Имало едно време, а може да го има и сега едно малко селце, сгушено високо в Безименната планина. Защо Безименна ли? Защото хората дълго спорели как да я нарекат и накрая решили да се казва Безимената планина. Селцето било необикновено. В него си почивали героите от приказките, лекували раните си и се готвели за нови битки. То било обвито с невидимо наметало, което не позволявало на преминаващите край него да го зърнат. Въпреки това, се случвало в селцето да попаднат и обикновени хора. Били малцина, имали честни и смели сърца и вярвали в чудесата. А когато изпаднели в беда, молели приказните герои за помощ. Само един, единствен път селцето се открило за непознат. Станало случайно. В него нямало герои и покривалото било вдигнато. Човекът, попаднал в селцето бил картограф и побързал да го отбележи на географската карта. След това написал как се срещнал с най-необикновеното селце в света, където къщите били като в приказките, реката течала в различни цветове и препускали на воля еднорози. Понеже се смятал за негов откривател, го кръстил Вълшебното селце. Прочели за това хората и тръгнали към приказното място. Така и не го намерили, защото наметалото никога повече не било вдигнато. Останала само легендата, че там в Безименната планина има едно Вълшебно селце.

******

Трета нощ подред Емил сънуваше един старец с ласкави кафяви очи и дълга бяла брада. Странни бяха сънищата. Първата нощ старецът се надвеси над момчето и тихо му каза:

- Не плачи, Емо, майка ти ще оздравее – и изчезна.

Скочи от леглото момчето и се втурна към стаята, с надеждата, че майка му се събудила от съня. Уви, нямаше никаква промяна. Тя спеше и се усмихваше насън. Приличаше на Снежанка, само че това не беше момичето от приказките, а неговата майка. Никой не знаеше какво се е случило. Завръщайки се от училище, Емо я беше намерил заспала. Идваха лекари, преглеждаха я, но не откриха от каква болест е болна. Казаха, че трябва време и навярно жената ще се събуди. Но дните минаваха един след друг, а майка му продължаваше да спи.

Сънят от втората нощ беше по-дълъг. Тогава старецът седна на леглото на момчето и каза:

- Майка ти я сполетя участта на Снежанка. В приказката не се споменава, че злата мащеха направила две отровни ябълки. Едната грабнал един гарван и полетял високо. Но ябълката му натежала и птицата я изпуснала. Търкулна се ябълката, скрила се под шумата, а не след дълго там поникнало ябълково дърво. То раждало вкусни червени плодове, но в тях имало и част от отровната смес на злата мащеха. Джуджетата знаят за това и всяка година бързат да оберат ябълките, преди някой да си откъсне от тях. Но тази година, когато отишли да наберат плодовете, видели, че са изпреварени. Една от тези ябълки попадна при майка ти и щом тя отхапа от нея, заспа. Ти можеш да спасиш майка си, ако си смел, упорит и находчив.

Цял ден Емо мислеше за съня си и гадаеше какво трябва да направи, за да излекува майка си. Беше готов да отиде накрай света, да се бори с ламя, или да стигне в Слънчовата къща високо в небето. Емо беше едно много храбро петнадесетгодишно момче.

На третата нощ старецът се появи пак внезапно и каза:

- На другия край на земята има един висок бял палат. Много малко хора са го виждали, защото той е високо в планината и е постоянно обвит в мъгла. Ти трябва да отидеш там и да вземеш колбата с живата вода. В стаите на палата има скътани съкровища, но те не са за теб. Даже не трябва да се докосваш към тях, защото са омагьосани и ще те сполети беда. Може да чуваш гласове, които те канят да останеш там, или невидими ръце да ти предлагат храна, не яж нищо, защото ще забравиш от къде идваш и кой си. Запомни, колбата с живата вода се намира в кулата под покрива. До там може да стигнеш само по един начин – яхнал коня Вихър. Колбата е закрепена в центъра на стаята и е обградена със специално стъкло, закалявано в огъня на дракон. Това стъкло може да се строши със златните подкови на коня, изковани от ковача, живееш във Вълшебното селце. И Вихър е там. И запомни, Вълшебното селце в Безименната планина.

След като се събуди, Емо веднага включи компютъра си и започна да търси информация за Вълшебното селце. Но не успя да намери. Спомни си, че старецът, каза че трябва да е находчив и ... тогава се досети, че ако селцето е било нанесено на някоя карта това е било много, много отдавна и навярно трябва да отиде да библиотеката, за да потърси в старите книги. Добре че бе във ваканция и имаше време.

Библиотекарят, към когото се обърна за помощ не знаеше нищо за Вълшебно селце в Безимена планина. Но беше любезен и заведе момчето при най-старите сборници с географски карти. Цял ден Емо разгръща карта след карта, атлас след атлас. Нищо не можа да открие. Отиде и на другия ден, и на следващия... Така цяла седмица, докато не прелисти всичките географски карти. Но не успя да открие Вълшебното селце.

Вечер, когато се прибираше вкъщи, целуваше майка си и утешаваше баща си. Не посмя да му разкаже за съня си. Казваше му, само, че ходи в библиотеката.

