Едно забравено от бога тяло

  Тя беше малка и крехка, отражение на сянка. Не се движеше. Не и когато се приплъзваше. Не говореше, не шепнеше, а само наблюдаваше. И изучаваше. От инвалидната количка. Като принцеса на собствен трон. Имаше всичко, което й трябваше – здрави ръце, новомонтирани колела и 12 квадрата лично пространство. И цялата болка на неосъществената първа крачка.

  Големите хора я плашеха. В нейния свят се робуваше на други правила. Бупренорфин, морфин и метадон. Светата троица. Нейната глътка отрова, която притъпяваше болезненото усещане, че е жива. Нямаше си никой друг. Родителите й бяха олимпийски шампиони по скокове във вода, брат й – колоездач, а сестрите – фигуристки. Със здрави и силно развити крайници. А тя? Тя имаше новомонтирани колела, 12 квадрата лично пространство и цял живот, през който да им се наслаждава бавно и болезнено.

  Само мечтите и бяха като на здравите хора – цветни. Тя мечтаеше за зелената поляна, по която ще тича и ще се гони с другите деца. За белия сняг, в който ще пропада през зимата. За малките дъждовни локви, в които ще стъпва през октомври. За обувките, които ще й правят мазоли. За усещането на крайници.

  Ежедневието й беше бяло – лекари в бели престилки, които стъпваха по белия килим. Спускаха белите щори и скриваха бялата дневна светлина. Бели бяха рецептите, които изписваха, бели бяха хапчетата, които пиеше, бяло и празно беше и замръзналото й сърце.

  Понякога го слушаше как бие и се питаше защо. Защо не спре и не си почине за живот-два? Беше уморена от опитите си да не опита от живота. Беше уморена от белите хора с бели престилки. Беше уморена от това забравено от бога тяло.

Сама и ненужна, захвърлена от съдбата на инвалидния стол, тя отново седеше. Разнообразяваше еднообразието. И тогава го чу – чу собственото си сърце да бие. Отначало бавно и нерешително, после все по-уверено. Долавяше пулса на живота. Във вените й потече желание да стане. Да направи само една крачка – крачката към света на големите хора. За първи път тя не изпита страх – в сърцето й имаше порив. Нов и непознат. Поривът да живее. Поривът да усеща. Поривът да чувства нещо и да събуди притъпеното си от болка ежедневие.

  Но не искаше в стаята - клетка без врата, окова без ключ, болка без успокоително. Потегли към балкончето. С гледка към надеждата. Малко и тясно като самата надежда. Неуютно, сиво и мрачно. Но дори и то днес беше по-различно сякаш тухлите можеха да усетят Порива. Ръцете й тежаха. Дали всичко не беше заради престъпването на божията повеля никога да не стъпи отново на крака? Въздухът бе тежък и едва се плъзгаше по ноздрите й. Косъмчетата отпред, като безмилостни стражари, се съпротивляваха. Пропускаха го, но бавно, за да се насладят на мъчението. Дробовете я заболяха. Беше готова да впие пръсти в облегалките на инвалидната количка, но силите й трябваха за нещо по-трудно. Отвори вратата и усети миризмата на собственото си безсилие. Очите й се насълзиха от безпомощност. Кожата се покри с малки капчици, отделени с болката. Стана й студено. Беше забравила аромата на зима, на виелица. Седеше по нощница и гледаше в тъмното. Шумът на тишината заглушаваше нейните мисли. Докога? Студът правеше безчувствени и здравите крайници. Това я сепна. Избърса потта от бузите си – не беше лесно да се потиш на минус 10 градуса. Това движение й се стори безкрайно. Умори я, но предстоеше дълга нощ и нямаше време за лични драми.

  Разтърка потните си длани, избърса ги в нощницата си. Помоли се на Нечуващия и се подпря на подлакътниците. Надигна се. Беше го тренирала безброй пъти, физически беше готова за този момент. Психически бе слаба. Животът беше пречупил не само краката, но и волята й за живот. Мускулите започнаха да треперят и тя се свлече безжизнено на стола. Единствено парата от устата напомняше, че животът не е съвсем угаснал в това мършаво тяло. Надигна се. Мислено. Трябваше. Надигна се или поне така искаше. Образът се размаза пред очите й, сълзите потекоха. Но тя почти стоеше. Хвана с една ръка парапета, после премести и другата. Не беше готова за болката, причерня й пред очите. Подпря се и се осмели да погледне. Към мрака. Към свободата. Сълзи и пот се спускаха по хлътналите бузи. Устните се бяха напукали, но в погледа й имаше пламъче, което все още тлееше.

  Снегът валя цяла нощ. На сутринта намериха къдриците й. После намериха и телцето. Премръзнало. Но не от студ, а защото пламъчето в очите беше угаснало. Самите те гледаха, но вече невиждащо. И надалеч. Може би виждаха едно момиче, което тича по снега и се смее. Но хората не успяха да чуят този смях. Сигурно вятърът го бе отнесъл.