Елегично 1

Сутринта обещаваше приятно време, е тук-там имаше оловно сиви облаца, слънцето едва-едва се опитваше да се промъкне между тях.

Кокетно се въртях из къщи,... къщи, едно от многото места където можех да се приютя, даже и със спомените си.

Хвърлих поглед към букета, пет червени рози...

Е, все рози, и то червени, ще се засмее някой.

Нали имаше една песничка в която се пееше '' Една червена роза и аз...''.

Ние си я пеехме нестройно, така де малко фалшиво припявахме този рефрен, прегърнати, а вече прошарените ни коси се вплитаха едни в други. Пръстите ни потрепваха вълнуващо издайнически, чувствахме се само двамата сами в целия свят, обрулени, но доволни от живота и щастливи, че се преоткрихме.

Погледнах към отсрещните блокове...

Прозорецът й с открехнато перде или завеса, значеше '' В къщи съм си ''. Милата ми тя, в къщи си е. Чака ме.

Погледнах розите,... погледнах към прозореца й. Неволно си поех дълбоко въздух и въздъхнах тежичко.

Защо...Вълнувам се от предстоящата среща, или...

Навън слънцето се беше скрило зад облаците, или те го бяха скрили. Наглед беше топличко, но подухваше хладен ветрец, загърнах се зиморничаво в шубата си.

Ами какво искам, ноември месец е, не е юли или август. Много съм станал претенциозен, засмях се в себе си, какво толкова, пресичам паркчето, стълбите в блока ще ме сгреят. Вероятно от годините ми е, ходилата да са студени , не отстъпваха и пръстите на ръцете...

Огледах се. Стори ми се подозрително, няма минувачи да щъкат наоколо на път към близкия супермарет, или деца да се гонят по люлките из детския кът.

Само немърдащо надвесените облаци...

Днес беше денят в който с Румяна решихме да се срещаме далеч от хорската глъчка, самохвалство и завис.

''Нашият ден'', както си го бяхме кръстили...

А как бързо прелетя времето покрай нас.

Жилищните блокове от другата страна на асфалтираната улица никнеха като гъби след дъжд. Тук-там дето имаше групички дървета, как така успяваха да ги запазят от тежките машини, кранове и постепенно ги превърнаха в паркчета с цветя и причудливи детски кътове. Изникнаха и кафененца, а защо нямаше бира-скара, даа, но имаше спортна площадка с трап за скачане, железни гимнастически уреди и беше оградена против домашните любимци.

Като деца обичахме да играем около машините, или да бягаме за цигари на работниците с написано на листче '' Една кутия Слънце'' или ''Кутия Родопи''.

Започнаха да се настаняват новодомците. Зяпах как дружно носят по-тежките мебели по стълбището, не им се пречках в краката или да питам за кой етаж е, наблюдавах мълчешком.

А ние живеехме в къщите с дворчета от другата страна на асфалтираната улица, точно срещу новите жилища.

Някакво русоляво момиченце с кукла ли, с меченце ли, дойде при мен.

-Здрасти, в този блок ли се нанасяте - попита то - Аз съм Румяна

-Нее, ние живеем в къщите отсреща, аз съм Петър, и сега наблюдавам. Като мравки са хората, разтоварват камионите, връщат се, нагоре-надолу сноват по стълбищата. А ти къде живееш.

-Тук ще живеем, на третия етаж, ей в оня балкон, виждаш ли оня килим, там ще е моята стая. Ти ходиш ли на училище.

-Да, в пети А клас съм, а ти

-Още не знам, и аз съм в пети клас, нашите са ме записали вече

-Петьоо, Петьо...- гласът на баба

-Даа, изпотен ли съм - попитах

-Нее, гладен си, идвай да ядеш - провикна се отново баба

-Ти баба имаш ли

-Имам

И в потвърждение

-Румяноо, хайде идвай да обядваме...

