Тъкмо се бях настанила, когато в стаята влязоха семейство Иванови. Госпожа Иванова заговори първа.

- Здравей, Мики! С теб ли сме? Надявам се, че нямаш нищо против.

- Нали е само за няколко вечери. Ще се спогодим някак си – отвърнах и излязох. Оставих ги да се настанят спокойно. А и исках малко да се поразходя наоколо преди вечеря.

Марта Иванова беше кротка и мила жена над петдесетте. Беше една от най-старите служителки на фирмата. Гласът ù почти не се чуваше. Изпълняваше съвестно работата си в очакване на пенсионирането си. Съпругът ù Иван Иванов вече беше пенсионер. Доколкото го познавах и той беше тих и скромен човек, но имаше страхотно чувство за хумор. Непрекъснато пускаше майтапи. Затова  беше приятно да си в негова компания. Придружаваше съпругата си на всички организирани от фирмата мероприятия. За разлика от моя съпруг, който никога не ме придружаваше. Оправдаваше се с това, че все някой трябва да се грижи за децата. Бяхме женени от десет години и имахме две деца на осем и на девет години. Тъкмо бях навършила 32. В тази фирма работех отскоро и това беше първата ми екскурзия с колектива.

- Я, виж ти и това, ако не е самата Микаела. Зравей, Мики.

Обърнах се и застанах лице в лице с един от най-арогантните и нахални мъже, който познавам. На 28 години, не женен, строен, рус красавец със сини очи, похотлив поглед и арогантна усмивка, Станимир Стоев, смяташе себе си за неотразим сред жените и тичаше след всяка, която що годе хващаше окото. Във фирмата работеше от преди мен и по думите му е имал връзка с почти всички млади жени там. На работа ме наблюдаваше, но нито веднъж не ми отправи неприлично предложение.

- Какво искаш?

- Да спиш с мен.

Ако очакваше, че ще ме шокира, беше сгрешил.

- Няма да стане.

Той се приближи максимално близо, без да ме докосва и се наведе към ухото ми.

- Мога да бъда много нежен. Не искаш ли да провериш?

- Не се хаби напразно. При мен тези номера не минават.

Обърнах се и продължих разходката си. Той обаче не се отказа. Подхвърли.

- Ако ти омръзне да делиш стая със семейство Иванови, можеш да се прехвърлиш при мен. За сега съм сам.

И се отдалечи. Не му обърнах повече внимание. Огледах се наоколо. Намирахме се в планината. Още от малка обичах да ходя там. С родителите ми често прекарвахме почивните дни в някоя планинска хижа. Откакто се омъжих обаче, не бях ходила никъде. Съпругът ми не си падаше по излети. Затова, като разбрах докъде ще бъде екскурзията, веднага се записах.

Вървях по сенчеста алея, от едната страна, на която имаше високи борове, а от другата – ниски храсти. Тъй като още не бяха започнали летните горещини, всичко наоколо беше зелено. Беше прекрасно. Имах малко време до вечерята и реших да го оползотворя, наслаждавайки се на природата. Продължих по тясна пътека между дърветата, вдишвайки с пълни гърди свежия горски въздух. Природата ме зареждаше с положителна енергия. Слушах гласа на птиците, шумоленето на листата, движението на насекомите. Усещах мирис на влага, зелена трева и дървесна смола. Опияняваше ме аромата на горски цветя и билки.

Улисана във всичко това, съвсем забравих за Станимир и неприличното му предложение. Но той ме последвал и докато аз съм се любувала на природата, той наблюдавал мен. Видях го на връщане. Гледаше ме така, като че ли искаше да ми каже, че разбира как се чувствам, но аз се съмнявах в това.

На вечеря се оказа, че само ние сме сами, всички други бяха по двойки. Наложи се да ми кавалерства и понеже нямах избор приех. А той се държа като истински кавалер цялата вечер. Не каза и не направи нищо, с което да злепостави репутацията ми на омъжена жена. Не знаех на какво се дължи тази промяна, но му бях благодарна, че нито веднъж не ме притесни.

Нощта прекарах спокойно. Като изключим това, че господин Иванов похърква по малко, всичко беше наред. Заспах унесена от нощните шумове на гората и се събудих от свежия планински въздух.

Този ден имахме предвидено изкачване до най-близкия  връх. Аз отново бях прикрепена към Станимир и той отново се държа безупречно. Помагаше ми при трудните изкачвания. Носеше багажа ми, когато бях прекалено изморена. Изчакваше ме, когато изоставах. На обяд ядохме на върха, а следобед се спуснахме обратно.

