Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 11

Тази килия бе различна. Не толкова тиха, но пък осветена от колеблив синкав пламък, заключен във въздушен сферичен кристал. Сякаш самата светлина не искаше да докосва студените камъни.

Иренвейл, все още окована в черни диаманти, бе поставена на средно висок каменен постамент, заобиколена от стени, изписани с антимайеруни. Стоманената врата зад нея изскърца тихо.
Тя не се обърна. Знаеше, че идва Той.

— Здравей, Иренвейл Керелин — прозвуча нежен, почти дружелюбен глас, но със скрито остро жило в сърцевината си.
— Позволих си да не изпращам обичайния разпитвач. Те са досадни. Викат, хвърлят вихри, правят се на важни. А аз съм... изключение. Предпочитам разума. Понякога дори... изкуството.

Този път тя реши да се обърне. Много бавно.

Мъжът, който застана пред нея, бе облечен в дрехи с цвят на матово, приглушено сребро и ледено синьо, с безупречно изгладен висш-инквизиторски герб, втъкан в наметалото му. Лицето му бе спокойно, почти красиво, с изтънчени черти и усмивка на човек, който знае всичко предварително и просто чака другите да го разберат.

— Ейрие́н Ве́ритал — представи се той, кимайки леко. — Въздух по произход. Прозрение по професия.
Той направи драматична пауза, след което въздъхна със съжаление:
— И лошо настроение по необходимост.

Приближи се плавно, като повей, плъзгащ се по мрамор.

— Дали знаеш, мила Иренвейл, кое е най-тъжното в едно предателство? — попита с усмивка, сякаш водеха разговор на чай. — Че никога не идва от враг.

Той се наведе и я погледна в очите — не грубо, а с любопитство, което не търсеше признание, а извор.

— Виж… Не съм дошъл да те мъча. Дошъл съм да ти помогна. Защото, докато ти и любимият ти горите от вина или страст — някой друг строи трон от пепел.

— Мисля, че имам представа за кого говориш… — промълви Иренвейл.

— Ммм — Ейриен се усмихна едва-едва. — може и да имаш, а може би не. Някои хора са като острието на коса. Никога нямаш представа къде точно се намира. И ако замахнеш с него погрешно, ще те раздере на съставните ти части. .

Той се отдръпна и взе перо от въздушна нишка. То увисна във въздуха и засия с бледосин пламък.

— Започваме. Няма нужда да лъжеш. Ние не записваме думи, а истини. Перото реагира на тях. Ако излъжеш… ще си проличи.

Имаше нещо изключително неприятно в този мъж. Но за да го видеше ясно, да установи какво е то всъщност, Иренвейл трябваше да гледа встрани от него, а той изискваше точно обратното- разговор очи в очи. Така проникваше в душата ѝ, чак до дъното. Оглеждаше съдържимото и в зависимост от това дали одобряваше или не напускаше или оставаше, за да рови още по- надълбоко и да вади на повърхността всичките ѝ тайни. 

Така действаше Ледената канцелария. Или поне така се вярваше. Действителността никога нямаше да бъде разкрита, защото така щеше да се изгуби магията на ужаса, който тайната полиция на краля обожаваше да всява.

„Вятърът не оставя следи. Той извлича информация от всичко и всички.“ бе девиз на Канцеларията. Ейриен Веритал бе живото въплъщение на този девиз.

Иренвейл бе чувала легенди за него, повечето от които смяташе за доста преувеличени. Сега ѝ се предоставяше възможност да установи количеството на истината в тях.

Той написа върху пергамента си:

Обект: Ѝренвейл Кере́лин
Разпитващ: Дъховодач Ейрие́н Ве́ритал

Стаята бе сивокафява. Съставена от камък, метал и отразяваща светлината на синята кристална лампа в ъгъла. Миришеше на прах, стар пергамент и нещо почти незабележимо... като студено мляко.

Ейриен бе седнал на единственото кресло в стаята. От другата страна на малката метална маса бе отредено място за Иренвейл. Тя бе освободена от оковите си, но това беше най-жестоката измама на Ледената канцелария — даваха ти илюзия за избор, докато всичко вече бе решено.

