Ерика 2: "Какво повече..."

„В една жена най-важното били краката. Тогава го разправя моят бивш благоверен и „настоящ приятел". Е, да, ама моите, собствено производство, клонят към интересната категория на скелетите. С огромен успех бих могла да позирам в кабинетите по биология и да стресирам подрастващите, тогава как мога да бъда конкурентна спрямо останалите с крака? На всичкото отгоре, колегите ми в агенцията за запознанства, моята слабост и моят насъщен, където се крепях вече 4 години, въпреки заплатата и нервните клетки, убивани бавно, но сигурно, бяха на същото мнение. Денят буквално лепнеше, канеше се да вали, така че темата в главата ми изглеждаше съвсем на място. За жалост, аз не бях на място в този скапан офис с бръмчащи климатици „музейни експонати", с качени крайници на бюрото „първо поколение" и дъвка в устата. Мечтата ми за цигара се изпаряваше всеки път, щом погледнех плаката на стената с опушени бели дробове, ако му обърнех гръб и запалех, имах чувството, че се плези и сочи дроба ми с настървение. Не знам чия беше гениалната идея да виси точно пред мен, но след всеки опит да го махна, на другия ден той отново се озоваваше на стената. Настроението ми се скапваше, гледах си олющения лак и изпочупен маникюр, и някак си пропадах все повече и повече. В касовите филми в този момент би трябвало да влезе красив мъж, с разбито сърце и пълен портфейл, с когото да заживеем дълго и щастливо. Но филмите ги правят в Холивуд, а нашият бюджет не предлага подобно разхищение. Все пак в офиса ми влезе човек, всъщност влезе жена и то такава, че веднага свалих крайниците си от вехтото бюро и мислено си записах час за козметик. Беше разкошна, съвършенно разкошна, от тези жени, които като ги видиш, дълго се чудиш защо Господ те е създал?! С походка на кошута и перфектни крака, нещото, което ме уцели дълбоко в сърцето, гледах и мигах, без да мога дъх да си поема. По дяволите, аз също се водя от женски пол, но заради нея бих го коригирала.

- Добър ден - нежно и съблазнително гласче, не съм и очаквала друго... когато небесата решат да те затапят, го правят страшно добре.

- Добър ден - канско гласище, наподобяващо бетонобъркачка, не знаех, че звуча така?

- Искам да се регистрирам във вашата агенция за запознанства...

Щях да падна, подобни жени не се записват в агенция за запознанства, подобни жени си сменят номера на два дни и заради тях съдилищата издават ограничителни заповеди.

- Добре, какво искате да намерим за вас?

- Разбирате ли, аз искам да се омъжа...

- Моля... - не знам дали чух добре?

- Искам да се омъжа... по дяволите, вие сте третата агенция и навсякъде едно и също. Сигурна ли сте... ама как така... ами така, искам да се омъжа, дори да имам и деца...

Мисля, че щеше да се разплаче, но аз най-безжалостно я оставих да си говори, нека види как е.

- Защо ви е притрябвало да се омъжвате? - тази моя голяма уста, кога ли ще ми докара уволнение?

- Вижте сега, аз съм на 28 години, и не ми излизайте с номера, че изглеждам прекрасно. Според вас колко години ще изглеждам така...?

Елементарно, Уотсън, както би възкликнал Холмс.

- Мисля, че винаги ще изглеждате прекрасно. Но все пак не мога да не попитам няма ли да е по-добре, ако кажете ДА на някой от многобройните си ухажори?

Дробът ми започна да се гърчи за една цигарка, насочих смело взор към плаката и той се сви уплашено. Жената ме гледаше разярено, може би искаше да ме удуши... знам ли?!

- Какви ухажори имам според вас... и в крайна сметка мога ли да разчитам на агенцията ви или само ми губите времето?

Жлъчната и забележка за моя професионализъм ме жегна дълбоко, не стига дето самият Господ се е погрижил да я извае, ами и седнала да ме обижда.

- Мога да ви осигуря дузина кандидати само за пет минути, но не гарантирам нито че са свестни, нито че са богати...

- Свестните вече са заети, мога да се задоволя и с не толкова свестни, а парите изобщо не ме интересуват.

Баба ми винаги казваше, че когато няма какво да кажеш, шепа търпение е по-ценна от много ум. Повярвах ли и... не знам?! Знам само, че тези, които се раждат със сребърна лъжичка в устата, не са ми любимци. Въпреки всичко продължих да я гледам изчакващо, мацката кръстоса предизвикателно умопомрачителните си крака, така че чак и мойте крайници въздъхнаха.

- Знаете ли, че посредствени жени като вас имат много по-голям шанс, отколкото ослепителни създания като мене...?

- Това пък как ви хрумна? - дали гласът ми заплашваше с убийство или само така звучеше отстрани? - Просто, защото претенциите ви са сведени до минимум, поради липса на избор, докато аз не бих могла да си позволя подобна волност.

Ново двадесет, преди малко нямаше физически и финансови претенции, а сега май заговори точно за това... все пак си запалих цигара.

- Дайте да видим дали ви разбрах правилно, искате да кажете, че такива като мен трябва да пристанат на първия заблудил се дебил, а вие може да се примирите в най-лошия случай евентуално с Брат Пит?

- Горе-долу, като, естествено, не съм искала да ви обидя.

- Естествено, че не сте искали, както аз не искам да ви заплашвам, че ако не си разкарате страхотния задник от агенцията, ще ви разбия съвършената мутра!

Подейства и веднага, не знам на какво основание, но ми мина през ума, че и в предните агенции не са били много благосклонни към нея. Дълго след като си тръгна се държах за главата и не можех да разбера, защо нашите създатели не проумеят, че когато сътворяват съвършена опаковка, не трябва да забравят пълнежа. Навън притъмняваше, любимият ми момент от деня, обух си скелетовидните крака в чисто новите си обувки, които намерих пред врата на съседа, когато слезнах вбесена от влудяващия шум, който вдигаха гостите му. Открих си току-що закупени дамски обувки 39 номер, убито черно, точно по вкуса ми. След като заглуших съвестта си, без грам срам си ги премерих най-спокойно и след две-три кръгчета по площадката си ги прибрах. Все пак излезнах права, че боговете ще се погрижат за моя оглозган кокал. Изключих компютъра и напуснах любимото работно място. Докато вървях към дома си с два домата и бучка сирене, си мислех, че може би Марк Твен е бил прав да не съдим по корицата на книгата за нейното съдържание, и в двата смисъла. Седнала на любимата си тераса в грозната панелка, все пак се замислих за думите на „ангелоподобното създание" дали бих стигнала до там да се хвърля на врата на първия дебил, защото съм посредствена? После се загледах в стъпалата си и се захилих като идиот, с тези мои крака най-малкото можех да бъда такава. Значи изводът е ясен... дръж се, Брат Пит, идвам да се взимаме!