-После ще дойдеш ли тук - попита Румяна

-Тук съм, вече не спя следобяд, нали сме на училище

-Добре, и аз ще дойда.

И до вечерта седяхме на тротоара, наблюдавахме човешкия мравуняк или се питахме за братя, сестри, за родители.

Седяхме вече по чиновете си. Влезе учителката ни с това момиченце

-Деца, ще си имаме нова ученичка, Румяна,... Къде искаш да седнеш.

-Ей при онова момче - и ме посочи.

-Добре, настанявай се. Деца, днес ще започнем с четене и преразказ на...

Румяна се запозна с всичките ни съученици, а след училище подскачахме двамата към къщите си.

И така ден след ден, отивахме заедно на училище, заедно се връщахме. Срещахме се и се изпращахме все на едно и също място, а след обяд скачахме или се гонехме на спортната площадка.

-Искаш ли да се надбягваме до ей онова дърво - бе предложила веднъж

-Хайде

Бях височко слабичко момче, нищо не ми тежеше.

-Старт - изкомандва тя и плесна с ръце.

Стигна първа до дървото, а аз на крачка след нея. Едва дишахме. Играта ни хареса. Вече подтичвахме към училище с чанти на гръб, така се и връщахме.

За ужас на живеещите в блоковете през зимата из снега се гонехме само двамата или правехме снежен човек. Зачервени и весели се прибирахме капнали от игра.

На пролетния спортен празник спечелихме по чифт гуменетки, платненки, де, важното е, че е награда. Бяхме горди.

Треньор трябва да е бил, защото ни даде листчета с адрес, телефон и каза родителите ни да отидат там.

Вървяхме мълчаливо стиснали пликовете с гуменетките. Вероятно сме си мислили еднакво '' За едни гуменетки, да викат родителите ни,... да си им ги върнем ''

-Спечелили сте първи места в бягане, искат да тренирате редовно в спортен клуб - каза татко след срещата - Има и други деца от вашето училище, ако не за друго, поне за здраве, отивай.

Същото казали и родителите на Румяна.

И започнахме, не беше леко. Другите деца гледат телевизия, играят на джойстик, а ние на тренировки. Свиква се. Наред с това от секцията се интересуваха и от успеха ни в училище. И сякаш израстнахме с по 2-3 глави над другите деца.

През лятото тренировки на стадиона, даваха шишенце с вода, шоколад, а ние с Румяна щастливи, ще събираме картинки и станиол.

Последва някаква междуклубна спартакиада, отново гуменетки, фланелки с надписи, фломастри...

Вече в седми клас ни разрешиха да бягаме с шпайкове, или както хумористично им казвахме '' обувки с пирони''.

-Внимавайте да не се застъпите с шпайковете,...внимавайте и за тези зад вас да не ви настъпят, все пак е метал - предупреди всички треньорът ни.

Постепенно Румяна я насочиха към спринтовите бягания, мен към средните разстояния. Имаха право, тя като куршум излиташе напред и с доста усилия не можех да я достигна. Но пък ми беше радостно, че не успяваше да ме следва на по-дългите дистанции.

Първи по-сериозни състезания, първи разочарования особено за мен. Водех, водех, а на финалния спринт не успявах. Бях полуотчаян, мислех да се отказвам.

-Слушай, остави други да диктуват темпото, бягай външен коридор, и след камбанката увеличавай крачката, не ситни стъпките, широка крачка, опитай - ме насърчаваше Румяна - Бягаш за другите, но бягай и за себе си.

Румяна бягаше на 100,200 метра , щафетите 4х100 и 4х200 метра, летеше по пистата, хващаше и предаваше щафетата сигурно и бягаше без да се оглежда за противниците си.

Бях й споменал няколко пъти, че новите указания на треньора са, да водя бягането, т.е. аз диктувам темпото, издърпвам другите от отбора и после ...

