се сви в голям уплах. Наблюдаваше очите му, които сега бяха като мръсно, мъхесто стъкло.

-Скъпи, д..д..добре ли си?- прошепна г-жа Джоуб. Зъбите ú започнаха да тракат.

Той искаше последният му въпрос да прозвучи закачливо, но вместо това прозвуча тежко, като непоправима съдба.

-К..к..къде отиваш?
-Ще изпуша на верандата една цигара и се връщам.

Габриел я целуна по челото.

-Късата коса те прави по-сладка и красива, коте.

 След тези си думи след себе си затвори врата на верандата.

В стаята стана толкова тихо. Чуваше се само учестено ú дишане. Опита се да мръдне, но старата дървена спалня заскърца. Тя се вцепени и задържа дъх. Беше уплашена, на верандата сякаш имаше друг човек. Постоя така около минута. Изведнъж тишината се разцепи от силен шум завършил с лек съсък. Това беше изстрел. Идваше от верандата...