ЕПИЗОД
Всяко начало е трудно и Павел добре знаеше това. Но в неговия случай се оказа, че го очаква и нелек финал, завършек, така да се каже. Предстоеше му много важно решение, а той все още не беше подготвен да го вземе – за пореден път събитията бяха изпреварили с появата си. Действието се бе развило твърде бързо, динамично, но той трябваше да го предвиди. Все пак, като се има впредвид заниманието на този човек, скоростта му на живот бе повече от нормална. Нормални бяха и препятствията, които срещаше и отстраняваше по пътя си. А те не бяха малко. И не бяха леки. Но Павел съзнателно или не, беше решил, човекът, да бъде добър. Добър играч по-скоро. И той наистина беше такъв. Дяволски добър. Излизаше с финес от всички клопки, които Павел му поставяше. С чест, достойнство и напук.
Името на въпросния човек беше Живко. Роден преди около 3 месеца... В главата на Павел... А малко по-късно “пръкнал се” и върху белия лист.
Със сигурност това нямаше да бъде големият му роман, големият миг в творческата му кариера. Но не това вълнуваше Павел сега. За момент спомените нахлуха в главата му. Той затвори очи и се подпря с лакът върху бюрото. Появи се Издателят. Кой знае защо в мислите му Той винаги присъстваше с главна буква. Не беше нищо особено на външен вид – оплешивяващо човече около 60-те – но се славеше с авторитет сред подчинените си. Самите те често обичаха да шушукат, че “старикът все още чука като разпран”, при което дамите се подсмихваха, а господата цъкаха с език.”Старикът” имаше задача за Павел. Една особена по своя характер задача, по-добре да я назовем поръчка. Сподели идеята си с него на излизане от “Китайския ресторант”, където често вечеряше. Романът трябваше да излезе горе-долу 250-300 страници. Нищо ангажиращо. Едно леко четиво с леко социално послание. Особеното тук щеше да е лирическият герой. Апаш. Не някаква знакова фигура, бос от подземния свят, нито дребен кокошкар. Нещо средно. Крадец на коли или нещо от този сорт. “А сега да те видя, Павка – му каза. – Върви, че запълвай цяла книга с крадец на коли. Да беше на праскови, а то...И Христо Калчев не би се захванал. Но ти можеш. Гледай само да не се получи някой буламач! И не изпускай нишката! Социалното послание!” После се качи в таксито и отпраши. Павел остана на тротоара 2-3 минути, преди да тръгне към дома си. Беше свикнал с чудатостите на Издателя и фактът, че този път той му задава темата не го учуди. Искаше да се наслади на отиващия си хубав пролетен ден, преди да се затвори в панелката. И да заседне пред телевизора, зяпайки тъпия сериал. Епизод след епизод, брънка по брънка – нишката си вървеше и в сериала, и в романите му и най вече в живота му. Скучни, емоционални и решителни по своя характер моменти се сменяха по някакъв налудничав, известен само на тях порядък – артистите обаче бяха едни и същи. Уникални в своята безличност. Създаваше ги моментът.
Унесен в тези мисли, Павел не усети как стигна до апартамента си. Как отключи вратата, влезе, заключи, съблече се и се просна на кревата. Срещата с Издателя не беше го изтощила, вероятно денят в пицарията е бил твърде тежък и напрегнат.
Няколко дни след това започна работа над новия си роман. Нарочно остави идеята да “отлежи” – все пак не беше негова собствена. Писането тръгна едвам-едвам. Живко – така Павел реши, че ще се казва героят – се оказа труден образ. Отказваше да “влезе” в сюжета, луташе се, опитваше солови изяви. Едва към средата на романа Павел успя да го усети, да долови пулса му. Действито потръгна за момент, но с приближаване на края му – отново зацикли. Наближаваше развръзката, а Павел все я отлагаше. Не беше решил, и което е по-тревожното – не знаеше как ще свърши всичко това. На собствения си роман той до този момент не бе успял да “види” финала. Едва сега “загря” за истинските намерения на Издателя – да му покаже истинския човек – пълнокръвен, богат образ. Независимо от обстоятелствата. Но Павел чак сега разбра това, докато той го е прозрял още като му е хрумнала идеята. А за малцината останали живи читатели беше важно да открият, че Живко е като тях. Обикновен човек. Епизодичен герой, борещ се за главната роля. Към тях беше насочено социалното послание. А какво всъщност бе то – не спазвайте правилата, или спазвайте ги – по-безопасно е? Това до голяма степен зависеше от кулминацията на романа. Гадното беззъбо общество трябваше да приеме в редиците си блудния син или да го отхвърли.
Писа близо 2 часа без почивка и се почувства изчерпан. Беше вече 1 и 15 – време за сън. На другия ден му предстоеше много работа в пицарията, а той за пореден път се бе отдал на философски размисли.Така или иначе романът щеше да е готов до 2 дни. Оставаха само някои дребни детайли. Не е лесно да попаднеш в престрелка с органите на реда, но Живко щеше да оцелее. И този път. Така трябваше.
© Петър Все права защищены