— Вода? — попита той с фалшиво миловиден глас.
— Благодаря, но не.
— Добре. Знаеш ли, че хората, които отказват вода, често подсъзнателно вярват, че са виновни? Че трябва да бъдат наказани? Разбира се, това е само теория. Както и всичко друго.

Той се наведе леко напред.

— Иренвейл Керелин. Дъщеря на потомствен воден майе от Южен Варт. Ученичка на майа Линтър, отстранен заради емоционални сривове. Впоследствие, обучена от самия хармониарх Орвион Лет` Саал. Избрана от него за Пазителка на вътрешната тишина. Любовница на Вирон Скавре- водач на Ордена на Пречистителите.
— Не съм му…
— …но си прекарала нощта в килията му. И предишната. И още по-предишната. Познавам всички портали в крепостта. Енергийният отпечатък не лъже, Иренвейл.

Настъпи кратка пауза.

— Въпрос. Колко пъти си използвала забранени техники през последните 60 дни?
— Нито веднъж.
— Лъжа. Направила си го в Крепостта на Червената спирала. След това и в гората Ален` Тиен. Стихийните следи показват мощно взаимодействие. Дъжд. Пожар. Кажи ми какво стана там.

Иренвейл отговори с мълчание.

— Втори въпрос. Знаеше ли, че Тарелин е задържан в тъмницата, докато беше в обятията на Вирон?
— Това… не е свързано…
— Грешка. Всичко е свързано. Нека ти покажа.
Той щракна с пръсти. От стената се отвори илюзорен екран — разкриващ образа на Тарелин, стегнат в черни диаманти, ревящ от болка, кървящ.
— Не изглежда особено щастлив, нали? А ти си била… другаде. Разговор? Страст? Утеха?

— Това е подло.
— Така работи истината. Подло, бавно и… унищожително.
— Защо съм тук?
— Защото си интересна. И защото лейди Ин`Велор настоя.

— Кателана?
— Ммм. Изглежда, че според нея имаш прекалено голямо влияние върху двама от най-опасните мъже в кралството. Въпрос: Знаеше ли, че тя лично е договорила предаването ти?

Иренвейл сведе поглед.

— Следващ въпрос. Ако трябваше да избереш: да изгубиш дарбата си завинаги или да оставиш Вирон да изгние в тъмница, какво би избрала?

— Това е абсурдно. Дарбата ми…
— Да. Такива са изборите напоследък. Последен за днес: обичаш ли Вирон?

Иринвейл бе хваната натясно. Нямаше измъкване тук.

— Аз…Какво общо има това?

— Ти стихийница ли си, Иренвейл?

— Разбира се! До смъртта си!

— Кой е първият закон на стихийника?

— Уважавай силата. За да уважава и тя твоя Дар.

— Ти как уважи силата като си легна с нейния висш унищожител?

— Няма да отговоря.

—  Ти обиди и унижи силата. И сега тя отвръща на твоето своеволие като ти изпраща мен. Мога да стоя тук колкото ми душа иска. Това ми е работата, а тя е и смисъл на съществуването ми. 

— Не го обичам.

— Защото си огън?

— Защото съм Пазителка на вътрешната тишина. Ние нямаме право да се влюбваме.

— Нямате право да създавате семейство. Не да  се влюбвате. 

— Че кой би създал семейство без да се влюби?

— Династически бракове, Иреневейл. Скрепяване на съюзи чрез брак. Твоята порочна свързаност с Вирон е пречка за създаването на един такъв съюз. 

— Кателана и Вирон? Никога няма да се случи. Тя е твърде самовлюбена и жадуваща власт, за да се омъжи. И дори да го стори, ще е с ясната нагласа да бъде глава на семейството. На кралството. А Вирон, с неговия характер…

— О? Вече си наясно какъв характер притежава Негово Височество?

— Не ми е необходимо да съм ви колега, за да позная кой какъв е и колко струва.

— Разбира се, че не! Нужно е просто да си разтвориш краката с миловидно пърхащи мигли и да го оставиш да води, докато не задоволи глада си за близост.

