Има една пиперлива, абе, солена, особеност на муковисцидозата (драгий читателю, туй е една болест на мене се паднала) — соленичко е, така, като ме целуне Габриела. Излишъкът на сол обаче нея хич я не смущава. Тя все пак много обича солено. Тъй де, да се не забравяме, че веч хептен забравих как да разказвам…
Беше един от тея много топли, много намусващо топли дни от лятото. Туй лято, дето го с нетърпение чаках па взе, че дойде и ей ме на и мен — на сянка скрил съм се, цял потен (и много солен, кат цаца с пържени картофки ама дет е забравил готвача да посоли. Знаеш историята, драгий читателю — грабваш с гняв праведен солницата и с хъс я… опа, тя била отворена бе, ама то тая солница имала огромни дупки и хъката-мъката ти иде да излееш цялото олио върху цацу, пък то било оцет?!), седя и чакам. Както тъй си чакам ази, да ми падне философска мисъл някоя от нейде, към мене идва едно приятелче, Ваню. Да, Ваню, не Ваньо, щото той “йо” звук не може да произнася за живота си… та, Ваню, нарамил си ...