Прокурорът Вишнев, срещу когото бе извършен опит за атентат, се разграничи. Ето как:

     – Нямам нищо общо с този атентат. Разграничавам се от политиците. И от себе си. Бъдете мерзки!

    Това, последното, той изрече с пяна на уста. И не добави нищо.

    Току-що си бе измил зъбите и по навик винаги оставяше малко пяна в устната си кухина за свежест. На въпроси на журналисти той не успя да отговори по обясними пенести причини.

     Но неговият заместник съобщи:

     – Когато нашият началник се почисти, всички вие ще бъдете оцапани, лекета такива!

    И оплю обществото. То представляваше съвкупност от добре организирани криминогенни елементи. Тук-там имаше милионери, предрешени като обикновени министри.

     А то, оплюто, обществото хукна да види мястото на покушението срещу пазителя на неговото достойнство, чест и имущество.

  Място не бе намерено с точност. Достойнство – също. Цъфналата вишна напомняше на нещо като местопрестъпление. Опърлена донякъде. Скромна джанка беше склонила клон, опърлен.

     Но нямаше следа от прокурор Вишнев. Не. Нито кръв, нито разкъсана дреха, нито дори паста за зъби.

     А на какво напомняше цъфналата вишна? И опърлената джанка?

     На атентат, на какво друго.

     Почистен атентат. А ствола на вишната – в кольор с боя оцветена: синьо, зелено, кафяво, червено с девет бели петна околовръст и десет червени звездички: като пиян прокурор в динамично и продължително състояние на професионално израстване. Да се знае, че е наша. Родна. Вишна. Опърлено чиста. И джанката също.

     Атентатска трагедия.

     И знаете ли защо? Никой не спомена за врабчето, което беше ударено от осколките. То бе видяло всичко. Знаеше, че никой и нищо не е възнамерявало да попречи на успеха на този атентат. Просто беше зърнало, че е нарочно поставено това устройство, нелепо изградено, за да сплаши птиците и да нарани дърветата. Врабчето стоеше докрай да гледа – нали ги знаете врабчетата, те са все остроумни и любопитни: чели са Радичков и Вишински, единият на младини, другият – предсмъртно. Затова не отлитат на юг или на север, като прокурори, дето очакват да ги гърмят. Врабците все ги стрелят – за разнообразие, не за храна, и все у дома, но това точно врабче искаше да види докъде може да стигнат хората в стремежа си да убиват: и птиците, и хората.

     „Защо е такава подготовка за убийството на врабче като мен?“, питаше се.

     Когато взривът гръмна, то не потрепна. Знаеше, че ще умре: ден, седмица или година по-рано или по-късно бяха без значение. Но не видя никакъв смисъл от приближаващите скъпи лимузини: те на погребението му ли бяха дошли. Или на аутопсията?

     На огледа дойде скъпо платен евреин от Израел, за да установи съвъшенството на атентата. Той каза на иврит:

     – Това врабче какво е?

     – Кое врабче? – попитаха го следователи, прокурори, полицаи и статисти.

     – Онова, мъртвото.

     Никой не видя никакво врабче. Това беше атентат срещу друго явление на природата.

     Такова, дето не може да лети. Непернато. Родените да пълзят не могат да летят, казват някои гущери в знак, че природата ги е надарила.

    А после и евреинът забрави за врабчето. Отчасти. Докладва:

     – Прокурор Вишнев, вие сте били обект на атентат.

     – Да, знам това. Хонорарът ще ви бъде платен в брой. Идете в счетоводството.

     – Не, предпочитам да се разплатим сега.

     – Колко искате?

     – Доста.

     – Добре, имам толкова джобни. Ще напишете ли писмен доклад?

    – Разбира се. Да спомена ли врабчето?

     – Какво врабче?

     – То е умряло от взрива преди вашият кортеж да доближи... От осколки е умряло.

     Прокурор Вишнев се намръщи. Този път в устата му нямаше пяна. Нещата ставаха сериозни. Дали да не извика заместника си? Той винаги помагаше.

     – Откъде знаете? – запита тъжно и леко театрално. Трябваше му време да помисли.

     – Едно врабче ми каза. Но ще приема хонорара. И това към него.

      От устата на прокурор Вишнев излезе сапунисана истина, той сам се зачуди какво я произведе. Изломоти:

     – Нямам чак толкова дълбок джоб. Все до пари се свеждат нещата... Нищо. – Замисли се, обърса с ръкава, каквото можа, и съобщи: – Всяка истина се нуждае от портфейл, за да изглежда убедителна. Иначе виси във въздуха. Птичка. И куршум не я лови. Камо ли опровержение. Не е ли така? Какво е истината, а? Неопровергана лъжа. Тъй не е ли? Или е тъй?

    Никой не му отговори.

     Дори заместникът му замълча. Въпреки че слушаше разговора. По своя си безукорен, покорен, дистанционен начин.