Иренвейл скочи на крака и завихри огнено кълбо между пръстите си за секунди. Ейриен дори не си направи труда да вдигне глава от пергамента, по който пишеше. Докато тя бе надвесена над него на ръба на гневен изблик, въздушният майе като че въобще си нямаше и представа за намеренията ѝ. Но всъщност усещаше промяната на въздушния поток до най-малката движеща се в него частица.

— За подобни думи заслужаваш да бъдеш изпепелен на мига, въздушни!

— За подобна постъпка заслужаваш да бъдеш пречистена завинаги, огнена. Как ще оправдаеш употребата на елементален огън в тази ситуация? Като липса на самоконтрол? Моментен афект? Значи прекрасно се вписваш в критериите, описани в указа на Негово Величество. “Майи, изгубили способността си или неспособни да усвоят упражняването на  съзнателен контрол върху стихията си, следва да бъдат своевременно и безвъзвратно пречистени, тъй като представляват опасност за здравето и живота на околното население на кралство Елернатис.” Законът е на моя страна, Иренвейл. Не на твоя. Така че внимавай какво насочваш срещу мен.”

Пазителката на вътрешната тишина преглътна буцата в гърлото си, угаси огъня и с неохота седна отново на масата.

— Очаквах от бъдещата Сърцевезница да не се поддава тъй лесно на провокации. — рече Ейриен като вдигна сивия си поглед към Иренвейл.

— Ти… Откъде знаеш? Орвион го пази в тайна… — стъписа се Иренвейл

— Ако една тайна я знае повече от един човек, тя не е никаква тайна. Не си ли съгласна, искрородна?

— Какво всъщност се опитваш да измъкнеш от мен, Дъховодителю? Самопризнание? За какво? Че съм съблазнила кралски наследник? Да, направих го! Без умисъл. Просто бях водена от импулса. И не, не го обичам! Никога и никого няма да обичам! 

Отново настъпи кратка пауза. Умишлена. След нея Ейриен заговори:

— Знаеш ли, че с Вирон ви поместихме в двойна камера? Неговата килия е точно до твоята. Дели ви една единствена стена. Но специално устроена. По време на строителството им, двойните камери са замислени така, че по желание на разпитващите, разпитваните да се чуват едни други. Това е заради вентилния механизъм на въздуховодите, вградени в стените. Нашият разпит с теб започна точно с отварянето на тези въздуховоди. Така че, уважаема моя, Вирон чу целия ни разговор до тук. Как мислиш, дали му е харесал?

Иренвейл настръхна. В гърлото ѝ се образува още по-голяма буца, която тя нямаше сили да преглътне. А беше едва първият ден от разпита ѝ от Дъховодача. 

Почвата под краката ѝ се сриваше. Да, Ейриен имаше смразяваща репутация. Напълно заслужена. Иренвейл усещаше хлад да пропълзява по вените ѝ само от мисълта, че той и безкрайните му въпроси  ще изпълват  всеки един от следващите ѝ дни и нощи докато той най-накрая не получи своето. Докато не я остави празна. От воля, от мисли, от съпротива.

— Истината не е за да я харесваме, а за да се научим да живеем с нея. И чрез нея. — успя да промълви Иренвейл и погледът ѝ се премрежи.

— Не, Иренвейл. Истината е за да служи. Точно както и лъжата. Само, че е доста по-безполезна, когато става дума за спасяването на света от гибел. Хайде сега, Сърцевезнице, събери си ума и помисли малко. Кое от случващото се и онова, което се готви, е заплаха за нашия Баланс и как ние— тук присъстващите бихме могли да спрем Апокалипсиса, който ако не си забелязала, вече е в ход.

Иренвейл мигна бързо няколко пъти и впери неразбиращ поглед в него. Той постави показалец на устните си и задейства механизма, който затваряше въздуховодите. Или поне онези, чрез които разговорът им щеше да се чува в камерата, в която се намираше и слушаше Кателана…

Бележки на автора:

Ледената канцелария:

Създадена преди близо четири века от кралица Меларин Скавре — безпощадна водачка от леденото течение на майите, Ледената канцелария е тайната полиция на Короната, функционираща като сенчест съд, разузнавателен апарат и орган за контрол над магически отклонения. Канцеларията няма официален статут, не се споменава в закони, и съществуването ѝ се отрича от повечето крале... до мига, в който им потрябва.