Дните минаваха един след друг, Емо беше вече посетил всичките библиотеки в града, прегледал старите и нови географски карти, но така и не намери Вълшебното селце. Момчето не знаеше какво да прави. Беше повярвало в сънищата си. Толкова истински му се струваха. Емо не искаше да се прибере вкъщи. Как да каже на баща си, че не може да спаси майка си? Момчето изведнъж се досети, че в стария град има един много странен антикварен магазин. Когато беше малък си мислеше, че в него се продават вълшебни неща, толкова необикновени предмети имаше в него. Емо пое по стръмните улички. Молеше се магазинчето да е там, да не е затворено завинаги. За негова радост, всичко беше така, както го помнеше. Когато прекрачи прага и погледна към продавача, подскочи от изненада. Срещу него стоеше старецът от сънищата му.

- Позабави се, момче, но си упорит – усмихна се мъжът – Ето географската карта, тази малка точица е Вълшебното селце. Запомни добре координатите. Вземи тези вълшебни обувки, те са моят подарък за твоето постоянство. Щом ги обуеш, кажи къде искаш да отидеш, тракни с токове и на мига ще те пренесат там.

Емо благодари и обу вълшебните обувки. Канеше се да изрече координатите на селцето, когато старецът се пресегна, хвана дясната му ръка и изписа с пръст звезда на дланта му.

- Това ще ти потрябва, вече може да тръгваш и на добър час.

Момчето не чака покана, тракна с токове и се отзова на центъра на приказното селце. Тръгна, като се оглеждаше наоколо. Колко чудни неща имаше тук. Но момчето бързаше, нямаше време за губене. В единия край на селцето имаше измазана в бяло конюшня. В нея стоеше снежнобял кон, със златна грива. Емо се приближи до него и го попита:

- Ти ли си Вихър?

Конят кимна с глава. Момчето му разказа за съня си и го помоли за помощ. Но Вихър каза тъжно:

- Вече съм много стар. Няма сили да препускам по земята и по небето. Как бих искал да ти помогна, но виж вълшебната звезда на челото ми вече не свети.

Емо отмести внимателно златната грива от челото на коня и видя бледо очертание на звезда. Тя толкова приличаше на звездата, която старецът нарисува на дланта му. Момчето протегна ръка и докосна Вихър. Стана чудо-звездата на коня засия. Вихър се отскубна от момчето и изчезна. След малко се завърна.

- Благодаря, ти ми даде сила, чувствам се пак млад. Ела да те заведа при ковача, за да ме подкове със златни подкови.

Скоро Вихър имаше нови подкови и бе готов за път. Яхна го Емо и литнаха над градове и села, над реки и морета, над планини и долини. Стигнаха чак на края на света и видяха белия палат. Лети Вихър край прозорците, а вътре в стаите проблясват скъпоценни камъни, златни монети, сребърни предмети.

- Искаш ли да влезем и да си вземем от съкровищата? – попита конят момчето.

Но Емо отказва, защото си спомня думите на стареца

Стигнаха до върха на кулата и влязоха през прозореца в стаята. В средата на стаята стоеше колбата с жива вода. Тя беше обградена с драконовото стъкло, точно както я сънува момчето. Изправи се на задните си копита Вихър и с предните подкови удари по стъклото. То се разпадна на малки прашинки. Емо грабна колбата и тъкмо да потеглят обратно и чу момичешки глас

- Помогни ми, юначе, ела ме отвържи, зла магьосница ме държи в плен.

Хукна момчето към вратата и добре, че конят застана пред него и му попречи да я отвори. Чак тогава Емил си спомни предупреждението, че може да остане завинаги в палата и побърза да яхне Вихър. Отново полетяха двамата, но този път обратно към Вълшебното селце. Когато пристигнаха, момчето прегърна Вихър, благодари за помощта, сбогува се с майстора-ковач, обу вълшебните обувки и за миг се завърна в дома си.

А там, майка му, все така спеше и се усмихваше на сън. Емо внимателно ѝ даде глътка от живата вода и тя отвори очи. Усмихна се на сина си и го прегърна. Така и не разбра, защо има сълзи в очите на Емо, но се надяваше, че в прегръдките ѝ той ще намери утеха. Така ги завари и бащата, когато се прибра от работа. Той беше благодарен на чудото, което беше станало и не подозираше, че синът му го е извършил.

******

Емо никога не разказал за преживелиците си, защото не вярвал, че някой ще приеме всичко това за истина. Вълшебните обувки останали при него. Няколко пъти той се разхождал с тях до антикварния магазин, но от стареца нямало и следа. Вратата на магазина била здраво заключена с тежък железен катинар, а по ъглите ѝ проблясвали паяжини. Понякога Емо обувал вълшебните обувки и отивал на гости на Вихър и си припомняли приключението, което изживели. Момчето било от малцината избрани, които знаели за Вълшебното селце. Един ден обувките изчезнали, навярно тяхната магия била нужна на някой друг.

Минавало време и колкото по-голям ставал Емил, толкова по-рядко си спомнял за колбата с живата вода и приказните герои. Никой около него не говорел и за болестта на майка му. А когато веднъж решил за отиде до антикварния магазин, се оказало че на неговото място е построена красива къща. „Навярно всичко е било сън“ – решил Емил.

Дали е така? Никой не знае.

© Надежда Тодорова-НадиКа