Тя ме погледне, погледне, все едно '' Не се оправдавай, това ти е хала '' . За мен класиране, даже и без награда бе добро, нали все някой от отбора е спечелил, да но Румяна е все първа.

Беше на Зоналното за средношлколци, коронната ми дисциплина 1500 метра.

Състезателите подскачат трескаво, стоях безучастен на пръв поглед. Ще дам всичко от себе си, не за друг, за Румяна. Подреждане, стартов изстрел и се понасям по пистата. Ще рискувам ли с наставленията на треньора, да ги водя и после да дам път на лекоатлетическите надежди,... ами аз не съм ли.

Бягах външен коридор, групата зад мен плътно един зад друг.

Камбана. Последна обиколка. '' Увеличавай крачката, не ситни стъпката...по-широка крачка '', чувах в ушите си думите на Румяна.

Все още съм начело, а все още бягам по втора пътека, '' Широка крачка...''.

Вероятно съм 6-7 метра пред другите. Стадиона гръмна ''бравооо'', окуражителни свиркания.

Пресякох линията, Погледнах назад, другите вдигнали ръце я пресичаха, не можеха да повярват.

На таблото единица с моят стартов номер, времето...

Прегръдки от други състезатели, потупвания по рамото

-Петьо, Петенце,... браво, ти успя - Румяна, успяла е да се промъкне.

Затичах се към нея. Прегърна ме и целуна по бузите, погали лицето ми.

Треньорът не знаеше да се радва ли, да ме укорява ли за неизпълнение на тактиката.

-Браво за успеха, но за другото си помисли...Предстои ти след няколко часа 800 метра, надявам се там да няма издънки.

Какви терапии, какви масажи, просто сменям мокрите потник и гащета с други, малко почивка на ходилата от шпайковете.

Появи се от някъде и другарят Дончев.

-И без самодейности в бягането на 800 метра, водиш с темпото, отскачаш надясно и даваш път на Миро и Гошо, а вие да сте готови момчетата ми, само натискате крачката, няма значение кой от вас е първи или втори. Това е.

Миро и Гошо се опитаха да ми дадат някакви наставления кога да бягам надясно и да освободя пистата за тях.

Измислих и антитактика, имитирах леко накуцване при подреждането на старта.

Отново шумеше в главата ми '' Няма значение кой от вас е първи или втори...'', но сега това бяха думите на другаря Дончев.

Изстрел. Закуцуках театрално, уж се напрягах но не ми се отдава, пред мен плътно до чертата един зад друг бягаха двама от противников отбор,...само трябва да ги задмина по втори коридор.

Още 400 метра...още 300 до финала,... сега е момента. Усилих темпото, задминах ги и съм плътно в ляво, последни 100 метра,...'' не ситни крачките...по-широка крачка '' ме подканяха думите на Румяна. Стадионът отново ехтеше, свиркаха...

Пресякох финала на метър-два преди следващите ме състезатели.

На таблото отново първо място, моят стартов номер, време...Радостен прибърсах сълзите е очите си '' Руми, аз отново победих, ти повярва в мен ''

Поспрях се, прегърнахме се с момчетата от противниковия отбор, поздравления и от другите състезатели, без Миро и Гошо.

За себе си бях решил да изчезна от церемонията по награждаването, да предам екип и шпайкове в клуба и край на леката атлетика.

Румяна се появи изневиделица. Споделих с нея.

-Ти си откачил, кой бяга и спечели, ти или другаря Дончев, заслугата си е изцяло твоя...а другото остави на мен.

Румяна спечели в бяганията си 4 златни медала.

По-късно разбрах, другаря Дончев е искал отстраняването ми от клубния отбор за незачитане на треньорски указания и решения на УС.

Тогава Румяна се застъпила за мен.

-Ако отстраните Петър, напускам и аз, утря ви нося екипа и шпайковите, но си вземам медалите и грамотите.

Ние успяхме подкрепени и от други съотборници, а другарят Дончев потъна в забвение.

следва 2 част...