Хижата, в която бяхме настанени, се състоеше от една основна сграда и няколко прилежащи към нея бунгала. Аз и семейство Иванови бяхме настанени в бунгало номер две, а Станимир заемаше последното бунгало. Когато се върнахме от върха ни чакаше изненада. Дъщерята на семейство Иванови се бе присъединила към групата и аз трябваше да се преместя. Малко по-късно с ужас разбрах, че единственото свободно легло беше в бунгалото на Станимир. Да имаше как веднага щях да си тръгна, но нямаше начин.

Седях на пейка пред хижата с багажа си в ръце и се чудех какво да правя, когато Станимир дойде при мен.

- Мики, виж, знам какво си мислиш, но не се тревожи. Няма да направя нищо, което не искаш. Ела, ще ти помогна да се настаниш.

Аз се наежих.

- Ще дойда с теб, но само защото нямам избор. Не си и помисляй да се възползваш от ситуацията, защото няма да ти позволя.

Той вдигна ръце примирено.

- Добре де. Вече ти казах, че няма да направя нищо, което ти не искаш.

После се огледа и понижи глас, така че да го чувам само аз.

- Все още искам да спя с теб. Но искам и ти да го желаеш.

- Това никога няма да стане – реагирах аз.

- ОК.

Взе багажа ми и тръгна към бунгалото. Тук, за разлика от предишното, имаше само две легла. Освен тях в стаята имаше гардероб, маса, два стола и тоалетка с огледало. Всяко бунгало имаше собствен санитарен възел. Взех нещата си и започнах да се настанявам. Станимир излезе да се поразходи, върна се точно за вечеря. Отидохме заедно, но за разлика от предната вечер, сега той разпределяше вниманието си по равно между мен и дъщерята на семейство Иванови, която също нямаше кавалер.

Когато се  оттеглихме по стаите, Станимир се излегна на леглото си с кръстословица в ръка, а аз в моето с романа, който четях в момента. От време на врене той нарушаваше тишината, за да попита за непозната дума и това беше всичко. Уморена от преживяванията през деня и упоена от планинския въздух изглежда съм заспала с книга в ръка. В просъница усетих как Станимир взе книгата, зави ме, отметна кичур коса от лицето ми, след кратко колебание ме целуна бързо и си легна. Аз се размърдах, но след като не усетих нищо застрашително в поведението му, не реагирах. Обърнах се на другата страна и отново се унесох. До сутринта не се случи нищо. Когато се събудих, той вече беше буден, но все още лежеше. Обърна се и ме погледна.

- Добро утро. Как спа?

- Благодаря, добре.

- Изглежда снощи беше много уморена.

- Така изглежда.

Отидохме заедно на закуска. За деня бяха предвидени няколко разходки наоколо, а за вечерта прощален банкет. На другия ден трябваше да отпътуваме. Станимир отново се държа като безупречен кавалер, а вечерта на няколко пъти танцува с мен. Реших, че е приел отказа ми, но не било така. Когато се прибрахме в бунгалото, аз все още бях под въздействието на музиката и си припявах. Освен това бях в приповдигнато настроение от виното, което бях изпила. Станимир се възползва от това, приближи се и заговори:

- Виждам, че вечерта много ти хареса. Не мислиш ли, че можем да я направим още по-прекрасна. Само кажи „Да” и ще ти покажа на какво съм способен.

Настроението ми се промени мигновено, след като разбрах, за какво ми говори.

- Хей, я задръж малко. Мисля, че се разбрахме. Ние с теб само спим в една стая. Нищо повече. Стой настрани от мен.

Той вдигна ръце и се отдръпна в другия край на стаята, но продължи да говори.

- Виж, Мики, тук сме сами. Никой няма да разбере какво се случва. Всичко ще си остане между нас. Защо да пропускаме такава чудесна възможност.

- Забрави! Няма да стане. А сега, ако нямаш нищо против, искам да си лягам. Утре ни чака път.

- Мики, моля те. Защо не ми позволиш да ти покажа, колко много те харесвам? Наистина, Мики, луд съм по теб, не разбираш ли?

Но тъй като напълно го игнорирах и си легнах, се отказа. Излезе навън, постоя пред вратата, но бързо се върна. Изгаси осветлението и си легна, без да каже нищо повече. Дълго го чувах да се върти в леглото. По едно време не издържа, стана и се приближи.

- Мики, спиш ли?

Не отговорих. Престорих се на заспала. Той се наведе и се загледа в мен. Погали косата ми и заговори.

