29.08.2009 г., 19:22

Едно забравено от бога тяло

2.1K 0 5
4 мин за четене

Едно забравено от бога тяло

 

 

  Тя беше малка и крехка, отражение на сянка. Не се движеше. Не и когато се приплъзваше. Не говореше, не шепнеше, а само наблюдаваше. И изучаваше. От инвалидната количка. Като принцеса на собствен трон. Имаше всичко, което й трябваше – здрави ръце, новомонтирани колела и 12 квадрата лично пространство. И цялата болка на неосъществената първа крачка.

  Големите хора я плашеха. В нейния свят се робуваше на други правила. Бупренорфин, морфин и метадон. Светата троица. Нейната глътка отрова, която притъпяваше болезненото усещане, че е жива. Нямаше си никой друг. Родителите й бяха олимпийски шампиони по скокове във вода, брат й – колоездач, а сестрите – фигуристки. Със здрави и силно развити крайници. А тя? Тя имаше новомонтирани колела, 12 квадрата лично пространство и цял живот, през който да им се наслаждава бавно и болезнено.

  Само мечтите и бяха като на здравите хора – цветни. Тя мечтаеше за зелената поляна, по която ще тича и ще се гони с другите деца. За белия сняг, в който ще пропада през зимата. За малките дъждовни локви, в които ще стъпва през октомври. За обувките, които ще й правят мазоли. За усещането на крайници.

  Ежедневието й беше бяло – лекари в бели престилки, които стъпваха по белия килим. Спускаха белите щори и скриваха бялата дневна светлина. Бели бяха рецептите, които изписваха, бели бяха хапчетата, които пиеше, бяло и празно беше и замръзналото й сърце.

  Понякога го слушаше как бие и се питаше защо. Защо не спре и не си почине за живот-два? Беше уморена от опитите си да не опита от живота. Беше уморена от белите хора с бели престилки. Беше уморена от това забравено от бога тяло.

Сама и ненужна, захвърлена от съдбата на инвалидния стол, тя отново седеше. Разнообразяваше еднообразието. И тогава го чу – чу собственото си сърце да бие. Отначало бавно и нерешително, после все по-уверено. Долавяше пулса на живота. Във вените й потече желание да стане. Да направи само една крачка – крачката към света на големите хора. За първи път тя не изпита страх – в сърцето й имаше порив. Нов и непознат. Поривът да живее. Поривът да усеща. Поривът да чувства нещо и да събуди притъпеното си от болка ежедневие.

  Но не искаше в стаята - клетка без врата, окова без ключ, болка без успокоително. Потегли към балкончето. С гледка към надеждата. Малко и тясно като самата надежда. Неуютно, сиво и мрачно. Но дори и то днес беше по-различно сякаш тухлите можеха да усетят Порива. Ръцете й тежаха. Дали всичко не беше заради престъпването на божията повеля никога да не стъпи отново на крака? Въздухът бе тежък и едва се плъзгаше по ноздрите й. Косъмчетата отпред, като безмилостни стражари, се съпротивляваха. Пропускаха го, но бавно, за да се насладят на мъчението. Дробовете я заболяха. Беше готова да впие пръсти в облегалките на инвалидната количка, но силите й трябваха за нещо по-трудно. Отвори вратата и усети миризмата на собственото си безсилие. Очите й се насълзиха от безпомощност. Кожата се покри с малки капчици, отделени с болката. Стана й студено. Беше забравила аромата на зима, на виелица. Седеше по нощница и гледаше в тъмното. Шумът на тишината заглушаваше нейните мисли. Докога? Студът правеше безчувствени и здравите крайници. Това я сепна. Избърса потта от бузите си – не беше лесно да се потиш на минус 10 градуса. Това движение й се стори безкрайно. Умори я, но предстоеше дълга нощ и нямаше време за лични драми.

  Разтърка потните си длани, избърса ги в нощницата си. Помоли се на Нечуващия и се подпря на подлакътниците. Надигна се. Беше го тренирала безброй пъти, физически беше готова за този момент. Психически бе слаба. Животът беше пречупил не само краката, но и волята й за живот. Мускулите започнаха да треперят и тя се свлече безжизнено на стола. Единствено парата от устата напомняше, че животът не е съвсем угаснал в това мършаво тяло. Надигна се. Мислено. Трябваше. Надигна се или поне така искаше. Образът се размаза пред очите й, сълзите потекоха. Но тя почти стоеше. Хвана с една ръка парапета, после премести и другата. Не беше готова за болката, причерня й пред очите. Подпря се и се осмели да погледне. Към мрака. Към свободата. Сълзи и пот се спускаха по хлътналите бузи. Устните се бяха напукали, но в погледа й имаше пламъче, което все още тлееше.

  Снегът валя цяла нощ. На сутринта намериха къдриците й. После намериха и телцето. Премръзнало. Но не от студ, а защото пламъчето в очите беше угаснало. Самите те гледаха, но вече невиждащо. И надалеч. Може би виждаха едно момиче, което тича по снега и се смее. Но хората не успяха да чуят този смях. Сигурно вятърът го бе отнесъл.   

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Ели Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Страхотно чувство, страхотен образ. Поздравления.
  • Парченца болезнена жажда за живот и порив, който те отнася в безкрая!
    Един потребтел ме насочи към този разказ, напомнил му е моя последен. Благодарна съм му.
    Наистина ми хареса!




  • Болезнено силно!
    !!!...
  • Всички трябва да се изправяме, дори и с риск да паднем.
  • Обикновено забелязваме такива хора само по Коледа!

Избор на редактора

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Не поглеждай назад

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...