Тя не поддържа собствена армия — вместо това работи чрез агенти, наричани студени ветрове. Всеки от тях владее или елементален вятър, или магия на ума, и е обучаван да разпознава лъжа от истина чрез микрожестове, магически резонанси и психологически пробиви. Канцеларията има три отдела:

Отдел „Ехо“ – наблюдение и подслушване чрез звукови структури
Отдел „Сянка“ – разследване и разпит
Отдел „Снемане“ – премахване на лица и спомени
Символът ѝ е ледено перо, пробождащо златна маска.

Ейрие́н Ве́ритал

Външен Вид

„Не помниш очите му. Но никога не забравяш как си се почувствал, когато те е гледал.“

Ръст: Среден, леко над средния (около 182 см), но стои винаги изправен и със стойка на вятър, който никога не се сблъсква с препятствия — само ги заобикаля.
Телосложение: Слаб, почти аскетичен, но излъчва нервна енергия и прецизност. Няма излишни движения — всяко докосване, всеки жест е умишлен и контролиран

Коса: Право сребристо-сива, дълга до раменете, винаги чиста, винаги подредена, но никога стегната. В някои светлини изглежда почти безцветна, сякаш самият въздух я е измил от пигмент.
Очи: Светлосиви с непостоянен фокус — понякога замъглени, друг път пронизващо ясни. Миглите му са дълги и тъмни, което придава илюзия за мекота, докато не те фиксира директно — тогава усещаш, че си гол в душата си.
Кожа: Бледа, с почти прозиращи вени по слепоочията и китките — като кожа, която рядко е виждала слънце. Лицето му е безукорно, но не и красиво — прекалено правилно, прекалено изчистено, за да е човешко.
Облекло: Винаги носи студено-сиви или тъмнолилави наметала, без украси, но от скъпи, леки платове, които плават около него като мъгла. По ръкавите и яката има фино извезани въздушни руни, почти невидими с просто око.
Аура: Когато влезе в стая, въздухът се променя — става по-тих, по-гъст, и дори огънят в камината сякаш трепва, усещайки неговата близост. Мирише леко на прах, хартия и дъждовен въздух.
Глас: Мек, нисък, без интонации — но изненадващо внушителен. Шепотът му звучи по-страшно от всяко крещене.
Отличителен белег: На вътрешната страна на лявата китка има татуировка на разперено перо, обгръщащо пясъчен часовник — символ на неговия чин в Канцеларията: „Дъховодач“.
„Аз не съм добър. Аз съм необходим.“

Произлиза от древния, почти забравен род Веритал, въздушни майе с репутация на скитници, херметици и ловци на думи. Ейриен е внук на легендарната разпитвачка Елрина „Шепнещата“, която изчезва мистериозно след афера с водача на тогава все още нелегално съществуващия Орден на Пречистителите. Баща му, Сева́л Ве́ритал, е бил осъден за „неблагонадеждно съзнание“ — Ейрие́н никога не говори за него.

Още на 12-годишна възраст Ейрие́н проявява способност да усеща истината чрез флуктуации в гласа. Може да „чува“ лъжата като дисбаланс на въздушната структура — едва доловим писък, различим само за онези, чийто елемент е въздухът.

На 15 е приет като най-младия обучаем в Ледената канцелария. Там изгражда репутация на студен гений, без капка морал, но с пълна лоялност към Короната. Говори рядко, но всяка негова дума е като вятър, който те заобикаля… и се връща с нож, забиващ се в гърба ти. Никога не повишава глас, никога не се ядосва, но има стотици признания, изтръгнати не с болка, а с логика и съмнение.

Псевдоним в Канцеларията: „Четвъртият дъх“ — защото вярва, че човек започва да се пречупва на четвъртия си отговор.

Слуховете гласят, че Ейрие́н е изтъргувал част от душата си срещу способността да вижда какво не е изречено. Никой не знае дали това е вярно — а той не би отрекъл, дори да е.