- Само да знаеш как ми въздействаш, спяща красавице. Направо ме подлудяваш. Никога досега не съм се чувствал по този начин. Какво да правя с теб? Как да те накарам да ми повярваш? Ето, вече си говоря сам. Май наистина полудявам.

После ме целуна бързо и си легна. Дълго стоях неподвижно, защото не знаех спи ли или не. Не се чуваше нищо от неговото легло. За миг се замислих, дали наистина не е влюбен в мен. Но после отхвърлих тази мисъл. Та това беше Станимир Стоев, най-големият женкар във фирмата. Това, че му отказвам, явно го навива още повече. Реших да не му обръщам внимание. Сигурно ще се умори да тича след мен и ще си потърси друга забежка.

На другата сутрин, когато се събудих, той вече бе станал.

- Добро утро, Мики. Как спа?

- Благодаря, добре. Защо ли имам усещането, че този разговор вече сме го водили.

- Разбира се. Та нали прекарахме цели две нощи заедно.

- Я стига. Ако някой те чуе, ще реши, че между нас се е случило нещо.

- Те и без това ще си го помислят.

- Само, защото сме били в една стая? Не го вярвам.

- Всички, които ме познават, знаят, че не пропускам такива възможности.

- Винаги ли?

- Да.

- И никога не си получавал отказ?

- Досега не.

- Сериозно?

- Да.

- Е, все някога има първи път.

Той ме изгледа продължително и каза тихо:

- Не съм се отказал, Мики.

- А трябва. Знаеш, че няма да променя отношението си. Така, че не си губи времето.

Той се приближи.

- Защо, Мики? Какво не ти харесва в мен?

- Не става дума за теб. Аз съм омъжена и държа на семейството си. Освен съпруга и децата ми не ме интересува друго. Не се засягай, такъв отговор ще получи всеки на твое място.

- А ако не беше семейна, щеше ли да ме харесваш? Поне мъничко? – не се предаваше той.

Аз се замислих за миг, а той ме гледаше като малко послушно кученце право в очите и чакаше отговора ми.

- Виж, ти си красив, това е безспорно. Освен това си мил, галантен, внимателен, все неща, които харесвам у един мъж. Но не и за мен. Аз вече съм с човека, с когото искам да бъда. Потърси друга и спри да тичаш след мен.

Той изведнъж смени темата.

- Хайде да се приготвяме, защото ще ни чакат.

Не можах да повярвам, че съм го убедила толкова лесно. Но реших, че така е по-добре.

Когато се върнахме, всичко тръгна по старому. Вкъщи всичко беше наред. А на работа се срещах и разговарях със Станимир само служебно. Нещата продължиха така до коледното парти на фирмата. Този път съпругът ми се съгласи да ме придружи. Не зная с кого е разговарял и какво точно са му казали, но още на другата сутрин започна да ме разпитва за пролетната екскурзия. Когато му казах, че вече всичко съм му разказала, ме попита дали съм сигурна. Аз го попитах какво има предвид, а той каза с ирония:

- Не си ми казала с кого си спала, например.

Отново го попитах какво има предвид. А той отговори.

- Видях го този Станимир на партито. Не откъсваше очи от теб. Защо не ми каза, че сте делили едно бунгало. А може би и едно легло?

Възмутих се.

- Как можеш да ми говориш така? Нима не ме познаваш? Да, вярно бяхме в едно бунгало, но нищо повече. Просто нямаше друго свободно място.

- А защо не ми каза?

- Защото знаех, че ще реагираш така. Какво значение има къде съм спала? Та това е само нощувка.

- А защо на партито той не сваляше очи от теб? Не можеш да ме убедиш, че нищо не се е случило.

- Виж, не зная защо ме е гледал както казваш, дори не знаех, че изобщо ме е гледал. Моля те, защо трябва да водим този разговор? Нима не знаеш, че за мен съществувате само ти и децата.

Той не каза нищо повече, но се измести в стаята за гости и повече не се доближи до мен. След празниците нещата станаха още по-нетърпими. Опитах се да поговоря отново с него, но той не ми позволи. Каза, че много съм закъсняла с този разговор. Щом се върнах на работа, потърсих Станимир и му поисках сметка, но той ме увери, че изобщо не е говорил със съпруга ми. Разбрах, че наистина колегите са останали с грешно впечатление относно съвместното ни съжителство на онази екскурзия. Но не можех да направя нищо.

До лятото съвсем се отчуждихме със съпруга ми. Дори децата разбраха, че нещо не е наред. Едва дочаках ваканцията и ги изпратих при майка ми. Тя отдавна искаше да постоят при нея, но нямаше как заради училището.

Една вечер след поредния опит за сдобряване се ядосах и излязох. Беше ми писнало да се оправдавам и да не ми вярват. Затова без много да се замисля, реших да направя това, в което ме обвиняваха. Отидох при Станимир. Той много се изненада, когато ме видя на вратата си, но ме покани да вляза. Попитах го дали още ме желае и му казах, че съм готова да бъда с него. Той не каза нищо.Само стоеше и ме гледаше. Тъй като вече бях поела инициативата, се приближих към него, прегърнах го и започнах да го целувам. Отначало той отговори на целувката ми, но после се стегна, отблъсна ме леко и ме задържа на разстояние от себе си. Изненадах се. Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои и заговори бавно.

- Не желая така. Ти не искаш мен. Ядосана си на съпруга си. Ако те приема, утре ще съжаляваш и ще ме намразиш. Аз не искам това. Когато наистина ме пожелаеш, ела. Ще бъда тук и ще те чакам.

Нямаше какво друго да направя, освен да се прибера в къщи. Когато по-късно осъзнах какво съм направила, много се засрамих. Следващите няколко дни избягвах Станимир. Не смеех да го погледна в очите. Той явно се досети как се чувствам, защото един ден ме потърси.

- Мики, какво става с теб? Съвсем се изгуби. Нали не бягаш от мен?

- Не. Всъщност аз... Онази вечер не зная какво ме прихвана...

Той ме прекъсна.

- Всичко е наред, Мики, нищо не си направила. Няма защо да се криеш от мен.

Почувствах се по-добре и му благодарих.

- Няма защо. Всъщност как са нещата у вас?

- Все така. Разминаваме се като двама непознати.

- Съжалявам, че аз съм причината за това.

Погледнах го в очите и видях, че е искрен.

- Няма значение. Станалото, станало. Аз съм чиста пред съвестта си.

Когато се прибрах, отново опитах да поговоря със съпруга си, но той ми отговори, че вече всичко сме си казали. Малко по-късно се изнесе. Взе си багажа и просто си тръгна. Остави на мен да подам молбата за развод. Дълго плаках, но после се съвзех. Още на другия ден потърсих адвокат и задвижих нещата. За какво да чакам. Тъй като беше по взаимно съгласие разводът приключи бързо. Най-трудно беше с децата. За никое дете не е лесно родителите му да са разделени. Затова ги оставих при майка ми. На никого във фирмата не казах за развода си. Но спрях да ходя на мероприятия в извън работно време. Един ден Станимир дойде при мен и ме попита:

- Микаела, какво става? Разделихте ли се? Защо не идваш вече с нас?

- Защото не съм длъжна да го правя. А и теб не те интересува.

- Моля те, Мики, знаеш, че се чувствам отговорен за всичко това.

- Не е нужно. Пък и не виждам какво можеш да направиш. Ако не бях дошла на онази екскурзия, всичко щеше да е наред.

- Не можеш да си сигурна в това. И не се обвинявай, ти нищо не си направила. Кажи сега, какво стана?

- Разведохме се.

- Наистина? И кога това?

- Преди известно време.

- Защо не ми каза?

- И защо да го правя?

- Стига, Мики. Знаеш, че много те харесвам. Чаках те прекалено дълго, а ти дори не ми се обаждаш.

- Нищо не съм ти обещавала. А и не желая да бъда поредната ти играчка.

- Това ли мислиш за мен, че искам да си поиграя с теб?

- А какво да си мисля?

- Влюбен съм в теб, Мики. Към никоя друга жена не съм изпитвал такива чувства. Мислех, че ако ти дам достатъчно време и сама ще го разбереш, но явно съм сгрешил.

След което се обърна и си тръгна. Останала сама със себе си, се замислих над живота си. Реших, че любовта вече няма място в него. Може би начинът на живот на Станимир е по-добър от моя. Живей за мига и не мисли за после. Пък кой знае, може наистина да се е влюбил в мен. Застанах пред огледалото и се загледах в образа си. След дълги размисли си казах:

- Защо не. Той е привлекателен. И двамата сме свободни. Какво ни пречи да изживеем мига, пък каквото ще да става след това.

Взех една бутилка шампанско, две чаши и се озовах на вратата му. Когато отвори се усмихнах и казах:

- Да не си посмял да ме отпратиш, защото няма да си тръгна.

Той се засмя и ми направи път да вляза.

- В никакъв случай. Не съм такъв глупак, че да те изпусна, щом си ми дошла на крака.